Андрея Илиев: "Да събудиш динозавър"
23.10.2016
Росен вече го чакаше на спирката. Емо извади изпотения си юмрук от джоба на панталона, преброи монетите и застана на опашката пред ламариненото павилионче. Изчака търпеливо реда си.
- Едно ескимо – каза и избърса капките по челото си.
Разкъса опаковката и се извърна. Поднесе сладоледа към устните си и потърси с поглед Росен.
До ръба на тротоара спря черен пасат. От него слязоха двама мъже с ниско нахлупени „идиотки” и тъмни очила, грабнаха Росен и го натикаха на задната седалка. Единият влезе след него, забирайки протегнатата гола ръка на момчето вътре. Другият заобиколи отзад и хлътна в колата от другата страна. Вратата още не беше се затворила, когато потеглиха с мръсна газ.
Емо отпусна ръката си със сладоледа и смаян премина двайсетината крачки от павилиончето до мястото, където преди малко бе стоял приятелят му...
Емо спря до мястото, където бе стоял Росен. По асфалта ясно личаха следите от въртенето на гумите. Май дори още миришеше на прегорял каучук.
- Видя ли?
Женският кавгаджийски глас го стресна. Извърна се. С вирнато нагоре лице го гледаше пълна възрастна жена, а от отворената й от почуда уста надничаха няколко криви и жълти зъба.
- Какво? – унесено попита Емо.
- Отвлякоха го!
- Кой!
- Момчето! – тросна се тя възмутена.
Емо пак върна погледа си към мястото, където преди минута бе видял за последно Росен. Почти на ръба на бордюра се търкаляше новичката му „Нокия”. Единият й край бе като отгризнат от някакъв хищник, а парченцата пластмаса и лъскавите тънки метални нишки лъщяха долу, на асфалта. Наведе се механично и я взе.
- Казвам ти – отвлякоха го! – агресивно се надвеси жената над него.
Думите й най-после стигнаха до ума му.
- Ще се обадя на полицията – някак боязливо продължи тя...
…В кабинета влезе побелял мъж с изправен гръб и ръст над средния. Беше облечен в тъмен костюм, определено демоде. Явно когато е бил шит, старецът е бил доста широкоплещест, защото в раменете вече му хлопаше. В дясната си ръка държеше луксозен бастун, чиято дръжка завършваше с вълча глава. Очите му бяха скрити под гъсти побелели вежди. Бръчките бяха нацепили така лицето му, че приличаше на костенурка.
Докато прекосяваше кабинета, си помислих: „Не, този няма проблеми с парите.” И станах с намерение да се ръкувам.
Той дръпна стол към бюрото ми и седна безцеремонно, без да ме погледне. Сложи бастуна между краката си, после постави дланите си върху дръжката му, като по навик обърна озъбената вълча муцуна към мен. Огледа кабинета и рече с тих, но властен глас:
- Добре си се наредил, Деков.
Отворих уста да го скастря и внезапно, като засилен в тъмната нощ влак, в главата ми се втурна...
- Генерал Симеонов! – извиках.
Вратата се отвори и вътре надникна пак Мери. Лицето й казваше: „Знаех, че тоя ще забърка каша, ама...” Аз заобиколих бюрото и едва не го разцелувах.
- Радвам се да ви видя, господин генерал!
- Щом се радваш, значи си още млад – поклати глава той.
Но си личеше, че и в него нещо се развълнува.
- Мери, донеси някакво пиене! Какво предпочитате?
- Само да не е уиски.
Сетих се какво пиеше.
- Водка! Но руска. И с доматен сок.
Секретарката май се отпусна от неочакваното развитие на събитията и се измъкна заднешком.
- Ех, господин генерал!...
- Стига с това господин – тросна ми се той и още повече ми домиля.
И как – Симеонов, сто процента Симеонов!
- Добре, минавам на „другарю”.
- Кой на кого в това време е другар бе, Деков?
Веждите му, рошави и с дълги бели косми, се навъсиха. Но като видя, че се сконфузих, махна с ръка. Тоест карай както си искаш, мен ми е все тая.
Мери се върна. Да се чудиш откъде бе успяла да намери доматен сок.
- И някой бонбон – поръча Симеонов, когато тя тръгна да излиза.
Пихме. Долната му устна трепереше и част от водката потече от ъгълчето и тръгна по брадата. Той извади безупречно чиста бяла кърпичка и се избърса. За първи път усетих, че нещо не е наред и смутен оставих чашата на бюрото. Симеонов подпря бастуна на близката до него стена. Опита се да извади от кутията, която Мери донесе със светлинна скорост, шоколадов бонбон, но ръката му потрепери и той се отказа. Станах, изсипах няколко на салфетка пред него и се върнах на мястото си. Когато се извърнах, той вече дъвчеше с наведени очи.
