по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "В словесния лабиринт от образи и отражения"

18.04.2017
Снимка 1

Да се чете книгата „Образи и отражения” – сборник с разкази от Велислав Д. Иванов (ИК „Колибри” 2017) не е трудно. Всъщност сборникът се прочита изключително бързо – разказите са 8 и обемът на страниците не е особено голям. Историите са увлекателно написани, езикът на автора е много художествен и стилово прецизен, в него се долавя сянка (отражение) на майсторите на европейската голяма литература. Затова разказите бързо подкупват с красивия си  език и печелят читателското доверие, необходимо да се осъществи възприемането на творбата.

Трудността при осмислянето на прочетеното произтича от друго. Навлизайки в историите, които споделят с нас осемте главни героя, попадаме в лабиринт от образи, отражения и мултиплициране на екзистенциални въпроси и изненадващи смисли.

Повествованието във всички разкази от тази книга без изключение се води в аз-форма. Главните герои споделят с читателя моменти от живота си или своята история ретроспективно, до момента, който е дал друг ход на съдбите им. Така е постигнат ефект на изповедност, приканваща читателя не да отсъди, а да изрази съпричастност и активност в търсене на неполучения отговор на жизненоважен въпрос. „Декорите”, местата на действие се сменят, както и персонажите, но в повечето случаи те са свързани с и реализиращи по някакъв начин изкуството(чрез музика, театър, писане, реставриране на картини(и рисуване). Това им придава романтичен и леко елитарен ореол, който на моменти потъмнява и придобива нечовешки и далеч от божествените, направо чудовищни оттенъци.

Началният „Пролог” и крайният разказ „Кукловодът”  затварят всички истории помежду си, образувайки своеобразна рамка на книгата. Общото между тях е музиката, но посоките, в които върви човекът чрез нея и крайните резултати са различни. В „Пролог” героят – и основател на музикална банда, по време на изпълнение в бар изсвирва съвършено партията си и изпада в транс. Макар и незабележимо за другите от групата, той е изпитал сакрално осеняване и докосване – свирейки е постигнал отражение на Божественото. Това се случва въпреки грубото вмешателство на Контето – най-немузикалния член на групата. Характеристиката на Контето намира своето „отражение” в „Кукловодът” и проявите на първия, защриховани в рамките на една вечер, биват повтаряни с години, пак и пак, в гостната на Кукловода. Великолепният роял на последния, под чийто ръце звучат груби и варварски акорди, става инструмент не за божествено отражение, а за убийство на изкуството, за възпитавана с години омраза от страна на подопечния му. Кукловодът, който иска да го възприемат като „ образ и подобие божие” заради властта му да се разпорежда с всичко и всички, в очите на немия губи своя човешки образ и божествена искра. Година след година той унищожава спомена на детето за хубавата музика, свирена на разстроеното пиано на тавана на сиропиталището. Близостта с божественото (таванът – горе – нежните звуци, топлите и човешки часове там) в големия дом на Кукловода е изтрита. Накрая, с последните реплики на немия, божественото подобие му е тотално отказано: „Ти си помрачен. Не си ми баща.” – силен контрапункт на библейското Бог-Отец и „Бог е светлина”.

Вторият разказ – „Щастливецът” – ни пренася в друга артистична среда – театърът като живот и вселена и отношенията на актьорите и режисьорите. Заглавието не бива да се свързва с фейлетоните и стила на знакова фигура в българската литература. Тук, в този разказ авторът е заложил екзистенциални въпроси, подтикващи към невесели разсъждения.

Доколко артистът, актьорът остава себе си, кога излиза от образ и кога не снема маската, с която играе на сцената? Разпознаваем ли е той като личност, нагазил вече в много-образието на театралното изкуство? И друго: Своя уникален живот ли живеем тук и сега, или съдбата и действията ни са отражения на предишните ни животи и грехове?

Несъвършенството на образите в реалния живот може да стане причина за отказ от живеенето тук, в този живот. Това се случва в разказа „Застинала в съня”. Копнежът по съвършените образи тласка героинята към самоубийство. А за нас остават въпросите, които си задава след нейната смърт героят. И наистина, „Кой не би предпочел да е демиург на реалността, която ни заобикаля, вместо да бъде разтърсван от събития, върху които е безсилен да влияе?”

Един от най-интересните разкази в сборника за мен се оказа „Фалшификаторът”. Ще го наричам разказ, въпреки че в него се откриват вметнати публицистични моменти, обговарящи реална личност, жив човек. Тази творба проследява историята на млад музикант и застаряващ такъв, който оказва огромно влияние върху творческото израстване и формиране на първия. Когато в стремежа си да се дистанцира от своя „гуру” младият мъж заминава за Париж, в разказа се вмъква втора история – на поета-преводач Кирил Кадийски и митичната „Легенда за Новгород” от Блез Сандрар. Тук настъпва и жанрово преплитане, текстът придобива вид на журналистическо разследване. Какво е общото все пак между музикантите, Кирил Кадийски и „Легенда за Новгород”?

Ако без да си направим свое собствено проучване на историята с намирането на екземпляр от изгубената поема на Блез Сандрар се доверим на прочетеното в разказа, мнението ни за чистоплътността на Кирил Кадийски ще бъде разклатено. Защото фалшифицирането на артефактите не носи бляскава слава, на него не се гледа с добро око. Бързо и безапелационно осъждаме фалшификаторите. Стига да не сме поставени в ситуация самите ние да създадем фалшификат. Ето го феноменът на двойния аршин. И още един въпрос: за ценността на талантливо изработения фалшификат – каква е тя, ако прикрива творческата немощ на мнимия автор?

Следващият разказ  - „Позорът” - звучи много различно в съпоставка с българските „образи”. Фактологически той се оттласква от нашата действителност – самолетът, в който летят героите, позорът, който в нашите ширини едва ли се възприема насериозно, и изповядващият се непознат, който разказва за пребиваването си в Япония. Гората на самоубийците, символизмът на лентите, живителната искра, видяна в очите на другия смъртник – какво отражение дава тя у човека, отишъл да се самоубие.

В повечето от разказите в книгата се натъкваме на смъртта на героите. В „Безкрайно отдавна във Венеция” обаче никой на умира. Но в тази творба се случва друго. Изкуството и въображението на героя подменят реалността. Трудно е да се даде еднозначен отговор какво живее той – дали реалния си живот или такъв, какъвто той избира, под внушението на добре запаметени филми, образи и роли. Романтичната топонимия (френското име на героя, операта, Венеция) някак остават безсилни пред обсесията от фикцията. И така се стига до невероятния край на творбата, в който е вплетен мотивът за лъжата-насърчение. Този мотив ни отпраща към един друг образ-символ от българската литература – бялата лястовица. Макар и лъжа, трябва да има живителна нишка(лента) в житейския лабиринт от образи и отражения.

 

Снимка: Йордан Луканов, премиера на книгата "Образи и отражения" в Литературен клуб "Перото".

 

Още по темата в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева