по заглавие   по съдържание

Из семейните архиви: "Зограф Щерю Теодориев от Ставруполи"

02.10.2016
Снимка 1

Биографични данни, от личния архив на родствениците на зограф Щерю Теодориев, любезно предоставени от Георги Чепилев (зограф със спец. разрешение за работа от Св.Синод на Б.П.Ц.) правнук на Щерю Теодориев, и доктор Златка Георгиева Бъчварова, внучка на зограф Щерю Теодориев от Ставруполи.

 

Посвещава се на енорийския клир, който е от родопско произхождение и във всяко отношение на висота в своя пастирски дълг, на чистосърдечните родопчани и с благодарност към авторите на книгата „Земята гледа небето” – свещ. Димитър Михайлов, г-н Петър Шукеров и г-н Иван Патев, за тяхната готовност да поправят една неточност относно реално живяла личност.

 

Всеки носи дълбоко в сърцето си мисли и спомени, хора и къщи, цветове и звуци, казва един пловдивски поет. Скрито под тежък похлупак от нови впечатления, те понякога неочаквано изгряват... Аз нося в сърцето си, освен  родния си край Ени-кьой, днешно Ставруполи (Гърция), гостоприемния  Пловдив (приел ни като бежанци от войната), и София, където дълги години живея и работих. Но пред очите ми също тъй ослепително и многобагрено пламтят във въображението ми няколко родопски селца. Защото тях много ги е обичал бащата на моята майка, Щерю Теодориев зограф, учил в Серес (oт 12-те ученика той е пръв по успех) и после в Св. Гора-Атон. Роден ок.1881, починал 1937 г. За неговото творчество няма данни в научната литература, освен едно изказване на Златка Петрова (уредник на Регионалния исторически музей) по радио „Фокус”- Смолян, през 29 януари 2009 г. Цитирам: „Художествените им качества обаче превъзхождат произведенията на зографи, рисували в края на ХІХ век, както в Средните Родопи, така и извън тях. Стенописните изображения са положени частично по сводовете, вътрешните страни на аркадите и по стените. Изпълнени са през 1913 година от Щерю Теодориев от с. Ени-кьой, Ксантийско.”

Имам малко спомени, тъй като бях много малка, но един не ме напуска – вечерта в срядата през 4 часа, когато го качваха на автомобил за операция  на Appendicitis в Ксанти, но за съжаление докторът, макар близък приятел, вече не можеше да направи нищо.

Когато се върна с колата, извика някои от децата, погледна към прозореца и каза на баба ми: „Слушай ме Ана, искам да дойде България, да ги видя и тогаз нека умра...“ Той беше българин до фанатизъм, баща му се казваше Кирияк, майка му Марина. В потеклото му има и  руски духовник с титла „Граматик” (по-малка е от „Философ”). През всичките години от неговата смърт до днес, неговите наследници имахме хоби да събираме сведения и снимки, свързани с художника Щерю Теодориев. Той имаше 6 деца, по-голяма част от тях си останаха и се намират извън България. Всеки от нас, неговите наследници има някаква част личен архив с такива свидетелства. Всички свидетелства сочат, че той е религиозен човек, много голям българолюбец, образцов гражданин, отличен баща на семейството и най-искрен приятел на изкуството и на всяко полезно дело.

Български специалисти изброяват някои от селата, където е работил в региона на средните Родопи. Цитирам: „Соколовци, Момчиловци, Устово, Славейно, Бостина и Долно Райково“. Публикуван е опис на някои от иконите и те са датирани между 1910-1914 г. Но за съжаление липсват и най-кратки биографични данни за реалната личност на зографа Щерю Теодориев. В книгата са дадени две бележки, които не отговарят на достоверността. Цитирам от главата посветена на църк. „Св. св. Константин и Елена” в село Момчиловци, днес към Пловдивска Епархия. Цитирам от тази книга: „Старите икони са могли да бъдат дарени на кърджалийското село, тъй като църковното настоятелство по това време поръчва нови големи икони на дошлия в селото през 1910 г. зограф Щерю Теодориев от с. Еникьой (днес в Северна Гърция).“ Той не е бил през това време на това място.

Разбира се, когато вървим назад по броеницата на годините, дори осветените от науката стъпки крият някакъв напластен мрак. Не е според  спомените и документите (лично аз много пъти съм разглеждала като дете   двата прочути „тефтера”,), за които майка ми Пенка в спомените си за него е отбелязала: „Запазени 2 тефтера големи. Единият на български, а другият на гръцки. Единият с червено мастило, другият със синьо. Много големи с черни дебели корици, вътре писма пишеше”. Т.е. това бе документацията му и  някакви професионални бележки. Разбира се, бежанците  при бягане от война, вземат само най-необходимото, а те бяха много тежки. Но да оставим трудния достъп до личните му вещи, още повече, че при мое посещение  на  родното ми място, кмета каза, че имало пожар, а архивите на селото днес са в Ксанти. Но все пак освен тях  толкова много хора очевидци споделиха общи спомени, всичко това хвърля ярка светлина върху данните за живота му. Дълги години, родените по онези места, но живущи в България, се събирахме, записвахме всичко видяно и чуто,пеехме песни и пр.,правихме любителски записки на магнитофони. Спомняхме радостни и тъжни събития, уточнявахме информации, разменяхме си снимки и други скъпи за нас неща. Аз прилагам  снимки към настоящата статия и на една от тях е страница от спомените на майка ми, която показва, че зограф  Щерю Теодориев от Ставруполи до 1913 година не е бил в България. Цитирам: „Към 1913 г. баща ми го поръчаха да отиде в с. Дерекьой.”

Той имаше иконописно ателие и при него поръчваха от различни места различни по размери икони. Готовите и недовършени икони и други художествени поръчки стояха обърнати  към стената в редици. Майка ми остави рисунка на ателието му. Вуйчо ми (неговият син) казваше за съществуването на някаква книжка на руски език с описани цени и размери на икони, издание на Света Гора, може би от 1911 г, не помня точната дата. Възложителите чакали на една каменна пейка. Всеки си транспортирал готовата художествена продукция. По-нататък записките относно с. Дерекьой продължават така: ”И той реши да замине, но баба ми Вашилия, майката на моята майка вика: Ана, слушай дъще, ти си с три деца, мъчно ще се справиш в началото. Остави Пъпинка, значи Пенка, така ми викаха, при нас, а по-нататък ще я доведем.”

В село Долно Дерекьой (днес Соколовци)  Щерю Теодориев пристига  към края на лятото със съпругата си Ана (помощница в зографската му работа) и две от трите родени тогава деца. Той носи готови икони, нарисувани на мушама, платно, което понякога получаваше от Италия. Отива за да покрие стари повредени икони с нови. Това личи и днес, защото платната с маслени багрила при повторното монтиране са деформирани леко. Трябвало е зографът да  извърши тази специфична дейност и сигурно да измаже декоративно иконостаса, за където са донесените Царски икони, защото майка казва „и да боядиса”, а не „рисуваше”. Разбира се, не е изключено по желание на дарители  да е зографисал някои по-малки или каквито и да са по размер икони, по време на този престой. Има сведение, че „на двора вареше туткал“ (по спомен на средната му дъщеря). Обаче към 15.XI.1913 г. работата в селото е на приключване. За това свидетелстват две съхранени снимки от с. Д. Дерекьой,  на които се вижда зограф Щерю Теодориев с жена си и трите деца (моята леля Марийка, която е права, тя е най-голяма по възраст и вуйчо ми Вангел, най-малкото детенце на зографа), а момиченцето посред зографа и жена му е моята  майка Пъпинка – Пенка, която вече е била доведена при тях в селото. Аз прилагам тази снимка тук. В спомените е записан интересен факт, който ние, сродниците, често сме коментирали за уточнение колко време майка ми е била при дядо си и баба си, отделена от родителите си: „Беше ме страх от дренките (събрани за сушене), не знам защо. И след като се пооправиха (настаниха) дядо ми Кирияк си ме заведе при моите родители.” Кога се събират дренките, всеки може да провери и да разбере колко време средното дете не е с родителите си в с.Соколовци. На гърба на едната снимка с молив е отбелязано: „За Г-нъ Иван К. Кирков. В с. Еникьой. Спомен от с. Д. Дерекьой. 15/XI.913 год.”. От това време е иконата на Иисус Христос от  архиерейския трон с дарствен надпис „Подарък за спомен, Щерю Тодориев (зограф)  и  датирана -1913”.

