Илиана Илиева: "Мама слиза с пролетта" - "И не помислям докога"
18.10.2016
"...и знай, че това не е стихотворение.
Това е побеляла поезия."
Илиана Илиева, "Писмо до сина ми"
МАМА СЛИЗА С ПРОЛЕТТА
Снеговете се разпридат
и вода от склона блика,
мама по баира иде
със синчец и със иглика.
Сякаш зърнах я – момиче
сред овалната поляна,
тънко, лекичко подтичва –
в локвиците олюляна.
Гледам си я – и не бързам
да се доближа до нея –
нека този миг замръзне,
в него искам да се рея.
Този миг е първа пролет,
като среща между двама –
две момичета във полет,
и по-малкото е мама!
ВИНОВНА ПАМЕТ
Паметта е вина,
паметта е дразнител
в свят, където няма праг на обител.
Между пясъчни къщи или мраморни гробници
бродят сити, намръщени и доволни негодници;
има бедни хранители, непокръстени ангели,
има много непитани: – Как си? – ако са паднали.
Как са? – ако са литнали тъй, че са се загубили
без нозе и копита, без глави – същи влюбени.
Пълно е с единачета – талантливи, посредствени –
без значение плачат ли, радват ли се естествено,
знаят ли си темелите на пари и метафори,
или просто са взели те притчите Му за лафове,
или просто са глътнали въздух, ядене, мислене,
в меховете попътни в миговете залисани?
Паметта е вина – времето е безпаметно.
Докато не остане само то,
само то.
ГОРЕЩНИЦИТЕ ИМАТ КРАЙ
...и заваля,
накрая заваля,
небето се прекърши и се срина,
напечените в сушата поля
родиха и се смеят на комините.
И всички пият – жадни, алчни, зли.
С дълбоки глътки –
чак да се задавят.
Добрите също пият – от мъгли,
които на мига се изпаряват,
но са изпратени с добро око,
и с благодарност – в гърлото напукана.
Как бихме оживявали, ако
небето беше все такова сухо?
...И заваля,
накрая заваля.
Сега е време сън да ме завари
и да заспя в любовните олтари,
без да помислям даже докога.
ПИСМО ДО СИНА МИ
Сине, ще ми се да те сгуша на пазвата си –
като през онази първа твоя зима,
когато по два часа имаше електричество,
а по четири нямаше;
когато в тъмните сутрини,
с теб на сърцето,
стопявахме мъглите и снежинките:
аз – с моята песен,
ти – с твоето гукане,
за да си купим с купони
брашното и захарта на живота;
когато ти беше
единствената ми поетическа метафора
на битието,
докато тълпите разпъваха думите по площадите
и по кишавите павета
изтичаше кървавият им смисъл.
Искам да си припомня онези песни,
които ти пях, но не записах –
защото времето смалява мен,
а теб големее.
И понеже то не е наше,
е нежно да си повтаряме,
че сме мънички.
Сгушвам се в пазвата на свободата.
Сама не помня първата си зима.
...и знай, че това не е стихотворение.
Това е побеляла поезия.
Илюстрация в "Диаскоп": Христо Дишкелев, "Пейзаж", акварел
Думи за книгата "И не помислям докога"
Живот, а не "изхлузване" е поезията на Илиана Илиева. Забравени, а иначе толкова топли и близки думи се завихрят като стихия в короните на поетичната гора. Или полски цветя? Защото са със здрав корен и яко стъбло, а всъщност - толкова нежни!
Поезия, която не само прави опит, но и наистина възвръща изгубените небеса.
Притегля отново любовта – не абстрактната, а реалната любов - бавната, извън скоростта на технологичното време. Прави го с внезапни рими и завои на мисълта, с наситеност, която прелива дори от междуредията. Една уж затвореност пред "иконата на телевизора", жадуваща така силно свободата – в правото си да настоява за неподменените чувства, че в край сметка наистина ги сбъдва за себе си и ги преподава на нас, читателите.
Христина Мирчева, 12 януари 2016, Пловдив
Стихотворенията са от новата книга на
Илиана Илиева "И не помислям докога"
ИК "Жанет 45", 14.10.2016
Оформление: Иво Рафаилов
Редактор: Виктор Самуилов
Цена: 9.00 лв.
Брой страници: 52
Илиана Илиева в "Диаскоп":
© Христина Мирчева