Иван Драгоев: "При всяко завръщане в България се чувствам все повече чужденец"

Яница Радева разговаря с Иван Драгоев за Индия, операта и България.

Иван Драгоев е доктор по философия. Автор е на книгите "Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс", "Приключение и всекидневие" и "Записките на един пилигрим".

В края на 2016 г. в изд. "Парадигма" излизат книгите му „Скитащи записки” и "Митологичен прочит на "Травиата" от Джузепе Верди".  През настоящата учебна година е преподавател в българското училище във Валенсия.

Представянето на новите му книги в Пловдив ще се състои на 16 март 2017 от 18.00 ч. в културен център "Тракарт".

Когато човек се саморедактира, започва за пише неща, които му се струват нови и които не си дава сметка, че ги е казал преди десет години и че ги е казал по-хубаво. Това е една особена игра с изкривени огледала със самия теб.

Ако трябва да избера само едно място, то би било Индия. Това е мястото, което действително ме беляза като нажежено желязо. 

В пътеписите си се опитвам, доколкото мога, да разруша тази нагласа на европееца, който отива някъде от висотата на своите познания.  Отиването на тези места ми позволява, когато се върна да се чувствам като туземец в Европа и да гледам нашата посредственост...

При всяко завръщане в България се чувствам все повече чужденец, понеже това, което виждам, е нещо, което предизвиква у мен една безкрайна носталгия и тъга. Това, което визирам като прогрес и приближаване към Европа е свързано с едно опошляване, което ме наранява. 

Всеки път, когато се връщам, все по-малко са хората, с които мога да поговоря. 

                                                                                     Иван Драгоев

На 16 март 2017  ще представиш в културен център "Тракарт" в Пловдив две нови книги. Как се чувства автор, който е издал едновременно две книги? Имаш ли предпочитания или си "родител", който обича еднакво всичките си деца?

Чувства се като автор, който е получил шестица от тотото. Понеже една от книгите е плод на скитания, които са били прибрани в продължение на години в чекмедже и изведнъж стават книга. Това е учудващо и за самия автор. Да види какво е писал преди десет години. Когато човек се саморедактира, започва за пише неща, които му се струват нови и които не си дава сметка, че ги е казал преди десет години и че ги е казал по-хубаво. Това е една особена игра с изкривени огледала със самия теб.

По отношения на втората книга имам слабост. Може би, защото „Скитащи записки” е свързана с преживявания, които вече бяха написани, а „Травиата” беше направена от нула. Бе направена по предизвикателство на моя редактор, който ме накара да изразя в писмен вид начина, по който слушам музика. Слушам 3 – 4 различни интерпретации и за всеки един момент от произведението предпочитам една или друга версия. Ако трябваше да пиша „по сериозен” начин нямаше да се осмеля, понеже изведнъж настъпваш в териториите на литературоведите, музиковедите и други компетентни хора, но когато си мислиш, че го правиш „по несериозен начин” в рамките на едни пътепис, се осмеляваш. Книгата за Травиата се получи от един фалшив пътепис. Иначе нямаше да се осмеля да я напиша.

Любопитно е, че в "Митологичен прочит на "Травиата" от Джузепе Верди" сравняваш героинята с две мъжки фигури –  Ахил и проницателя Тирезий. Какво в нейния образ те насочи към такава интерпретация?

Ахил и Травиата са герои, които се вписват извън параметрите на семейната рамка, не са герои, които носят обичайните параметри на рода и по свой начин са модерни. Те се вкореняват, но не с корен, а са като кораби, които хвърлят котва и по същия начин могат да вдигнат котва и да отидат на друго място. Те не са привързани към земя, род и родина. И в този вид са модерни, но плащат висока цена – те ще умрат красиви и млади. И така ще си извоюват известно безсмъртие.

Защо я сравнявам с Тирезий? Това е способността ù да види и изкаже съдбата. Ако Тирезий го прави по съзнателен начин, при Травиата става по несъзнателен, но не е по-малко красиво.

Ти си доктор по философия, но страниш от строгата академична философска наука. Това сякаш личи и в двете книги. Как обаче философстването ти служи?

Лично аз не съм съгласен, че страня от философската наука, доколкото философската наука е особено присъствие във всекидневието. Ако строгата академична наука предполага проблема „за – при” с двадесет бележки под линия, то това не е философска, а лингвистична наука или историография от философски тип.

На кое от местата, за които пишеш в  "Скитащи записки" би искал да се завърнеш? 

Ако трябва да избера само едно място, то би било Индия. Това е мястото, което действително ме беляза като нажежено желязо. Трябваше да минат месеци и дори години, докато осъзная, онова, което съм преживял там. При възможност бих се върнал в тази страна и бих пътувал по абсолютно същия начин – с раница и с влак, без гидове и без строго определен маршрут.

Ти пътуваше по такъв начин и в поклонническото си пътуване...

Е, там е нещо съвършено друго. Там вървиш с крака, докато в Индия с влак. За жалост нямах толкова време... В Индия пространствата са такива, че не е възможно да го направя по такъв начин. Ако го направя по начина, по който го направих в Сантяго, имаше голяма вероятност да не се върна. Тъй че то едва ли ще бъде пътуване към Индия, а ще бъде пътуване от Европа. Кой знае като минат още няколко години, защо пък да не отпътуваме от Европа?! Тази аура на европееца пътешественик, който отива към непознатото ме дразни. В пътеписите си се опитвам, доколкото мога да разруша тази нагласа на европееца, който отива някъде от висотата на своите познания.  Отиването на тези места ми позволява, когато се върна да се чувствам като туземец в Европа и да гледам нашата посредственост....  Ако има някакво завръщане към тези места, то няма да е завръщане, а отпътуване от Европа.

Ти си напуснал България преди 20 години. Всяко едно такова отдалечаване променя погледа. Как те промени? Как ти се струва страната при завръщанията ти?

При всяко завръщане в България се чувствам все повече чужденец, понеже това, което виждам, е нещо, което предизвиква у мен една безкрайна носталгия и тъга. Може би е свързано с това, че „остаряваме бавно, неусетно почти” и не виждаме блясъка на прогреса. Това, което визирам като прогрес и приближаване към Европа е свързано с едно опошляване, което ме наранява. Няма да забравя, при едно от своите завръщания от Париж се разхождах по любимите ми алеи в Борисовата градина и бях поразен от това да видя всичките бюстове на писателите повалени в калта или просто изчезнали.  Видях бюста на Захари Стоянов, беше паднал по лице в калта. Няма да забравя колко ми коства да го вдигна. После прочетох в един вестник, че Захари гледал тъжно на своето падение. Беше ми чудно, че журналистът не се беше запитал как е паднал този бюст и как е подпрян на паметника, за да гледа небето над София.

Може би критиката към това, което се случва в България постепенно изчезна..

Най-любопитното за мен е, че аз, който учех във Франция, се оказах в позицията на динозавър, който защитава руската култура и екзистенциализъм. Това, което се установи в България е нещо, което аз наричам "ортодоскален интегризъм".

Всеки път, когато се връщам, все по-малко са хората, с които мога да поговоря. Имало е периоди от пет-десет години, в които въобще не съм се връщал, но това не означава, че не се чувствам българин. От това, което виждам, ми е толкова болно, че понякога предпочитам за известно време да не вземам никакво участие и след време, като обхванат от някакъв бяс, да се ситуирам на някакво човешко ниво...

Благодаря за този разговор!

Иван Драгоев в "Диаскоп":

Иван Драгоев: "Индийски бележки" - "Скитащи записки" 

© Христина Мирчева