След тези оставени знаци за „добър спомени” на извършена работа в с. Д. Дерекьой, семейството му продължава работата си според договорните задължения и уговорки из съседните села и църкви, но получава и нови поръчки. Не е описана друга квартира, освен в Устово. Леля Марийка, най-голямото му дете (едно от децата й завърши архитектура в Париж), също твърдеше, че в „Родопите имаше  много работа” и дори „цяла вечер стоеше да направи”.  Няма да ровим в историята да показваме кога и как. Защото, както казах, той  предимно работеше в ателието си - дюкян в Еникьой и известно време в Ксанти. Ще цитирам и следните от спомените от моята майка Пенка: „Когато се налага зографът да отиде по работа в Карлуково, той взема средното дете Пенка: „Беше лятно време, топло. Майка ми ме приготви и заминахме с (баща ми) в Карлуково (днес Славейно), там спяхме в църквата, горе на салона. Постилаше ми и аз заспивах, а той цяла нощ четеше църковни книги ,,псалнуваше” и като че ли ме преспиваше. Той беше псалт на църквата и когато пееше, много народ ходеха да слушат неговия глас...”. Значи било е лятото на 1914, по-малко вероятно 1915 г. (но и това е възможно). Каква работа е извършвал в това село и по това време, не е ясно от наличните днес при нас данни. Но като има там вече негови икони, не е чудно да е направил някаква довършителна работа по тях или изпълнение на нова поръчка за храма. Другият откъс показва, че през 1914г. и малко от 1915 г. семейството  живее и работи  в Устово: „В Устово и там имаше много работа, икони нарисува на църквата „св. Никола”, разни картини поръчваха хората и момичета, гостни стаи с блажни бои (маслени) и пейзажи, фигури и т.н. Майка ми Ана много му помагаше, въпреки, че бяхме голямо семейство.” „От Устово слизаме към Беломорието...” Щерю Теодориев е рисувал не само в църквите, особено поръчвали по модата тогава картини, дискуси (подноси), възглавници  от „атлаз” с изображения  и др. за чеиз на момите, но ако съдим по притежаваните от нас за художествените им достойнства, явно в тези творби преобладава предимно помощта на жена му. Той вечер до много късно е правил и проектите си (моделите). Изрязвал е шаблоните за „тапет” на стаи и т.н.

И така престоят на зограф Щерю Теодориев в тези родопски места е бил само през посочения период. Що се отнася до стенописи, то старите зографи са ги правили предимно лятно време, заради специфичната технология. Единственото му лято по тези места е през 1914 г. и евентуално част от 1915, защото не е посочено през кой сезон на тази година отиват в Ксанти. Има данни за  работа в църква  и през зимата, но не се споменава точната дейност. По всяка вероятност споменът се отнася за зимата на 1914 г., но ние, роднините, предполагаме, че може да се отнася за 1915 г.  Тъй като е описано пламването на пожар, причинен от малките деца, те са били понякога оставяни сами или под наблюдението на някои благочестиви жени от местното население. Надпреварвали се да им носят много вкусни храни, според стар обичай.Тогава изплашените деца  развяват „бяло знаме“ от прозореца (според нареждането на майка им ако има нещо), за да извикат Ана, която помагала на зографа в църквата отсреща. Според нашите посещения такава постройка, разположена в двора на църквата, видяхме в с. Соколовци, за която свещ. К. Канев ни съобщи, че били тук отседнали. Затова предполагаме, че ако става въпрос за същата сграда и църква, това ще е било или края на 1913, или зимата през 1914: „Некакви малки дрешки окачила близо до оджакът да съхнат, беше зимно време..., а ние си говорим - ами чакай да сложим още дърва и да стане по-голям огънят, та да изсъхнат дрешките по-бързо. И като се запалиха дърветата искрички хвърчаха и почнаха да димят (дрешките) от края малко се запалиха. Ние се изплашихме, разпискахме и окачихме бялата кърпичка на прозореца и тя веднага идва. Запъхтяна горката като божур...от страх - скрихме се”.

А как са рисували тогавашните зографи свидетелства друг фрагмент от неговия живот: „Той взе Епитафиото от църквата, за да го рисува ( бил и много добър реставратор). И мама, помня, палеше кандило цяла нощ (а по устен разказ и свещи). „Моите родители много се разбираха“, така свидетелстват не само записките, но и всички негови деца. И аз помня когато почина дядо, колко народ се бе събрал от всички околни села, защото много го обичаха и уважаваха.

При едно посещение през 1989 г. чухме интересен факт в с. Соколовци: когато си тръгвали оттам зографът и семейството му, кръщават едно новородено момченце на зографа - Щерю, защото, както ни разказа местен жител,  „родителите на детенцето си казали: колко добър човек е, да го кръстим на зографа”.

Защо дядо ми, зограф Щерю Теодориев, обичаше толкова този родопски край и България? Може би, защото са имали общи интереси и се считаше за българин. Родопският край бе останал до 1922 г.  незасегнат от разлагащ се семеен бит. До края на Първата световна война там разводите и изневерите са нечувани. Връзвали за дърво, тоз който  докосне ръка на мома  и всички от селото го заплювали. Не можело да се краде мома без нейно съгласие, подобно действие, особено пък за „резил на момата” се наказвало  с 5 г. затвор, парична глоба и срам. Един такъв местен извършител бяга дори в Египет от срам. Недопустимо било шарено хоро (т.е. смесено). А момък, ако ощипе на седенка мома, следвало съд от кмета, глоба и т.н. Набожността е старинен белег на родопската душа. Родопското население бе и с мистични наклонности, както и влечение към културата и науката. Беломорието бе жизненото им пространство, поради трудния планински поминък. Там откриват зографа Щерю Теодориев, харесва им като художник и човек, поръчват в ателието му икони, поканват го една част от тях  да монтира на място върху старите икони, т.е. тези,  които не могли да му ги занесат, поръчват му на място някои художествени дейности и  после го изпращат сърдечно:„ и като завърши вече работата, прибра багажа, натовари един кон и много подаръци от хората. Те бяха много доволни от него.” По всяка вероятност  за Родопите е работил около 5 години, но там е бил от края на лятото на 1913 г. до наемане на хотела в Ксанти през 1915 г. Тъй като влага част от хонорара си в един хотел с българско име. Имал и съдружник. Въпреки добрата печалба не било за дълго време, защото получавал  все повече зографски поръчки. В Ксанти два месеца са живели в хотела, след което наемат къща от съселянин като му плащат наем. Една от стаите ползвал като ателие-дюкян. Трябва да спомена, че в Родопите е ползвал за някои дейности наемни работници.

 

******

Заявяваме, въз основа на документи, че Щерю Теодориев никога не е живял или дори посещавал Пазарджик и Пловдив. Имал е само покана от Пловдив като зограф - да дойде със семейството си и да живее в този град, но жена му Ана не се съгласявала, защото била гъркиня. През 1911 -12 г. година добиват третото си детенце – момченцето на снимката, вуйчо Вангел. Не е казано нито от най-голямата му дъщеря, нито от средната, (вуйчо няма от това време лични  спомени), нито от жената на зографа която впоследствие ни посети два пъти в България (за първи път през 1965 г.), за отиване на Щерю Теодориев сам на гурбет. Известни са от историята неблагоприятните условия през Балканската и Междусъюзническата война за подобна художествена дейност  през тези години по тези места. Писмените документи,  както се съобщи по-горе, посочват, че го извикват в с. Долно Дерекьой през края на лятото на 1913 г. и той отива там със съпругата си Ана и трите си деца.

Надяваме се, че енорийският клир, който е от родопско произхождение и във всяко отношение на висота в своя пастирски дълг, ще има предвид неоснователното твърдение и неуместно писане за зографа Щерю Теодориев от Ставруполи  (украсил много църкви в Родопа, както се съобщава в книга от 70-те г., и където се уточнява, че надписите му винаги били на български език, само впоследствие из Беломорието били променени на гръцки, но от други художници).

 Снимки на цитираните в текста страници от ръкописните  спомени на дъщерята на зографа Пенка Щерева тук

 

 Още по темата в "Диаскоп":

 

 


 

© Диаскоп