Йордан Велчев: "Един град, един фенер...Където щастието е за всички" – "Събиране на значенията"
26.04.2017
АРГО
При извора – въже на кораб, а кораба го няма.
Отплавал някога, обратно как да се завърне.
Ако платната хлътнали ветрец за миг опъне,
от болка корабът ще протрепери само.
В очакването каменни, гребци без глас се молят.
От мисъл за море дори душата им е синя.
Разцъфнали весла във пясъка – от хиляди години,
и ромон на вода ечи от всеки облак.
Безкрайна суша днес от миналото ни разделя.
И тук, край извора, тъга водата ми нашепна.
Надолу във пръстта една след друга капките полепват.
И над завръщането неочаквана трева се стеле.
Нима затуй посрещаме дъжда като знамение?
И сред връхлитащите мълнии какво очакваме да видим?
Вода – на тласъци, и с нея неясен тътен иде,
сякаш в прокъсаната тишина весло на кораб стене.
В съюз със капките!... До корените на дъжда тъй близо,
че ако падне гръм, връз нас ще е – дълбоко тайнство
в докосването на водата с въздуха и в шепота на пясъка.
И светлинка, илюзия за дом, проблясва в извор.
ЕДИН ГРАД, ЕДИН ФЕНЕР
Самотен, на границата между очарованието и безразличието,
колебаещ се да направи съдбоносната крачка,
нима човек си остава там завинаги? Какво се надява:
да изследва нещата от света през единствен прозорец?
Наистина вярно е: пътешествията не съществуват, а големият смисъл,
подир който тичаме, стои току пред нозете ни. Пропасти в ауфтакта
между две ръкостискания. Признания, зад които думите крият
ножове. Страдания, причинени не от самите неща, а от
представите за тях. Втълпявани познания за
човека според посоката на
отсъствията му.
Един град, един фенер, една къща – опорните точки на географията,
където минава животът ни, оставяйки подире си своите въпросителни.
Къщата все едно коя е. Но градът е отново тази седмогърба камила,
върху която човек би бил щастлив, ако
само мерне побратим. Там някъде, отвъд, са чезнещите зад хоризонта
села. Дошли, за да ни убедят, че
далечността не размива, а умножава пространството в една миниатюра.
Където щастието е за всички, а мъртвите не отсъстват от живота.
Тук – сред тази миниатюра, изрязана в правоъгълника на
един олющен прозорец – всички пророци на света и
всички летописци на света се оказват в един ъгъл.
Отминавайки, нека ги оставим там.
СРЕД
този
град
антична
сцена
расте
омразата
подобно
осми
хълм.
ПЛАДНЕ
Лепне въздухът. Някой вари сладко.
Над тавата – мирис на захар и плодове.
Накъде бързаш, тук нищо не може да бъде кратко.
Едва потрепва реката в тези следобедни часове.
В тишината им всеки жест има своя завършек,
всяка дума спасена е, всеки поглед – от друг уловен.
Довери се на моята ръка; ще завържа
с тънък конец този миг – като бик повален.
Птица отпуска криле и докато замахне отново,
цяла вечност минава, в нея – мъж и жена.
Това сме ние... Сред неподвижните сенки, пълни с олово.
И по небето връх на топола изписва нашите имена.
КАНТОН
Дъждът ръмя по свой закон
по покрива като молитва.
И май не трябваше да идвам
във този опустял кантон.
Кънтяха голите стени,
пробудени от мойте стъпки.
Нима очаквах: щом се мръкне,
камбанката да зазвъни.
Иззад последния вагон
да се затичат пак към мене
приятелите, осветлени
от гаснещия хоризонт?
Но никой не изтича... Дремеше
необитаема нощта.
Зад струпани встрани траверси –
ръждива релса сред калта.
И само този дъжд банален
над притъмнялата лъка.
И в него – аз. Една подадена,
но непосрещната ръка.
СТАИТЕ
Стаите, в които и най-северните прозорци
гледат на юг.
Убедеността им, че можеш да бъдеш винаги вътре и
никога извън.
Разходките из поляните
на техните скърцащи дюшемета
с въпросите:
само миячите на подове ли ходят с чиста съвест?
Тяхното съзерцаване
на живота
през полуотворени врати.
Грижливо сгънатото им в стари скринове
минало, което
не можеш да издърпаш с връвчица.
Гипсовите им тавани
за прехвръкващи птици.
Вратите им, по които не се налага
да почукаш, за да влезеш.
Кухненските им маси, наобиколени
от гладни думи.
С вечерната лампа – евтините им картини без рамки,
от които саксиите с цветя са готови
всеки миг да паднат, изцапвайки килима.
НЕЩО ХУБАВО
Боже мой, пак се върна снегът
нещо хубаво да ни каже.
Зад прозорчето с пламъка жълт
само сняг на безшумни етажи.
Хайде, молех, бъди добра –
в този оскъден на нежност декември
да отложим войната на нерви
и отворим вратите докрай.
Да погледаме как се спуска
в този свят, от заместители болен,
красиво над твоя профил
като над ваза етруска.
Как бинтова нощта и бди
над наивното наше минало –
там, ако мита не броим,
сякаш не ни е имало.
Сред фасадите от станиол
нека друг да се прави на умен;
аз не мога да вярвам на думи
и не искам да знаеш защо.
В черновите под снега
колко фрази, изгубили смисъл.
Виж, докато валя над нас,
някой с дъх по прозорчето писал.
Не търсù преводач – в безмълвния храм
на нощта, от очакване двойна,
усмихни се през сълзи – за надеждата болна
по-силно лекарство не знам.
ТИШИНА
Вече обещал да си почина,
подир толкоз сътворени дни,
спя за двама. Като кораб килнат
във нозете ми светът лежи.
И погребал всичките си грижи,
малък сред високата трева,
моят дух безпаметно се движи
и бледнеят моите слова.
Всичко, всичко трябва да изгубя –
даже тялото да не личи.
На дъба прогнилата коруба
като милосърден знак стърчи.
И смален, започвам отначало
себе си повторно да създам:
вдишващ въздуха със ново тяло
и с душа, прохождаща едвам.
Но в такива дни, все още бедни,
срещу мен най-яростно крещят –
с радостта от първите победи –
болката, вината.
И страхът.
От последната книга на Йордан Велчев
"Събиране на значенията"
ИК "Жанет 45", март 2017
Оформление: Христо Гочев
Редактор: София Несторова
Цена: 13 лв.
Брой страници: 140