Изчаках го, без да говоря. Симеонов пак извади бялата кърпичка и избърса устата си бавно и прилежно. Когато я прибра в джоба, вдигна очи към мен и рече:
- Загазил съм, Деков…
- … Ти? – сепнах се аз.
Махна с ръка и това каза повече, отколкото и най-дългата тирада.
Аз пък с изчанченото си въображение... Рекох си: сигурно е тежко, неизличимо болен. И е тръгнал да се прощава с познатите си. И още нещо шантаво ми щукна – викам си, сигурно ще се гръмне. Някак си не можех да си представя, че Динозавъра ще се разболее от рак например и ще легне на легло, ще вика от болка и ще моли за инжекция морфин.
- Отвлякоха внука ми, Деков.
Е, като ми висна ченето... И мозъкът ми като забъхти на празен ход!
- Кой? – измъдрих накрая една тъпотия.
Той не ми се изсмя. Вдигна рамене безпомощно, въздъхна и разпери ръце:
- Ако знаех, Деков, ако знаех...
Пресегна уморено, като истински старец, взе чашата с водката и я метна в гърлото си, за да угаси пожара в главата си. Аз също отпих от своята.
- Цигари имаш ли?... Не?
- Ще поръчам на Мери.
- Недей. По-добре, че няма.
- Как е станало?
- От спирката, Деков. Имал среща със свой съученик.
- Уведомихте ли полицията?
Симеонов махна с ръка.
- Я поръчай едни цигари.
Изчака да говоря с Мери. Тя попита каква марка. Той вдигна рамене.
- Да са по-серт.
Помълча малко, събра мислите си.
- Дойдоха... Със сирени и всякакви ми там техни атрибути. А онези изрично предупредили сина ми да не намесва полицията.
- Той ли ги извика?
- Извикал ги... Да.
- И?
- Изпратиха ни снимка на Росен. Смлян от бой.
- Може да е инсценировка – опитах се да го успокоя аз.
- Не е – подсмъркна той. – Беше в пощенска кутия в последния вход на блока. В плик, адресиран до сина ми. На другия ден във фирмата му малко цигане оставило мобилен телефон. Обадили се по него.
- Какво искат?
- Един милион лева.
Свирнах с уста.
- И никаква полиция.
- Казахте ли им?
Динозавъра поклати глава.
- Забраних му. Тези бяха абсолютни дървеняци. Ходеха из двора с униформи, влизаха и излизаха със служебните коли... Дадох парите.
- Ти?
- Че откъде у моя синковец толкова? С пари в джоба той е като луд с картечница! Само да му паднат.
Почесах се по главата.
- Абе Деков, какво се правиш на дръж ми шапката? Че нали последните пет години от службата си отговарях за външнотърговските дружества? Като ги делиха, дадоха и на мен някой лев.
За първи път от половин час от старческото тяло избуя оня Симеонов, когото познавах и от когото трепереше цялото министерство. Истинският Динозавър. После внезапно помръкна, запали цигара, но не дръпна от нея. Остави я на ръба на пепелника с треперещи пръсти.
- Не го пуснаха, Деков – рече с глас от онзи свят. – Вече минаха три дни, откакто платихме…
… Наведох глава. После го погледнах в очите и попитах:
- Какво всъщност искаш от мен?
Той не трепна. И каза:
- Всичко, Деков.
И макар че разбрах какво влага в това „всичко”, поисках да го каже ясно.
- Изрази се по-популярно.
- Да ги откриеш. Да освободиш момчето ми. И да ги накажеш.
Сдъвках жестоко устната си.
- Съд? – започнах предпазливо. – Страхувам се, че много от нещата, които успея да събера, няма да минат в съда.
- Казах „да ги накажеш”, Деков. Не да ги изправиш пред съд.
- Това... това е...
- Самоуправство? Престъпление? Да. Никой не може да посяга безнаказано на семейството ми, Деков.
- Май не съм твоят човек. Поне в последната фаза.
- Хайде, Деков. Казаха ми...
- Това за мен е минало.
- Който веднъж се е научил да кара колело, го може цял живот.
- Дори ако е минал на мерцедес?
- Дори да е минал, Деков.
