Александър Шурбанов: "Млекарката на Вермеер" - "Предслънце"
23.01.2017
Несъществуващата в речниците дума „предслънце“ се роди в едно от включените стихотворения, за да изрази предчувствието за пролет през един мразовит ден, в който играта на рижо куче върху снега извиква асоциацията със слънчеви отражения, а оттам и със зараждането на многоцветна картина върху чистото бяло платно на художника. Новоизкованата дума постепенно изтика предварителното обяснително заглавие на стихотворението и зае мястото му, а после се наложи и като наслов на целия сборник. Струва ми се, че тя символизира надеждата сред сенките на битието, която огрява отвътре по-голямата част от творбите.
Александър Шурбанов
МЛЕКАРКАТА НА ВЕРМЕЕР
Ръцете – здрави, чисти –
са заголени до лактите.
Едната е подпряла
отдолу пръстената кана,
другата
я е прихванала уверено
за дръжката отгоре
и леко я навежда
над купата на масата
между панерче с кръгъл хляб
и тумбеста бутилка.
Тънка струя мляко
се процежда
от каната до купата
и свързва цялата картина
ведно.
Отляво е прозорецът.
Главата
на младата жена
е леко
наклонена над рамото,
косата е прибрана
под бялата колосана
холандска шапчица
с едно прилепнало крило,
а другото –
едва открехнато.
Очите, сведени надолу,
гледат млякото,
което не престава да тече.
Не е ли чудна
тази сила на изкуството?
Столетия минават
покрай пръстената кана,
наклонена над купата
все под един и същи ъгъл,
войни бушуват,
градове горят,
потъват кораби
и самолети падат,
сменят се режими,
държави, нации и философии,
светът наоколо гърми
и става нов,
неузнаваем.
А тази тънка бяла струя мляко
все се точи
от каната към купата
и каната е все тъй пълна,
и лицето
на все тъй младата жена
прелива от спокойствие.
ТЕЧНО ВРЕМЕ
В дерето
мокрият път
като река криволичи.
Автомобили,
по-хлъзгави и от риби,
се стрелкат нагоре-надолу.
Мъглата се свлича по склона,
разтапя скали и дървета.
Светът се размива.
Едно око гледа на всичко това
от високия навес над билото,
недосегаемо за течното време,
немигащо.
УБИВАШ, ДОКАТО ЖИВЕЕШ
Нещо се помъчи да влети в устата ми,
както вървях срещу вятъра.
Изплюх го –
някаква мушица.
Мъртва вече
върху ръкава ми.
Каква излишна гибел!
Прииска ми се да съм джайн.
А има толкова неща,
далеч по-важни.
Как щяхме да живеем,
ако не градирахме
убийствата си?
СЛЕД МЕРКУЦИО
Както бяхме млади и здрави
и вечни,
и се шегувахме със смъртта,
не усетихме как тя се промъкна
помежду ни
като сянка на облак
и изведнъж стана истинска.
Не видяхме лицето ѝ,
само знаехме,
че вече е тук
и че няма чувство за хумор.
ПРОЛАЗВАНЕТО
Вътре
в черепната черупка на охлюва
влажният език на живота потрепва,
опитва се вече
да наруши немотата на вековете,
да пролази навън
към първата гласна на говора
далече там
на другия край на вселената.
ОПАСНОСТИ
Птиците на летището
са сериозна опасност.
Една птица,
попаднала в двигателя
на реактивен самолет
по време на излитане,
може да убие
120 човека.
Птиците на летището са,
меко казано,
нежелани.
Нежелани са и дърветата,
които могат
да се изпречат пред самолета,
да го препънат
и изпепелят.
Нежелани са
и всички други неравности
на терена –
като ручеи, морени,
марни валози,
брулени хълмове
и извори на белоногата.
Усещате ли как
желанието ни за полет
ни отделя от всичко, което
досега сме били
и ни изправя
сам-сами
пред огромната празнота
на небето?
ДА СЕ ПРИБЕРА
След толкова продължително пребиваване
между хората
да се прибера при дърветата отново.
Между корените им.
Бих предпочел да съм сред листата, цветчетата,
сред пеперудите и сред птиците,
сред лъчите на слънцето –
от всичко най-много обичах
светлината.
Но и тук е добре –
спокойно и тихо.
Сега трябва само да се науча
да не правя нищо,
докато свърши безвремието,
което, по всичко личи,
ще бъде още по-продължително.
ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ЗЕМЯТА,
преди да бъде закичена
с ръкотворната небесна лилия
на Тадж Махал,
с вулканично-звездните изваяния
на Микеланджело,
Шекспир
и Бах,
с пирамидите в Гиза
и онзи с лицето на бог
и лапи на лъв,
легнал пред тях мълчаливо
да ги пази от Времето.
Представете си тази
различна Земя.
Толкова гола и бедна!
Толкова бременна
с бляскаво бъдеще,
за което не подозира!
Нека впрочем не униваме
преждевременно.
СТИХОТВОРЕНИЕТО,
КОЕТО НЕ НАПИСАХ,
е най-доброто ми стихотворение.
То е за хората, които най обичах
и не им го казах никога.
То е за планините, по които се изкачвах
към небето
и докосвах облаците,
докато ме слушаха краката
и докато облаците ме приемаха.
То е за морето,
на чийто праг със чайките
посрещах слънцето,
все още мокро
като дете новородено
и все още видимо.
Стихотворението,
което не написах.
То е за сляпото момиче,
на което исках да помогна
и не измислих как,
додето стана твърде късно.
То е за моите непрежалими
приятели –
предадени, разочаровани,
далечни.
За скрития ми грях,
неназован и неизкупен –
за камъчето остро
в окървавената обувка на сърцето.
За слабостта на волята –
за мекото петно на ябълката,
откъдето започва гниенето.
За разпиляването на живота.
И за минутата на щастие без разум –
по гръб в смълчаната река –
като мъртвец
с очи отворени към всичко,
с напомнянията на плитчините
по кожата на плешките ми
и с прегръдката
на плавното течение
отвсякъде край мене
като вечност.
Течението...
Стихотворението,
което не написах.
За радостта сред мъката
и мъката сред радостта,
за неизвестните значения
на краткото ми вясване в живота.
За нуждата,
ненужна никому,
да се изпее всичко,
да се изплаче в думи.
За какво? Незнайно.
Като знак за нещо важно
и неразбрано
оставям тук при вас
стихотворението,
което не написах.
Стихотворенията са от книгата „Предслънце“, 2016 г., включени и в есеистичната книга на Ал. Шурбанов „Опит“ (издадена от „Сиела“ също през 2016).
Книгата „Предслънце” е издадена на английски през юли 2016, а на български няколко месеца по-късно през ноември 2016.
„Предслънце” включва авторска подборка на стихотворения от предишните девет поетични книги на Александър Шурбанов, публикувани между 1977 и 2011, както и доста нови, неизлизали в негова стихосбирка на български език, творби като „Млекарката на Вермеер“, „След Меркуцио“, „Течно време“ и др.
От четвърта корица на „Предслънце“
Накратко за автора
Александър Шурбанов е автор на десет поетични и седем есеистични книги, както и на голям брой литературоведски изследвания, публикувани у нас и в чужбина. Той е изтъкнат преводач на английска поезия. Близо половин столетие проф. Шурбанов е преподавал английска литература в Софийския университет, както и в други университети в България, Обединеното кралство и САЩ. Doctor Honoris Causa е на университетите на Кент и Съри. Носител е на награди за цялостен принос към българската литература и култура: „Христо Г. Данов“, „Почетен Аскеер“, „Гео Милев“. Към тях този ноември се прибави и голямата награда на Портал „Култура“, с която бе удостоен за приноса на неговото поетично и преводаческо дело, дало на българската култура преводите на Шекспир, Чосър и Милтън.
Стихотворенията, информацията и снимките са предоставени специално за „Диаскоп” и се публикуват с любезното съдействие на Емилия Миразчийска и изд. „Скалино”.
Александър Шурбанов в "Диаскоп":
© Христина Мирчева