МАЛКИ РАЗКАЗИ: Самотата - чаша вдъхновение за поети
29.04.2013
Олеся Николова
Самотата не е необходимост, тя е дар от най-близкия човек. Идва със сутрешния влак, склонила глава и вечер, приютена в ничие легло, до ничие тяло, заспива с болка.
Тя не пита може ли.
Не знае позволено ли е, но търси, защото знае, че някъде там ничието е нечие и малко трябва, но никой не знае колко, за да е повече от пълноценна.
Стяга багажа всяка вечер, за да пристигне на същото място сутринта, стъпва леко, за да не наруши съня и само местните алкохолици, говорят за нея без свян и тайничко я приканват да приседне до тях.
Тя си спомня, под напора на някое конте, че е била млада.
Подсмихва се, защото този спомен се изпълва с образи, сладки образи, тъй близки до нея, тъй красиви.
Само миг !
Била е интимна, но не тялом, а духом.
Продавала се е толкова пъти, но не тялом, а духом.
На висока цена, такива спомени има отпреди.
Спомени, които я правят тъжна и запълват пространството с духове на минали събития.
Един поет решил да я възпее, толкова красива изглеждала с бледата си кожа и боси крака.
Погледал я ден, пил с нея два, любили се три и музата дошла.
Може и шедьовър да е написал, а може просто да е драскал, няма значение, той просто се бе възползвал от нея.
Вчера пак я видях по булеварда, още по-бледа, още по-разчорлена.
Продаваше се за чаша ракия.
Самотата - чаша вдъхновение за поети.
из книгата "Денонощия"
илюстрация: Георги Чепилев