Грабнах кутията с цигарите. Извадих нервно една, но докато стигне до устните ми, я изтървах. Вторият опит бе значително по-успешен. После пък запалката... Симеонов ме гледаше втренчено. Разперих ръце и отворих уста. Той поклати глава и каза отчетливо, като натъртваше на всяка дума:
- А ако беше твое дете?
Ударих с юмруци в бюрото. Симеонов въздъхна и кротко продължи:
- Обичам това момче, Деков. Късно се ожених. Синът ми расна без мен – бях все в командировки и на работа. И той се ожени на доста годинки. Снахата е кучка, но момчето е златно. То ме крепи още на този свят.
Скочих, отидох до прозорците и застанах пред тях, с гръб към Динозавъра. Нищо не виждах, само чувах как кръвта бие като камбана в слепоочието ми.
- И още нещо, Деков. Искам не само изпълнителите. Искам да стигнеш до малоумника, който е поръчал на оркестъра тази фалшива музика!
Гласът му изсвистя като сабя, която разсича въздуха…
… Симеонов поливаше доматите. От кладенеца се чуваше приглушено пъркане, яркозелен маркуч изпълзяваше от бетонното му гърло и бълваше вода в кална вада. Той крачеше, обут в гумени ботуши, с внушителна мотика в ръцете и направляваше с едно-две копвания мътилката. Имаше правоъгълници, в които растеше пипер; зеленееха малки островчета магданоз. А доматите! Такива помнех само в детството си – големи като юмрук и в най-различни цветове – розови, червени, оранжеви, та даже и жълти!
- Да ти набера ли за вкъщи? – попита Динозавъра, доволен от възхищението ми.
Отворих уста, но размислих. Гена е в болница, кой ще ти реже салата... Пък и знам ли кога ще се прибера. Той съобрази бързо:
- Ще откъсна няколко за пострадалата.
Краката ми затънаха в меката пръст. Събух обувката си и я изтръсках.
- Тук – рече Динозавъра. – Тук ще говорим.
Забравих да кажа че слънцето печеше като ядосано. А аз бях гологлав. Погледнах нагоре, към небето.
- Ще мръднем до прасковата.
Спря помпата. Опитах да прескоча една вада, но кракът ми потъна в калта. Под короната на дървото обаче се живееше. Голяма, с едри златисти плодове сред зелените листа. Избърсах челото си и се подпрях на дънера.
- Тази година е добра – потупа Симеонов дървото като служител-отличник във фирмата си.
После се обърна към мен, очите му окаменяха и той рече бавно:
- Е, Деков, говори.
- Хванахме го. Призна си.
- Само това?
- Де да беше... Ти искаше да стигна до края.
- И стигна ли?
- Надявам се.
- Говори, Деков, говори. Усещам, че ще ми кажеш неприятни неща.
- Трябва. Нещата тръгват от фирмата на сина ти.
Той повдигна вежди. Стоя така петнайсетина секунди. Свали сламената шапка от главата си. Челото му също бе покрито с пот.
- Е? – каза навъсено.
- Цветан има съдружница, която не му е само съдружница.
- Ангелина?
- Да.
- Росен не я обича – преглътна той. – Казвал ми е...
Май нямаше желание да го сподели. Помогнах му:
- Тя е любовница на Цветан. И как да ти кажа – оплела го е... Той е една безгласна буква в тая фирма.
- Знам – изръмжа Динозавъра. – Той и вкъщи е такъв.
- Ако бе само това... Тя показва само част от лицето си. Ангелина е кукловодът, Симеонов.
Стисна зъби. Дано са здрави... Едни мускулчета заиграха под скулите му.
- Сигурен ли си?
- Тя живее с този Митев. Мъж, изключително целенасочен и упорит. Но Анджи е дала идеята за Росен, защото Цветан е споделил с нея, че имаш пари.
Изпусна шапката. Наведе се. Ръката му не го слушаше. Вместо да хване, бутна я встрани. Вторият опит бе по-успешен. Изправи се с леко изпъшкване – от физическото усилие или болката в душата?... Веждите се бяха свлекли надолу и почти скриваха очите му.
- Змия.
Само това каза.
- Какво да правя оттук нататък?
Изправи рамене, изкашля се, за да прочисти гърлото си.
- Змия – повтори. – Ще й смачкаме главата.
Вдигнах вежди объркан. Нещо не можех да разбера.
- И аз ще дойда, Деков. Искам да видя как умира…
Откъс от криминалния роман на Андрея Илиев "Да събудиш динозавър", трето допълнено и преработено издание, ИК "Унискорп" 2016
Андрея Илиев в "Диаскоп":
Илюстрация: © Георги Чепилев
© Христина Мирчева