по заглавие   по съдържание

Петя Хайнрих: "За радостта от пътуването" - "Лима"

27.03.2017
Снимка 1

 

Квазимодо от Варен

Квазимодо ни отключва вратата на църковната кула във Варен и с подканващ жест казва: „Заповядайте, много е лесно – нагоре по каменните вити стълби, после по металните, накрая са дървените. Може да отваряте прозорците горе, но не забравяйте да ги затворите преди да заслизате“. Качваме се, някъде по средата на пътя мирише на кокошарник, подът и дървените греди са обсипани с пера; цвърчене, топчета светлина и пух из въздуха. Горе отваряме прозорците в четирите посоки на света – към езерото, към опожарената ферма, към многолентовия път, към пристанищния кей с яхтите и крайбрежните кафенета. Лястовици кръжат над гланцовите керемиди на покривите, под камбанарията; един междинен свят – невисок, ненисък. Рояци летящи мравки се въздигат в пилигримството си. Долу ни чака Квазимодо с плитка рана от одраскано над веждата. „Какви птици живеят горе?“, питам го. „Две соколчета“, отвръща той, „а също и...“ На Квазимодо му е излетяла думата от ума. Гледа в земята, бърчи чело, потърква одрасканото над веждата. „Лястовици?“, опитвам се да му помогна. „Не“, отвръща той. „Гълъби?“, правя втори опит аз. „Не“, казва той. „Бързолети, кокошки, врани, чайки...“ „Не, не, не, не“, отрича Квазимодо, после очите му просветляват и казва: „Горе живеят 150 прилепа. Своенравно племе са те, своенравно“. Квазимодо завърта ключа в ключалката на вратата към църковната кула.

Ремонт на покрива

Строителите отсреща са надули музиката – The Beatles, докато си млатят с чуковете по гредите.
 
Може би ще построят ягодови полета завинаги! на покрива.

 

Средновековни сутиени

Археолози открили из кухини в пода на тиролски замък средновековни сутиени, които учудващо приличат на модерно бельо – с връзки и елегантни презрамки, изящни кошнички за гърдите. Заедно с други дрехи, те били напъхани за изолация между дъските, когато към края на XV век полагали нови подове в помещенията. Висока съм около метър и двадесет и ходя на уроци по немски в Културния дом. Учителката ни преподава думата „сутиен“, а аз не си я записвам в тетрадката. До заниманията по немски ходя пеша и ми се струва толкова далеч, все едно съм тръгнала от Лакатник за Лима. Спрягам по пътя тихо немски глаголи и си влача краката. Корнелия, която понякога се връща заедно с мен от уроците по немски, се навежда зад паркираните автомобили и диша в ауспусите им.

Разкопки

В Германия поне веднъж на месец откриват и обезвреждат бомби, останали заринати след Втората световна война. Затварят улици, евакуират хора. Ако пък се поизрони дигата на Рейн, щръкват ребрата на древна лодка. Понякога, когато се копае за нова линия на метрото, изскачат костите на мамут.

Разкрития

Рейн не е природа. Той е изработен в завод за полиетилени на Марс и е сглобен на части върху нещо като чакъл и гумени патици. Движението му се координира дистанционно, а когато паднат батериите на устройството – спира и не тече. Мъглата всъщност представлява осветен от прожектори театрален пушек, а шлеповете са декоративни изрезки от картон.

Нутрия

Aко нещо се е забатачило, идват нутрии, строят си заслони от клонки, корени и кал, трева, черупки. Култивират блатото, сеят камъчета, дращят с жълтите си резци по корите на околните диви кестени инициалите си. Вечер танцуват около чашките на жълтите лилии, муцуни срещу опашки. Плода на лятната градушка си слагат върху короните от мъх. И до последната колона поляга череп с два сърпа охра отпред върху горната челюст.

За радостта от пътуването

Кое ми носи радост от пътуването? Защо обичам да съм някъде другаде? Откриване на новото, преповтаряне на познато от предишни пътувания? Или отдалечаването от всекидневното, отдалечаването само по себе си. Ако проявя суета и преиграя отговора, бих казала, че новото ме привлича. Такъв отговор създава добро впечатление, гладко върви в приятен разговор. Но не по-малко ме радва отдалечаването, отменянето на ежедневието; да бъда себе си на друго място. Не бих била стриктен описател на места и култури, защото всъщност почти не ги забелязвам. Вбивам поглед в детайл или незначителна подробност – например големия ръждив винт във фугата между паветата по пътя към папската градина на хълма. И не просто го забелязвам, а го мисля, вграждам го в далечна история, поверявам му тежестта на цели мисловни конструкции; ненадейно съм се изкачила горе, където вятърът завихря пътния прах и трябва да затворя очи, за да ги предпазя от острите песъчинки. Добре, може би съм сръчен описател на мигове, строител на мостове, доставчик на стълби, създател на мрежи от неща и ситуации. Свързвам осъзнати острови. Някои ги има, други са измислени, а като че ли повечето са едновременно и двете. Ето в такъв свят се движа най-свободно, а той е навсякъде. Повече ли обичам да отивам, или да се връщам? Няма значение, защото двете непрестанно менят местата си. Да, повече от поезията обичам да пътувам. Да, има и места, които са черни дупки – тъмнина и отсъствие на литература; поглъщане в нищото на живи късове текст, изличаване, изтриване. На такива места сънищата обръщат гръб и се отдалечават, но това е друго отдалечаване, за него би трябвало да има отделна дума. И както в момента ме хапят свирепите мухи с вековно упорство, мен – магарето, изпитвам дълбока благодарност към живота и вея опашка.

 

От новата книгата на Петя Хайнрих "Лима" - сборник с поезия в проза, стихотворения и записки, Small Station Press, 2017 .

 

Повече за "Лима" в рубриката НОВИ КНИГИ 

 


 

© Христина Мирчева

Снимки: © Диаскоп