Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Българските веди - извор на древно знание и пробуждане на човешкото съзнание по нашите земи"

01.04.2017
Снимка 1

 

Кристин Юрукова сподели свои мисли по повод изложбата си "Българските веди" в НБ "Иван Вазов", Пловдив.

 

Тъй като изложбата ми бе съпроводена, както винаги, с представяне на мои книги, ще започна с цитат от романа ми "Съновиденията на Семела":

"На хвърлей място от Острова е Оходен. Излизане на първите хора от Небитие в Битие. Прави първите си стъпки първият човек - от дома си до Храма - дома на Бога. Тази стъпка му е най-важна, божественото в него му шепне - накъде без Бог. Преди селището на Оходен е била Магурата, вълшебният дом на маговете и на бог Ра на слънцето. Рисунките по стените са превърнали пещерата в светилище, прадревна българска традиция - чак до Ивановските скални манастири и Аладжа манастир. Като железни свещници побити стърчат в тях богини и кариатиди в пози на адорация, с вдигнати ръце прославят Бога на Слънцето Сур. Но човекът не иска храмът му да е само от създаденото от скалата - пещера, той иска сам да гради, да изведе прослава със собствените си ръце. И ето до праисторическото селище до село Оходен танцуват талпи, побити в земята, отворите още могат да се видят, и преплетените клони, замазани с пръст. Храмът на Слънцето е с конструкцията на кирпичените къщи, които шестват и дишат живи чак в 20 ти век, напомня за онези виртуозно скачени талпи без използването на нито един пирон, оформили плевни, пребъдвали векове. Талпите ще станат на камък и мрамор в храмовете на Ра и в Старосел и в Пеласгиона, дето се знае, че е издигнат от прадядото Пеласг. От Храма на слънцето до Оходен се сурва бог Сур по хоризонта на хилядолетията, за да има и изгрей, и Загрей. Огрява Сур българите слънцепоклонници и огненопоклонници и храмовете - домовете, дето са градили на небесното светило, та чак до онези прорицалища на Дионис, самозабвенно отворени към небето, та огнените езици да могат да облизват небосвода.

- Намерих нещо! - Стиска безработният, включен в програмата за заетост, нещо в шепа, асистент-археолог ще става бившият безработен, а кариерата вече я е направил.

- Показвай нещото! Дай го насам, че светът го чака.

- Божичко, медна стопилка от годината 6000 преди Христа. С “нещото” току-що ти измести с 1000 години началото на обработката на медта. - Съобщават му за резултатите от изследването на медната стопилка. Той, изнамервачът трябва да знае.

- Не може траките да са имали такива постижения в бронзовата епоха и да не са първите, обработвали медта, казваше Детев. Ето го доказателството за поредната мозъчна революция на траките. Дедите ни за нищо са ги нямали тези мозъчни революции. Опалените от огън камъни на Оходен показваха, че са прометеевците, докарали огъня в огнищата си. Добре, ама огънят са го сложили и под рудата и ето ти я медната стопилка. Рудниците им, сребърни, златни, медни под похлупак трябваше да ги сложат - да може да ги наблюдава човечеството, без нещо да променя, че в тях може да се види началото на индустриалните революции.”

В Храма на слънцето в Оходен се търкалят десетки глинени и каменни дискове с 8000 древност, отпечатват се по скалите на Родопите и Балкана, застигат божествата в Египет и се качват върху главите им и изгряват между рогата на свещения бик. Глинените и каменните дискове стават на златни и зазвъняват по чакрите на Варненския жрец. С тях свистят и първите свастики върху дъна на керамични съдове пак на такава библейска възраст, свастика на санскрит значи “щастие”, те са тук, а не в Индия и са си с истинското си значение - знаци на слънчевия култ. В първия Храм на слънцето в Европа е и първият олтар. Устата на Каторжника се е изприщила да повтаря все тази дума “първи”. Първият олтар е от глина, предшественик на глинените олтари в дворцовия комплекс на Евмолпите и на хилядите есхари, без които домашното огнище не е осветено. Върху олтара са се преплели като старопланински върхари еленови рога на великолепни екземпляри, красяли тази земя преди 8000 години. Прорастват еленовите рога до златните съкровища на скити и траки, застигат главите на препускащите елени от Скандинавия до Черно и Средиземно море. Деметра и Артемида се залавят здраво за тях, докато ловуват из непристъпните тракийски гори. Kъм еленовите рога върху олтара в Оходен се изпъва дългият врат на елена-лопатар от светилището, посветено на слънчевия бог край село Мулдава, Асеновградско. Наред със зооморфния съд и олтаря във форма “Т” са едни от най-скъпите дарове, поднесени от Детев на българите. Скупчват се еленовите рога над кошницата, донесла царското дете Авитохол, докато го кърми сърната, за да имат българите цар. Пазят сянка еленовите рога на царското дете на сърната - любима на всички тях и на слънцето. Накрая елените се пръскат по мозаечните подове на раннохристиянските базилики. Смирили са се най-сетне елените в християнския култ, рогата им докосват водите на чистия източник на вярата, от която пият. A сърната от българските митове тича все пред Мидас и приятелите му сред Парка на сърните на Буда, гледа ги с очите на кошутата от Йовковите текстове и ги подмамва незнайно къде.

