Дмитрий Сергеевич Мережковски: "Леонардо да Винчи - Оживелите богове"

 

Леонардо да Винчи (Том II)

Глава VII (със съкращение)

Превод от руски: Христина Мирчева

Отпечатано в специализирано издание за комикси "Диаскоп", декември 1991 г., тираж 4 000, Университетско издателство "Паисий Хилендарски".

Това беше проста дълга зала с голи белосани стени, с тъмни дървени греди на тавана, чезнещи към дъното. Миришеше на топло и влажно, на тамян и на застояло от постните гозби. Между вратите, по-близо до входа, се намираше неголямата обедна маса на отеца игумен. А от двете ù страни – дългите тесни маси за монасите. Беше толкова тихо, че се чуваше бръмченето на мухите в прозореца с прашно-жълтеникави зърнести стъкла. От манастирската кухня долиташе говор, тракане на железни тигани и тенджери.

В дъното на трапезарията, до стената, срещу масата на игумена, закрито със сиво, грубо ленено платно, се издигаше дървено скеле. Джованни се досети, че под това платно е произведението, над което учителят работеше вече повече от дванадесет години – „Тайната вечеря”. Леонардо се изкачи на скелето, отключи дървения сандък, където се съхраняваха подготвителните рисунки, картоните, четките и боите, извади малка, издраскана с чертежи по полета, окъсана книга на латински и каза:

- Прочети тринадесета глава от Йоан.

И отхвърли покривалото.

Когато Джованни погледна, в първия миг му се стори, че това пред тях не е живопис върху стена, а действителна глъбина на въздуха, продължение на манастирската трапезария – сякаш друга стая се откри зад отгърнатата завеса, така че надлъжните и напречните греди на тавана преминаха в нея, стеснявайки се в далечината, и дневната светлина се сля с тихия вечерен здрач над синкавите върхове на Сион, които се очертаваха в трите прозореца на тази нова трапезария, почти толкова проста, колкото и монашеската, само че обкована с килими, по-уютна и по-тайнствена. Дългата маса, изобразена на картината, приличаше на тези, на които обядваха монасите: същата покривка с везани, тънки ивици, с краища, завързани на възел, и четириъгълни неоправени гънки, сякаш все още малко влажна, току-що взета от манастирския килер, същите чаши, чинии, ножове, стъклени съдове с вино.

И той прочете в Евангелието:

„Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че дошъл часът Му да се премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай. И във време на вечеря, когато дяволът бе вложил в сърцето на Иуда Симонов Искариот да Го предаде – смути се духом, засвидетелства и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Тогава учениците взеха да се споглеждат един други, недоумявайки за кого говори. А един от учениците, когото Иисус обичаше, беше се облегнал на гърдите Иисусови. Нему Симон Петър кимна да попита, кой ли ще е, за когото говори. Той, като припадна на гърдите на Иисуса, рече му: Господи, кой е?

Иисус отговори: онзи е, комуто аз натопя залък и подам. И, като натопи залъка, подаде го на Иуда Симонов Искариот. И тогава, подир залъка, сатаната влезе в него.”

Джованни вдигна поглед към картината. Лицата на апостолите излъчваха такава жизненост, че той сякаш чуваше гласовете им, надничаше в бездната на сърцата им, смутени от най-непонятното и страшно нещо, което някога се е сбъдвало – раждането на злото, от което Бог е трябвало да умре.

Особено поразен остана Джованни от Иуда, Йоан и Петър. Главата на Иуда все още не беше изписана, само тялото, облегнато назад, беше леко очертано: стискайки трескаво кесията със сребърниците, неочаквано, с едно движение на ръката, той е прекатурил солницата – и солницата се е разсипала. Петър, в гневен порив, стремително е скочил иззад него, в дясната ръка държи нож, лявата е отпуснал върху рамото на Йоан, сякаш пита любимия Иисусов ученик: „Кой е предателят?” – и неговата стара, сребристосива глава сияеше с оная огнена ревност, жадна за подвиг, с която по-късно той щеше да възкликне, проумявайки неизбежността на страданията и смъртта на Учителя: „Господи, защо не мога да дойда подире Ти сега? Душата си за Тебе ще положа.” Най-близо до Христос беше Йоан; меки като коприна, гладки горе, виещи се надолу коси, отпуснати клепачи, натежали от негата на съня, покорни ръце, лице с продълговато-кръгло очертание – всичко в него дишаше с небесна тишина и яснота. Единствен от учениците той вече не страдаше, не се страхуваше, не се гневеше. В него се беше изпълнило словото на Учителя: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и аз в Тебе.”

Джованни гледаше и мислеше: „Ето кой е Леонардо! А аз се съмнявах, едва не повярвах на клеветата. Човекът, който е създал това – безбожник? Та кой измежду хората е по-близо до Христа, ако не той!...”

Привършвайки с нежни докосвания на четката лицето на Йоан и вземайки от сандъка парченце въглен, учителят се опитваше да очертае главата на Иисус. Нищо обаче не излизаше. Макар, че десет години обмисляше тази глава, той все още не знаеше как да нахвърли и първите щрихи. И сега, както винаги, пред гладкото бяло поле в картината, където трябваше да бъде, а не можеше да се яви ликът Господен, художникът чувстваше своето безсилие и недоумение.

Той захвърли въглена, заличи леките следи от него и потъна в едно от онези размишления пред картината, които понякога продължаваха с часове. Джованни се изкачи на скелето, тихо се приближи към него и видя, че мрачното, навъсено, като че остаряло лице на Леонардо изразява упорито напрежение на мислите, подобно много на отчаяние. Но когато срещна погледа на своя ученик, той рече приветливо:

- Какво ще кажеш, друже?

- Учителю, какво мога да кажа? Прекрасно е, по-прекрасно от всичко на света. И това никой човек не е проумял, освен вас. Но не трябва да се говори. Аз не умея...

Сълзи затрептяха в гласа му. И той добави тихо, с боязън:

-Мисля още и не разбирам: какво трябва да бъде лицето на Иуда между такива лица?

Учителят извади от сандъка рисунка върху късче хартия и му я показа. Това беше лице страшно, но не отблъскващо, даже не злобно, а само изпълнено с безкрайна скръб и горчивина от познанието. Джованни го сравни с лицето на Йоан.

-Да, - прошепна, - това е той! Същият, за когото е казано: „Сатаната влезе в него”. Може би е знаел повече от другите, но не е приел словото: „Да бъдат всички едно”. Избрал е да бъде сам...

В трапезарията влезе Чезаре да Сесто с човек в одежди на придворен огняр.

- Най-сетне ви намерихме! – възкликна Чезаре. – Навсякъде ви търсим... От херцогинята по важна работа, месер.

- Няма ли да бъде угодно на ваша милост да заповяда в двореца, - добави почтително огнярът.

- Какво се е случило?

- Беда, месер Леонардо! В банята тръбите не действуват и още, като че нарочно, тая сутрин, тъкмо херцигинята благоволила да седне във ваната, слугинята за беля влязла в съседната соба, ръчката на крана с гореща вода се счупила, така че тяхна светлост никак не могли да спрат водата. Добре че успели да изскочат от ваната. Едва не се попарили. Много благоволят да се гневят: месер Амброджио да Ферари, управителят, се оплаква, говорят – нееднократно е предупреждавал ваша милост за неизправностите на тръбите...

- Глупости! – каза Леонардо. –Виждаш ли, зает съм. Иди при Зороастро. За половин час ще ги оправи.

- Не, не и не, месер! Наредено ми е без вас...

Леонардо не го чуваше, искаше отново да се върне към работата си. Но като видя пустото поле за главата на Иисус, изпита досада, махна с ръка, сякаш внезапно разбра, че и този път нищо няма да излезе, заключи сандъка с боите и слезе от скелето.

- Все едно, да вървим! Джованни, тръгни след мен към големия двор на замъка. Чезаре ще те съпроводи. Ще ви чакам при Коня.

Конят беше паметник за покойния херцог Франческо Сфорца. За изумление на Джованни, учителят без дори да погледне „Тайната вечеря”, зарадван сякаш, че може да изостави работата, тръгна с огняря да поправя тръбите за изтичане на мръсната вода в баните на херцогинята.

- Е? Май не можеш да се нагледаш? – обърна се Чезаре към Болтрафио. – Наистина, изглежда удивително, но само додето го проумееш...

- Какво искаш да кажеш?

- Не, просто така... Няма да те разубеждавам. Може би и сам ще го забележиш. А дотогава – умилявай се...

- Моля те, Чезаре, кажи направо, какво мислиш.

- На вашите услуги. Само после не се сърди и не опявай. Впрочем, зная всичко, което ще кажеш и няма да споря. Разбира се, това е велико произведение. У нито един майстор не е имало такова знание за анатомията, перспективата, законите на светлината и сянката. Как не! Всичко е преписано от природата – всяка бръчица по лицата, всяка гънка върху покривката. Но живият дух го няма. Няма го Бог и няма да бъде. Всичко е мъртво – вътре, в сърцето е мъртво! Само се вгледай, Джованни, каква геометрия, какви триъгълници: два съзерцателни, два деятелни, центърът е Христос. Ето, вдясно е съзерцателният: съвършеното добро – в Йоан, съвършеното зло в Иуда, онова, което различава доброто от злото, справедливостта – в Петър. А до него – деятелният триъгълник: Андрей, Иаков Младши, Вартоломей. И вляво от центъра – отново съзерцателен: любовта на Филип, вярата на Иаков Старши, разумът на Тома – и отново деятелен триъгълник. Геометрия вместо вдъхновение, математика вместо красота! Всичко е обмислено, разчетено, сдъвкано от разума до опротивяване, изпипано до отвращение, претеглено на везни, измерено с пергел. Под светостта – кощунство!

- О, Чезаре! – произнесе Джованни с тих упрек, - колко малко познаваш учителя! И защо ти така... не го обичаш?...

- А ти го познаваш и обичаш? – бързо отвърна към него лицето си и каза Чезаре с язвителна насмешка. В очите му проблесна такава неочаквана злоба, че Джованни неволно сведе очи.

- Не си справедлив, Чезаре, - прибави той след кратко мълчание. – Картината не е завършена: Няма го Христа все още.

- Няма го Христа. А ти, уверен ли си Джованни, че ще бъде? Е, да видим! Само ми помни думата: „Тайната вечеря” месер Леонардо никога няма да завърши, нито Христос, нито Иуда ще изпише. Защото виждаш ли, приятелю, с математика, със знание, с опит много можеш да направиш, но това не е всичко. Тук е нужно друго. Тук е пределът, който той с цялата своя наука няма да пристъпи!

Те излязоха от манастира и се отправиха към замъка Кастело ди Порта Джовия.

- Ако не друго, ти, Чезаре, най-малко грешиш, - каза Болтрафио, - Иуда вече го има...

- Има го? Къде?

- Видях го с очите си.

- Кога?

- Току-що, в манастира. Той ми показа рисунката.

- На тебе? Я гледай!

Чезаре се обърна към него и каза бавно, с усилие:

- Е и какво, добре ли е?

Джованни кимна мълчаливо. Чезаре нищо не отвърна и по целия път нататък, потънал в мисли, той повече не проговори.

Комикс: © Георги Чепилев

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics