Нели Лишковска: "Липсващият сън"

3.

                       ...домът на облаците, Черапунджи, 2 000г.пр. н.е....

Мостът беше готов. Можеше да се гордее с него и със себе си. Основата му – стегната  и добре оформена. Корените на каучуковото дърво бяха насочени правилно в желаната посока и се бяха вкоренили в отсрещния бряг точно на определеното място.Той го беше избирал много мнимателно. Оставаше само доизграждането му, но за това бе нужно търпение. След известно време щеше да стане достатъчно здрав, за да се превърне в истински мост и да изпълнява функциите си.

Охараджани беше доволен от работата си. Откакто се помнеше строеше живи мостове. Не, не ги строеше, нито ги правеше. Отглеждаше ги.

Занаята беше научил от дядо си. Още като дете обикаляше с него цялата околност на Черапунджи, проверяваше натуралните съоръжения и наблюдаваше дали всичко е наред. Ако имаше нещо за доизкусуряване, помагаше на стария.

Възрастта на някои от живите мостове беше повече от 500 години, а дължината им достигаше 30 метра и повече. Най-здравите от тях можеха да издържат 50 човека.Отглеждането на един такъв мост отнемаше от 10 до 15 години. Най-хубавото обаче беше, че те не се нуждаеха от ремонт. Веднъж приели необходимата форма и достигнали оптимален размер, те се развиваха самостоятелно. Не се разваляха, но от време на време беше нужно да бъдат почиствани. Вилнеещите в района чести бури и дъждовете донасяха клонища, тръни, цели скали, откъснати от тялото на склоновете и предмети, резултат от човешката дейност. Всичко това трябваше навреме да се отстранява. В противен случай каучукът се увиваше около чуждите елементи, поглъщаше ги и завинаги срастваше с тях. Правеше ги част от себе си.

Охараджани наглеждаше живите мостове от край време. Вече не помнеше колко нови луни се бяха сменили, откакто правеше това.

Голямата му гордост беше Двойният мост. Направи го на два етажа. Долният – малко по-широк и груб. Горният – по-лек и фин. Местните се шегуваха, че Долният е мъжкият мост -  основата, човекът от кръста надолу. А Горният – женският, човекът от кръста нагоре, сърцето и главата в едно.

Така, от шега на шега, в един прекрасен момент по Горния мост бяха започнали да минават само жените и децата, а Долният беше запазен за мъжете и добитъка.

Никой обаче не отричаше, че Двойният мост носеше някаква особена енергия. Сам се убеди в това, когато за първи път забеляза как по него минава семейство тигри.

Преди много години беше замръкнал на това място. Беше преспал в една хралупа на огромен кедър, а когато се съмна се покатери на дървото, за да огледа околността. Тогава видя петнистите зверове. Благодари на духовете, че вятърът беше в друга посока и те не можеха да го надушат. Притаи се и зачака да отминат.

Бяха четири животни – два възрастни екземпляра с двете си малки. Спряха за минутка в основата на Двойния мост. Мъжкият обдуши всичко наоколо. После женската с двете малки мина по Горния мост, а мъжкарят се насочи към Долния.

След тази случка Охараджани започна да наблюдава по-внимателно това съоръжение. Всички женски – било то кошути, глиганки или язовки минаваха по Горната част, а мъжките – по Долната. Дори беше сигурен, че птиците, които кацаха отгоре, за да отдъхнат - бяха женски, а онези, които предпочитаха долната част – мъжки.

Работата му беше свързана с непрекъснато движение и премествания от едно място на друго. Но когато възрастта му напредна реши да се установи именно тук – близо до Двойния мост. Раулайала беше много доволна. Години наред жена му го беше следвала безропотно, където и да отиде. Никога не бе го укорила, не бе му казала нито една горчива дума. На него му беше ясно обаче, че жените не обичаха вечните пътища. Да попътуват за кратко – да. Това ги откъсваше от всекидневния бит. Но ако пътуването беше безкрайно, идваше момент, в който се уморяваха до смърт. Рано или късно спираха някъде, независимо дали с мъжа до себе си или без него. Пускаха корени. Така се чувстваха сигурни. Цели.

А мъжете можеха да обикалят вечно в кръг. Не се уморяваха или отегчаваха. Винаги намираха нещо интересно в кръга, което бяха пропуснали или подминали при предишните си обиколки. Лошото обаче беше, че земният кръг винаги си оставаше такъв.

Кръг.

Човек не можеше да се придвижи и метър встрани или нагоре по спиралата, независимо от това колко бързо или бавно се движеше. Темпото нямаше значение, нито скоростта.

Беше нужно човек да спре и да се вгледа в себе си, за да даде възможност на душата си да се изкачи на следващото еволюционно стъпало. В следващият по-висок и по-широк еволюционен кръг.

Където всичко се повтаряше отново. Обиколка след обиколка. Живот след живот.

Охараджани смяташе себе си за щастлив човек. Единственото, което не му даваше покой, беше странната болест на сина му Вигораяти...

4.

                      ...брегът на Скършените върби, провинция Гансу , 1 000г.пр. н.е....

Рау Я беше отпътувала с приближените си от Хаодзин. Разпорежданията на Йоу бяха ясни. Съпругата му щеше да прекара остатъка от живота си в Бин. Градът беше разположен на запад, в най-отдалечената от столицата провинция Гансу.

Императорът беше заповядал съпругата му да замине незабавно. Беше предпочел да я изпрати в изгнание, вместо да я убие. Той или се боеше от гнева на баща й – владетелят на Шън, или я обичаше, повече отколкото можеше да понесе.

Дали пък не се надяваше, че след някоя и друга година или десетилетие, всичко ще бъде забравено и Рау Я ще може да се върне в двореца?

Беше й простил изневярата. Но другите човеци искаха отмъщение.

Император Йоу обаче не можеше да вдигне ръка и срещу О Ха Ли, на когото се бе отдала любимата му първа съпруга.

О Ха Ли беше най-добрият му пълководец, блестящ стратег и безстрашен в боя. Времената бяха размирни. Императорът имаше нужда от него. Той беше насъщен не като ориза, а като въздуха, който дишаше. Владетелят беше достатъчно мъдър, за да не вдигне ръка в яростта си срещу онзи, който можеше да опази живота му, ако се наложеше.

В тези трудни години заплахата идваше не само от вилнеещите по границите на империята варварски племена, но беше се разпростряла и вътре в нея. Бе пуснала здрави корени и поникнала в сърцата на князе, висши сановници, търговци и служители в храмовете. Императорът постоянно се боеше от заговори и бе увеличил личната си охрана двойно.

Но това нямаше да му помогне особено, след прогонването на Рау Я от двореца.

Владетелят управляваше империята Джоу с помощта на зависими, но относително самостоятелни местни князе. В последните години вътрешното напрежение се покачваше неудържимо. Васалите не плащаха данъци и отказваха да се съобразяват с централната власт. Прогонването на Първата съпруга от двореца беше последната капка, която препълни чашата на търпението.

Бащата на Рау Я, владетелят на Шън, подпомогнат от владетеля на Дзън и варварите цюенжън беше превзел столицата Хаодзин.След смъртта на император Йоу благородниците обявиха за нов цар Пин, внук на владетеля на Шън от първородния му син, загинал в битката. А с този акт беше сложен край на управлението на рода Дзи.

Столицата беше преместена на изток в Чънджоу и останалата част от епохата Джоу щеше да бъде наречена по-късно Източна Джоу.

От този момент нататък държавата бавно, но сигурно започваше да се разпада на множество държави като властта на императора беше само формална. Тази епоха щеше да остане в историята като Период на Воюващите царства, тъй като княжествата щяха да водят непрекъснати и продължителни борби за надмощие.

Всъщност, епохата беше твърде благоприятна. В тези времена щеше да възникне класическата китайска философия, чиито главни представители щяха да бъдат Лаодзъ и Кун Циу, известен на западната цивилизация като Конфуциус.

Най-облагодетелствани в това отношение бяха военните – от редовия войник до висшия офицер. Владетелят на Шън избърза и предложи на О Ха Ли да го вземе под крилото си срещу солидно заплащане. О Ха Ли можеше да бъде спокоен за бъдещето си.