И във вярата тези хора били първи - от храмовете и светилищата на Бог Сур и Богинята-Майка до първите базилики на първата апостолска църква. До наниза от могили се простряла една дълга процесия от домове за разговор с Бога. Вилардуен е нарекъл България с името Богрие, така му е била известна на него тази страна с жители - богрии/българи. Следователно той свързва думата “бог” с думата “българин”. До Храма на слънцето в Оходен е положен един член на племето с глинен съд и кремъчен нож.

- Ето го другото колосално интелектуално постижение на дедите ни. - Каторжника е седнал до Храма на Слънцето и се препича на слънце, обърнал глава към слънчевите лъчи. - Тези хора са стигнали до идеята за смъртността на човека, те са теглили черта между тук и отвъд. Тези първи дарове са началото на бойните колесници с конете, златните съкровища на траките и на фараоните, полагани до отишлия си. Оттук започва онази стръмнина на пирамидите, която трябва да изпрати душата на фараона при звездата Сириус. Оттук са тръгнали и орфическите прозрения, без които и Платон, и Питагор нямаше да ги има. Българинът винаги се е занимавал с душата, ей колко изрази имаме, свързани с душата. И колко много душеведци и душеприказчици имаме, разпределени равномерно във всяко село поне по един. За това са тези орфизми, богомилства, Петър Димковци и Дъновци, тези танцуващи по огъня, тези баячки и церители. Обяснението - пъпната връв на българина с деди и прадеди не е резната изцяло, сетивата му не са закърнели както на другите му съвременници, цивилизацията не е направила душите им стерилни. Душеприказчиците от Острова много обичат да си приказват за душата:

- Учението за душата на Платон е изцяло учението на траките. Кой предава учението за душата в книгите му? Чужденката Диотима, с което той казва - от чужд източник на мъдрост струи това учение."

 

Започвам с този дълъг цитат от романа ми “Съновиденията на Семела”, тъй като изложбата ми “Българските Веди” е сякаш вградена в този роман. И изложбата, както и романът, са посветени на българските древни знания. Тя разказва за първото пробуждане на човешкото съзнание, станало тъкмо по нашите земи, родило големите революции на човечеството. И това прометеевско начало е свързано с древната Пулпудева/Евмолпия, с древното праисторическо селище Яса тепе, чиито обитатели са ни оставили не само къщи с украсени фасади и керамични есхари със сложна символика, но са обсипали великолепната керамика, която са произвеждали, и скалите на хълмовете-светилища със знаците на първата писменост в Европа, 6000 г.пр.Хр. Изложбата ми не е просто низ от картини, тя е и образен текст, който може да се чете, ако зрителят има достатъчно натрупана култура за този образен текст. В него е картината ми-откритие на тракийските Адам и Ева - картина, разполовена от световното дърво, от едната му страна е мъжът, от другата - жената, носеща плодове, над тях е змията-изкусителка, между тях - бикът. Ето едно от доказателствата как в основата на цялата митология стоят обвити в тайни представите на пеласгите/пелгари/българи за божественото и човека. Картината е направена по мраморен фриз от 8 в.пр.Хр., изобразяващ тези далече по-древни от Адам и Ева техни предци. По мраморен фриз на траките и то намерен в Пловдив е и картината ми “Здравоносните божества”, в която ще съзрем Хигия да извършва някакво възлияние с паница в ръка, докосвайки с другата си ръка главата на вълшебното божествено Телесфорче, тракийско божество, носещо здраве на хората. На мраморния тракийски фриз и на картината ми Телесфорчето е облечено с ямурлук, сякаш да ни поучи откога българите носят ямурлуци и че древни българи са и траките, както беше убеден големият изследовател на Тракийската Атлантида Петър Детев. За това говори и американско генно изследване според което сме на тази земя от следледниковия период, а Аспарух е дошъл от други земи, населени с българи, при роднините си. Митологията на траките е в основата на митологията на древните индо-европейци и в двете си картини “Самотраки” и “Мистерия с бик” съм се опитала да предам неизмеримата красота на нашата мистика. “Самотраки” е названието и на стихосбирката ми на български и немски, посветена на тракийската култура. В картините за Самотраки е предадена амалгамата между природно и човешко, която ражда великата симфония на началото на изкуството. В тяхното изграждане стои пак мраморен тракийски фриз от Самотраки, в който ритъмът на стъпките на участващите млади момичета, развяването на дрехите, шлейфовете, косите им е в съзвучие сякаш с мистериална музика, която струи неведома от фриза. В онези златни хилядолетия всеки е бил творец, творчеството не е било привилегия за избрани. Извайвайки глинените съдове и фигури, които сетне могат да се намерят във високото модерно изкуство на Бранкузи, Джакомети и Пикасо, тези хора са развивали и духа си За разлика от настоящата разрушителна цивилизация някога човешкото не е било насочено по никакъв начин срещу природното и затова постиженията на онази цивилизация са величави. Картината ми “Градът на птиците - Юнаците, Пазарджишко” разказва за удивителните открития на нашите археолози в село Юнаците още от ранния неолит с “цитадела” градски тип и отбранителна стена от средата на 6000то хилядолетие и производствени помещения. Там екипът на археолога Явор Бояджиев се сблъсква с най-голямата досега колекция от керамични птицо-човеци, което неизбежно навежда на мисълта, че птиците или вид птица са били обект на обожествяване. Това митологично мислене в тази ми картина има някакво съответствие с картина на Димитър Казаков-Нерон, изобразяваща също хора с птици. Картината ми “Евмолпите” се родее по настроение със сюрреализма на италианския художник от гръцки произход Де Кирико, в които има много метафизика, и в това няма нищо чудно, Де Кирико използва за площадите на асоциациите си образи, взети от тракийски скулптури на вакханки, по които се е учил и Микеланджело. Картината ми идва да напомни, че името на града е бил Евмолпия тъкмо защото дворецът на Евмолпите се е намирал в нашия град на Небет тепе, като не забравяме, че няма друг град в Европа, включващ скални светилища от зората на човечеството като Пловдив. Тъкмо такива скални светилища, тежко натоварени със знаци, олтари и соларни символи са нашите тепета. В двореца на Евмолпите са намерени глинена есхара и култови предмети, които свидетелстват, че площадката горе на Небет тепе е една от първите величави театрални сцени на човечеството, на която хората с пробудено съзнание са дали израз на абстрактното си мислене и на духовността, която била вече далеч по-важна за тях от материалното. Гордо можем да показваме скалите горе на Небет тепе като люлка на човешкото съзнание и митология. Изсечената в скалите стълбичка надолу към подножието срещу Семинарията сякаш очертава Пътя на мистериите на Евмолпите, който е слизал до реката. Нали в мистериите от най-древни времена са включени ритуали по обмиване, Възможно е думата “мистерия” да е с етимология от нашия глагол “мия”. Фактът, че цялото европейско изкуство е с пелазгийско/тракийско/български произход обяснява винаги повтарящите се в изкуството на различни народи - англичани, немци, французи, италианци -  образи на тракийския Орфей. А школата на Орфей е била тъкмо на Трихълмието и пеещата му глава е плувала по Марица, която е стигала до подножието на Трихълмието. За тази близост и родственост на тракийска и етруска култура, на българска и италианска култура е написана електронната ми стихосбирка “Етрурия/ Тракия”. Съвсем неслучайно Етрурия е осеяна със същите могили като Тракия, в знаците на етруската писменост се намират знаците на първата писменост в света, която не е в Шумер или Египет, а в Европа и конкретно по нашите земи, създадена от нашите предци. За взаимопроникването на италианска и българска култура се говори в тази ми стихосбирка, в които има стихове и за площадите на Де Кирико и площадите на България, но и за българският скулптор на “Виа Маргута” Асен Пейков,изваял Фредерико Фелини и София Лорен, но и неосъществен паметник на Аспарух, както и за “Писма от Рим” на великия българин Константин Величков, без когото развитието на българското изкуство е щяло много да се забави. Неговото име е тясно свързано с името на семейството ни Юрукови, неговата сестра Теофана Величкова, извезала знамето на пазарджишките въстаници, е била жена на брата на дядо ми, кмета на Пловдив Данаил Юруков. От Константин Величков има удивителен разказ - “Дядо Димитър”, в който са предадени високите морални мерки на патриархалните българи. Негов прототип е прапрадядо ми Димитър Юруков, описан и “Спомени от политическия живот” на Данаил Юруков. Дъщерята на Теофана Величкова и Данаил Юруков е една изключителна личност на жена - изтънчената преводачка от френски и руски, издателката и редакторката на “Мозайка от знаменити съвременни романи” София Юрукова. Тя създава първото голямо издателство за преводна литература в България още през 1909 година, когато и в Западна Европа в някои страни жените са били дори без избирателни права. Тази високозаслужила за културата ни жена основава издателството в къщата на първия пловдивски кмет след  Съединението, оставил изключително ценни книги, включително и за произхода на българите Данаил Юруков. При откриването на изложбата изрично изразих убеждението си, че тя трябва да бъде обявена за почетен гражданин на Пловдив, тъй като тя успява първа да донесе плодовете на европейската цивилизация чрез преводни книги на българската интелигенция и да обедини духовния елит на нацията в задачата. Издателството се развива като семейна издателска къща и основният обем преводи се извършват от членове на семейството, но то успява да обедини и преводачи като Константин Величков, Гео Милев, Фани Попова-Мутафова, Елисавета Консулова-Вазова, Боян Дановски, Димитър Подвързвачов, Асен Разцветников, д-р Константин Гълъбов . Нямало е български даскали, адвокати, творци, които да не са били абонати на книгите на издателството и. А тези книги са били книгите на най-великите писатели на човечеството - от Юго през Томас Ман и Стефан Цвайг до Ромен Ролан и Достоевски. Изумителната култура на основателката е допринесла за това да бъдат представяни романи на автори, които след това получават Нобелова награда за литература.

Изложбата ми достига и до християнските времена на, когато по тези хълмове остават стъпките и на един от 70те апостоли на Исус Христос апостол Ерм. Картината ми “Крачи апостол Ерм из Филипопол” има съответствие в едноименното ми стихотворение от стихосбирката ми “Просветления”, която е посветена на 1100 годишнината на успението на Свети Климент Охридски, но и въобще на църквата ни, която е една от малкото църкви съществуващи от апостолски времена и е единствената в света, застанала като един човек зад своите евреи. Картината за апостол Ерм, както и цяла серия картини за светци съм изградила с изразните средства на българските експресивни икони и стенописи. Ако в света е прочут немският експресионизъм, който следва и един Гео Милев, следва да се знае, че експресионизмът като течение в изкуството може да се намери в българската религиозна живопис още от най-ранните векове. В този стил е и картината ми за църквата “Света София” - Божия премъдрост в София, която е издигната на мястото на мартириума, където са били погребвани тайно раннохристиянските мъченици. Много вълнуващо за нас като българи е, че до мартириума на Древна Сердика се е издигнала после кладата на Свети Георги Софийски Нови и на Васил Левски. За църквата “Света София” имам също стихотворение в стихосбирката “Просветления”. От същата серия картини е експресионистичната ми картина “Покров Богородичен на Атон”.

