Неоспоримото неделимо число на Катерина Стойкова

В рубриката "Българи в чужбина"

Петя Хайнрих за Катерина Стойкова - Клемър

“Неделимо число” (изд. Факел Експрес, 2011) е втората излязла в България стихосбирка на Катерина Стойкова – поет, издател и радиоводещ в Лексингтън, САЩ, дете на морето и един от най-ярките гласове на съвременната бургаска поетическа традиция.

Книгата е от четири части, всяка от които е завършена и би могла да бъде самостоятелна. Тя е обемиста – над сто страници. Този обем и плътност може би изглеждат странни на фона на излизащите в България значително по-пестеливи и изчистени книги с поезия. Но книгата сякаш и с обема си се опитва да запълни една празнина на дълго мълчание и отсъствие, ненатрапчиво, но тежко да си падне на мястото.

Понякога в разговори с поети казвам, че човек може да харесва или не поезията на даден автор, не е нужно дори да я разбира, може тя да го дразни или пък тя изцяло да се противопоставя на разбирането му за света, космоса, изкуството. Но добрите текстове са неоспорими, независимо от вкусовете. Именно такава е поезията на Катерина Стойкова.

Тя е неоспорима!

И докато в първата излязла на български книга на Катерина Стойкова - “Въздухът около пеперудата”, Факел Експрес, 2009 - се усещаше все още известен трепет на несигурност (откривах го предимно в превода на стихотворенията от английски на български и ми се струваше, че на места те не звучат естествено или пък понякога даже тромаво), то в “Неделимо число” несигурността на езика е напълно преодоляна, за което вероятно би трябвало тук да обърна внимание и на добре свършената работа на редактора на книгата Георги Борисов. Нито за миг, нито едно стихотворение в “Неделимо число” не звучи фалшиво или преведено.

“Пресечни точки”, “Дължини”, “1/16 от луната”, “Краят на траекторията” са озаглавени четирите части на книгата. Това са заглавия, които влизат в диалог и със заглавието на цялата стихосбирката – има заиграване с математиката, опити да се мери и дели… неделимото. На този, който познава биографията на автора, тази поетическа математика (или математическа поезия) на книгата няма да му изглежда случайна – Катерина Стойкова е завършила математическа гимназия, била е мениджър и изобщо е водила един “точен” живот, погледнато отвън.

“Пресечни точки” – това са така дълбоко смущаващите типове целувки (“Целуване на снежен човек”, “Целуване на лоша новина”, “Когато целуваш грозде” и други). Или “Брадавицата”, която не само по формата си прилича на точка, но и в стихотворението е това, което събира животите на двама души и отново ги разделя. Какво е пресечната точка – тя е там, където две линии се срещат и отново се разделят, общият миг. Ъгълът (“Живот в ъгъла”), любовният миг преди унищожението (“Монолог на мишката”), смъртта (“Мидата”), целувката – всичко това са пресечни точки.

“Дължини” пък е частта с най-кратките стихотворения. В нея сякаш се усеща едно плъзгане покрай темите, недокосване на нещата, изричане и толкова. То е като да вървим по линиите след или преди пресечната им точка. В ”Дължини” повторно изникват образите на ъгъла и стаята, които помним от “Пресечни точки” и ставаме свидетели на техния загадъчен диалог:

“Аз съм тъмен, влажен
и уплашен от себе си -
призна Ъгълът.
Моля те – каза Стаята, -
позволи ми да се скрия в теб.”

Сред “Дължини” е заровено и стихотворението, което дава заглавието на стихосбирката. То е едно стихотворение с шегаджийски тон. Изобщо из цялата книга са заровени такива малки съкровища, които са и отговори на загадки, поставени чрез заглавията или чрез текстове и изказвания. В началото аз например дълго търсих отговора на въпроса защо третата част е озаглавена именно “1/16 от луната”. Броих стихотворенията и се мъчех да пресметна дали пък те не са точно 1/16 от стихосбирката, бих го очаквала от автора. Е, май не са точно това, но са изненадващо близо – 1/17 са. (Или сбърках сметката, Катерина?). Разбира се, отговорът на въпроса какво е 1/16 от луната се намира вътре в самата стихосбирка и той е очарователно скрит и очарователно прост. Аз го знам, но не искам да разваля удоволствието да си го откриете сами. Изпитах и истинска дива радост, когато го открих, защото всъщност това е и ненаписаното стихотворение. Майсторска работа!

“Краят на траекторията” е последната част на стихосбирката. Колко нелепо опростенческо би било тук да кажа, че в нея става дума за краища. Краят на траекторията е тази част, която най-много боли. Защо така се получи, че толкова много българска поезия днес е поезия…

на загубената родина:

“Родното дърпа”

на изплъзващия се език:

“метална топка се търкаля
по зъбите като перверзен боздуган”

на невъзможното завръщане:

“Посещавам родината си като охлюв,
който се опитва да се намести пак
в старата си черупка”

Аз знам защо. (Внимание – следват няколко изречения, които люшват това изказване в личното!)

Знам също, че не съм се изправяла често пред поезия, която по по-достоверен начин да описва собствената ми съдба. Поезия, при която искам под някои стихове да крещя “да!”, да мога да назова неказаното с точните му имена и да разбирам защо е пропуснато. О, то не е пропуснато само заради добрата поезия – Катерина Стойкова умее да дозира. Ето това е моята невъзможност да говоря за тази книга неутрално и безпристрастно, особено за “Края на траекторията”.

“Неделимо число” е поредния знак, че има една България, която вече съществува извън България на родните ни места и родните ни домове. България като неделимо число? Поезията е чувствителна за такива трептения. И българската поезията днес я страда тази неделима България, понякога неосъзнато и дифузно, но чрез гласа на Катерина Стойкова дори вече някак декларативно и манифестно:

“Едно само знам
и то е, че не мога
да умра
тук, в Америка,
където не плачат
по погребения.”

но пък и това:

“Не е време за продан,
тук вече ме познават,
вече съм свикнала” (в “Ипотеката”)

Би ми се искало да завърша с това, но осъзнавам, че трябва да спомена и образите в поезията на Катерина Стойкова. Тя е дете на Бургас и нейните стихове изобилстват на образи като морето (и то не което и да било море, а морето на Бургас), миди, вълни и пясък, русалка. Така изброени, тези образи стряскат със своята кичозност, но в текстовете те са преобърнати и осветени по нов начин – русалката е извадена и захвърлена да се влачи сред полето – един нелеп образ; а мидата е гротесков образ на изхабения живот.

Когато пише “Върни ме при морето!”, поетът изписва това изречение в огледален шрифт. С този хитър похват изказването се превръща от сантиментално хленчене в код, таен език, драсканица уж без смисъл. Точно чрез този опит да се “замаже” изплъзналото се неволно из устата, именно чрез това преобръщане изказването се драматизира и се изпълва с нова емоционална енергия. Ето това е един пример как се манипулират клишета в добрата поезия. (Между другото, точно това отличава понякога майсторкото писане – то си играе с клишета в ясното съзнаване на своето превъзходство.)

…

“Неделимо число” мина някак прекалено тихо сред другите миналогодишни стихосбирки. Бих изтъкнала тук само няколко от най-важните причини, поради които е за препоръчване книгата да бъде отбелязана и четена с повече внимание:

1. “Неделимо число” е много добре конструирана, майсторски написана и редактирана със завидно внимание и прецизност. Тя е обемиста на вид, тежка на съдържание и демонстрира солиден труд. Тя не е случайна.

2. “Неделимо число” е един от най-ярките примери на новата българска поезия на другата България, външната България. Предвиждам, че поезията на външната България ще става все по-многогласна и отличима. Това е само началото и неотличаването на книгата “Неделимо число” из купчината други книги е просто недоглеждане и късогледство.

3. “Неделимо число” е интересна, заиграва се, в нея човек може да се рови и да открива при всеки прочит нови кукички и съкровища. Книга на майсторски изиграното клише.

4. “Неделимо число” е книга на Бургас, любовно обяснение към града и морето. Това, с което на Бургас подобава да отвърне на тази книга, е да засвидетелства своята обич и подкрепа към един от най-добрите си съвременни поети. В Лексингтън тупти един Бургас.

Под черта Петя Хайнрих споделя две забележки относно книгата на Катерина Стойкова - Клемър и своята рецензия.

Първа бележка под линия: Не мога да отмина с мълчание един изплъзващ се сюрреалистичен текст, който стои още пред началото на самата стихосбирка. Но аз няма да го назова.

Втора бележка под линия: Това е читателска рецензия. Като такава тя е една от цяла поредица изказвания за стихосбирки, които съм правила тук и написаното няма претенциите на сериозната литературна критика.