Валентин Дишев: "Разказът" - "Покрив (и други основания)"
10.11.2016
Преди броени дни „Жанет 45” издаде новата книга на Валентин Дишев „Покрив (и други основания)”. Предлагаме ви един негов „разказ” за един от възможните крючове, през които могат да се прочетат последните му пет книги – първите три от тях издадени най-напред като самостоятелни, а след това и като част от цялото, към което принадлежат (трилогията „Тезей”); разказ и за диптиха („Дейксис”), чиято първа книга е „Покрив...”, и за последващото „плавно сливане / в началото”.
Разказът
Може да сме пътували заедно в трилогията "Тезей", може да сме извървявали пътя, започващ със
„Смъртта е език.
Знам го отдавна.
Бях на около три години, когато го преживях за първи път.
Най-напред вътрешният ти поглед се отдръпва, виждаш отдалеч как в устата ти езикът започва да набъбва, ужасът разпилява съзнанието ти на пръски няма слюнка, а езикът продължава да расте, обхваща всичко, поглъща погледа, настава мрак и аз вече съм нищо – огромен, всеобемащ език.
Смъртта е неподвижен език.
Може би заради това започнах да пиша...”
.
.
.
и следващото веднага след това:
.
.
.
между
всеки две заеквания
на смисъла
пиша стихотворение
.
.
.
и истинското начало на пътуването (в „Тиха книга” - появила се последна за трилогията, през 2014-а, но изговаряща началото) –
.
.
.
тихо
струи
през клепачите
през мълчанието
тихо
никнат
думи
и светове
докато
изричам –
съществувам
.
.
.
и затварянето на този първи „кръг” в –
.
.
.
Той
говори тихо
през стигма
и през цвете
не настоявайте
че двете са несъвместими
това би лишило от обяснение съществуването ми
.
.
.
за да последва връзката с това, което присъства в пътуването чрез идентичности и векове в „Ортелий” (2011 г.) и „Маргьорит (и други регистри)” през 2013 г., но зазвучава още по-ясно, като мяра и дълг, отново в двете книги, завършващи (вече) тетралогията –
.
.
.
смъртта е само
заекване на самотата
.
.
.
И тогава „Ортелий” може да започне с:
.
.
.
ако разглобя това тяло
какво ще остане –
пет кофи мътна вода
ако разглобя този дух
ще остане ли нещо?
няколко илюзии
за стъпки по водата
и нечия усмивка за хоризонт
.
.
.
да продължи през припознаването на света и себе си, изречени през Кортасар, Маркес, Борхес, Варгас-Льоса, Онети и Моъм, Сароян и Хесе, Ман и Бекет, Ъпдайк и Пикасо, и другите... за да открехне вратата на следващия „кръг” от пътуването
.
.
.
аз който
се взирам в отсъствието
на оставено от мен
съм ли този
който го прозъзна и изпя
ние съм
.
.
.
и заради всичко дотук „Маргьорит (и други регистри)” не може да започне иначе освен с
.
.
.
Шест, вечерта
По шевовете онемели
боли ме, боли ме светът.
.
.
.
за да завърши с
.
.
.
тихо
да свети
тихо
да сълзи
да се стече
да ме втъче
да отекне
.
.
.
а това „посочване”, връщането към първопричинното „аз”, нямаше как да не роди диптиха „Дейксис”, започващ в първата си книга – „Покрив (и други основания)” с
.
.
.
някой ще поспре
някой ще подмине
някой
ще има лице
.
.
.
да премине в нейния финал през
.
.
.
на всяко чело
можеш да напишеш смърт
за свободата трябва друга мяра
или по-фин резец
.
.
.
и с
.
.
.
точката е илюзия на отстоянието
.
.
.
да подскаже, че предстои още един „кръг”, започващ с
.
.
.
колко много думи
преди безмълвното
колко много живеене
преди живота
.
.
.
преминаващ през
.
.
.
всяко време
е добро за умиране
всяка смърт
прави времето
живо и грапаво
и жадно за ласка
.
.
.
за да завърши с
.
.
.
написаното
винаги е безсмислено
ако дялкаш живота си
като букви върху камък
не поправяш грешките
не научаваш граматиката
не го живееш
.
.
.
и „приложението” в самия край на тетралогията (обединяваща "Тезей" и "Дейксис"), напомнящо за началото на началата – за пътя, който може да бъде извървян, за да бъде изречено – като хоризонт – наистина последното:
.
.
.
Светът е
топъл
овал
.
.
.
и ако някой извърви заедно с мен пътя, отнел и осмислил пет години от живота ми, може би ще разбере защо цялата тетралогия вече носи името „Теургия”... както и това, че всяко мое заглавие не посочва, а се опитва да даде нов хоризонт за разчитане, нов обем на текстове, книги и пътувания, който да върне и заглавия, и озаглавено, не в лоното на езика и теорията, а на живеенето.
Валентин Дишев
Валентин Дишев в "Диаскоп":
© Христина Мирчева