Древната митология на първото население е в народните ни приказки и песни, чиито искрици проблясват в изложбата ми. Такава искрица е картината ми “Янините девет братя”, в която вълшебната нощна гора разкрива в пазвите си и крехкото момичешко телце и високите буки-юнаци, нейните братя. В “Коледа” съм представила сурвачката не само като завихрена галактика, но и като кадуцея на Хермес. Защото наистина нашето “сурва, сурва” идва от името на слънцето “сур”, а сурвачката е приела изцяло формата на кадуцея на главния бог на траките Хермес. В “Люлка” в традициите на любимия ми Иван Милев дивната хубост на тъканите, везбите ни, бита ни се съчетава с дивата, неподправена и необуздана сила на човешкото същество. За мене Иван Милев е особено скъп и роден, тъй като семейно сме свързани с него. Братът на дядо ми Антон Попов старозагорският поет и редактор на списание “Хризантеми” Добчо Попов от кръга на Гео Милев, близък приятел на Иван Милев, организира първата изложба на Иван Милев в Стара Загора като лично събира по улиците публика, за което свидетелства поетът Иван Мирчев. На изложбата благодарих на библиотеката, че толкова дълги години дава място за изявите ми, включително и за книгите ми за съпротивата срещу комунизма и нейните деятели. Подчертах, че имам особено хубаво усещане като за дом за Пловдивската библиотека не само защото в нея работеше талантливият пловдивски поет, изключителен ерудит Юлиян Папазян, Светла му памет, както и днес работят сума ти високо културни люде, но и защото тя носи името на Иван Вазов, с чиято майка баба Съба Вазова сме родственици. Прадядо ми Партений Белчев е бил учител на Вазов и е описан в “Даскалите” и в “Под игото” като даскал Климент.

При откриване на изложбата бяха представени електронните ми стихосбирки от поредицата “Европейска библиотека”, някои билингва на български и немски, посветени на древни и нови европейски култури - етруска, тракийска, българска, немска, австрийска, италианска, готови са и книгите за руска и полска, които са илюстрирани с мои картини. Те са моята дан за “Пловдив, столица на културата на Европа, 2019”, както и електронната ми стихосбирка “Просветления”, в която съм възпяла българската църква месеци преди да бъде предложена за Нобелова награда за спасяване на българските евреи, в нея имам стихотворение за спасителите и за Патриарх Кирил Български, чийто светъл образ съхранява в паметта си всяко старо образовано пловдивско семейство, тъй като той е бил първо пловдивски митрополит тъкмо по време на спасяване на българските евреи преди да стане всебългарски патриарх. Стихотворението ми “Крачи апостол Ерм из Филипопол” е посветено на града ни, на онзи образован Пловдив от всички времена, който е бил все напред с образованието и жертвените си люде.  Беше представен и електронният ми роман “Съновиденията на Семела” за първата писменост на човечеството по нашите земи. В него има широки откъси за древна Евмолпия, Пулпудева, Филипополис.

И нека завърша с едно стихотворение от стихосбирката ми “Етрурия/Тракия” за Римския амфитеатър на Филипополис:

 

РИМСКИЯ СТАДИОН В ПЛОВДИВ
 
Il stadio - стадий, мярка за дължина,
арена и период от време едновременно.
Винаги същото – младежи с хубостта
на атлетите от мраморния фриз,
както преди двадесет века
са яхнали вълните
на мраморните седалки
и изпращат залпов смях срещу света.
Лъвски лапи на лъвовете
от игрите римски
поддържат като императорски носилки
седалките на които седят,
те дори не знаят връзката
между думата „седалка“ в езика им
и il sedile в чуждия.
Отгоре, от Античния амфитеатър
траки и римляни
заедно наблюдават състезаниято.
Съзират прах, станал на мрамор
и мрамор, станал на прах.
Победителят на всичко – времето -
е надбягало всички атлети
и всички колесници.
Гърбовете на избягалите коне
още проблясват из горите на Родопите,
смесили са се с Тракийските конници.
Дъгата на планината
затваря дъгата на Адриан на стадиона,
дъгата не може да влезе вече
в романа на Юрсенар -
той е отдавна приключен.
Марк Аврелий се е опрял
на крепостната си стена
и още се опитва да направи
Равносметката на изплъзващото се.
Стадионът- обиколката на живота -
винаги в кръг,
краят все при началото.
Само колесницата златна на Резос
още упорства, подрънква метално
между колите, цялата в пяна
и разнебитена.
Растението на Орфей китара
меланхолно подрънква струни
на вятъра, който на вятъра
гони нещо си нейде.

 

Снимки от изложбата на Кристин Юрукова в НБ "Иван Вазов", Пловдив

 


 

© Христина Мирчева