Но за кратко.

Бащата на Рау Я беше на преклонна възраст и скоро почина, оставяйки управлението на могъщото  княжество Шън в ръцете на любимата си дъщеря.

Новата владетелка веднага вдигна сватба с любимия си О Ха Ли и от този момент нататък той стана главнокомандващ на войската на Шън, която длъжност напълно го удовлетворяваше.

Но Рау Я не се задоволяваше с части от цялото. Тя искаше всичко.В цел на живота си превърна изгарящата страст да свали племенника си от имперския трон, да обедини всички княжества и да царува като едноличен владетел над огромната територия, върху който се простираше Източна Джоу.

В интерес на истината не искаше да се стига до кръвопролития. Познаваше добре слабохарактерния цар Пин и знаеше, че можеше да бъде манипулиран лесно. За съжаление, велможите в двореца също много бързо го бяха разбрали.А това просто не й оставяше избор.

Предпочете друг вариант на едно възможно бъдеще...

6.

              ...изворът на Самбатион; Тадмор; 488г.от н.е...

Мешане маком, мешане мазал. След някой друг ден отново – мешане маком, мешане мазал. След седмица – пак същото – мешане маком, мешане мазал.

Думите изплуваха в главата му неочаквано.По всяко време, на всякакви места. Да, знаеше, че това е знак.Той, благословено да е Името Му, го насочваше. Но към какво и защо.Тълкуването на старата поговорка оставаше скрито. Все още нямаше мафтеах за него. Не се безпокоеше – рано или късно смисълът щеше да му се разкрие. Просто трябваше да бъде търпелив и да почака.

От няколко зими Ор Хаси живееше в Тадмор.Беше кръстосвал неизброими лета из Юдея, Галилея и Палестина.никъде не можеше място да си намери. Навсякъде се чувстваше гой. Но не беше само това. Всеки навсякъде вече се чувстваше чужденец. Никъде не можеше да се съществува нормално. Никой никъде не виждаше „своя” земя. Всичките бяха чужди.

Бунтовете срещу синовете на Исав бяха повсеместни и все по-ожесточени. Християнската юдейска секта вече се беше наложила за официална в Римската империя, но недоволството продължаваше.

А и набезите на готите и хуните ставаха все по-чести и опустошителни. Хунският вожд Атила беше превърнал император Теодосий ІІ в свой данник, който имаше задължението всяка година да му брои по 2100 фунта злато. Данакът се прибираше от генерал Едеко, чийто син Одоакър щеше да остане в историята като първият варварин, възкачил се на престола и оглавил Западната римска империя.

Макар и съвременник на тези събития Ор Хаси щеше да премине през тях без да остави следа.Нямаше как да е иначе, защото в този си земен живот той бе избрал съдбата на просяк.

Семитът обикаляше от град на град. Някъде се задържаше за по-дълго, поради по-голямото изобилие и щедрост на жителите. Другаде – само пренощуваше и продължаваше нататък.

Тадмор му харесваше. Не му се тръгваше от тук. Още с пристигането си през онази люта зима, бе потропал на вратата на местния реш галута с думите: иври онохи.

Рави Вигоше го бе приютил за няколко дни. Дори го бе назначил за шамаш, но скоро се наложи да поеме на далечно пътуване, за което никой не знаеше кога и как ще приключи.

Местните първенци набързо преразпределиха длъжностите и Ор Хаси остана на улицата. И на Неговото благоволение, светло да е Името Му.

Започна да проси из града и някак преживяваше. Единственото му богатство беше един ханджар, който винаги носеше под робата. Ножът беше много красив, изработен майсторски и с внимание за всеки детайл. Беше го спечелил на игра на зарове и оттогава не се разделяше с него.

Всъщност това беше втората му ценна вещ. Първата беше едно стъклено мънисто, с издълбан знак на него, което висеше на врата на Ор Хаси. Никога не го сваляше – нито докато спеше, нито когато се любеше, нито като се къпеше...

Откъси от новия роман на Нели Лишковска "Липсващият сън", изд Фама, 2016

-----------------------------------------------------

© Христина Мирчева

Колаж: © Диаскоп