Камен Петров: "Пустинна роза" - сценарий за комикс-антиутопия

 

I dream of rain

I dream of gardens in the desert sand

I wake in pain

I dream of love as time runs thьrough my hand

                                                    "Пустинна роза", Стинг

Текст:  Камен Петров

Илюстрация:  Светла Колева

Сцена 1:

Безбрежна нажежена в жълто пустиня. Безбрежно избеляло синьо небе. Дюни. Огромно нажежено в огненaочервено слънце. Прелита самотен лешояд. ТОЙ върви през пустинята, водейки НЕЯ за ръка. Стъпките им бележат пътя им през дюните.

Текст:

2084 година. Умора. Жажда. Изтощение. Безнадеждност... Вече 40-ти ден вървим все така през пустинята. Да ходиш сам из тази пустош не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си. 40 дни са адски много време. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма леда на Арктика, няма Вечните ловни полета, няма Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, златна Добруджа, седемте чудеса на света, няма "Макдоналдс", "Кей Еф Си", "Мис Свят" или Памела Андерсън - Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен. ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ. Това е. Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка...

Сцена 2:

В сянката на изсъхнал кактус. Слънцето жари. Змия се извива по близката дюна. ТОЙ и ТЯ са приседнали неудобно на пясъка. ТОЙ и подава меха с оскъдните им запаси с вода. ТОЙ е висок, сух, жилест, брадясъл. Носи кожена препаска с нож, меха и свитък. ТЯ е дребничка, слабичка, изпита, русолява, с големи сини очи.

Диалог:

ТОЙ: Яж, жено. Трябват ни сили, за да издържим.

ТЯ: Не мога повече! Докога ще продължи всичко това?!

ТОЙ: Докогато трябва, жено. Докогато трябва.

Сцена 3:

Силуетите им на върха на далечна дюня. Вървят на фона на залеза. Слънцето е точно зад тях.

Текст:

И все така вървим. Денем – в 40-градусовия пек. Нощем – в студа на безразличната пустиня. Стъпките ни бележат безрадостния ни път, тръгващ отникъде и завършващ Бог знае къде...

Сцена 4:

Гледано от птичи поглед. Вървят, а сенките им ги следват и следите остават след тях.

Текст:

Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо още Го има). Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на тази грешна Земя. Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадежност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето пра-пра-баба ми). Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят... Стига да имаме деца... И те да оцелеят... Днес ние - земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, на едва 30-ина години живот. Живот в пустинята, разбира се. Ако доживееш до 35-40, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО Е. А разправят, че древните хора до около 2009 година са живеели до 70-80 години, някои и до 100. 100 години! ГОДИНИ!!! Господи!...

Сцена 5, 5А, 5Б, 5В:

Нощ. Звездно небе. Пълна луна. Двамата зъзнат, свити до хилав огън от кактусови клонки. Сенките им трептят зад тях на пясъка. ТОЙ пече на пръчка убит по-рано от него гущер над огъня. Внезапно ТЯ пищи. Огромна змия излиза от пясъка и се увива около нея. ТОЙ скача и разсича змията с ножа си. По пясъка и  по лицето му пръсва кръв. Змията се гърчи на земята. ТОЙ я прегръща. ТЯ плаче. Обръща лице към луната:

ТЯ: Докога? ДОКОГА?!

Сцена 6:

Същият мизансцен. Тя спи, свита до загасващия огън. Той е легнал, кръстосал ръце под главата си, загледан в луната и звездното небе. В далечината силует на прериен вълк, виещ към луната.

Текст:

Ние сме шепа номади, оцелели Бог знае как след Онова, което се случи на останалите при онзи безумен, нечовешки, безсмислен ядрен апокалипсис... Живеем кратко. Храним се с паяци, червеи, личинки и гущери, изровени от пясъка, и с онова, което е останало след лешоядите, а то не е много. Смучем влага от кактусите и от дупки, които ровим нощем в земята. Ядем – ако има какво, спим – ако можем, размножаваме се.  Крадем жени от съседните племена, а те крадат нашите. От време на време влизаме в „епични” битки, които рядко продължават повече от няколко минути, защото просто нямаме сили – нито ние, нито те. Скотски живот, лишен от радости и смисъл. Но си е наш...

Сцена 7:

Отново на път. Отново слънце, пустиня и пясък. Те вървят с лице към нас този път. Отзад е слънцето.  Минават край полузарит в пясъка човешки скелет безразлични.

Текст:

Както и да е. Това е животът ни и го живеем по възможно най-добрия начин. Двамата вървим вече от цяла безкрайност. Остават ми максимум още 24 часа живот. Усещам го. Усещам го с всяка своя фибра, със ставите си, с очите, с кожата, сърцето, ума и душата си. Такава е орисията ни. Аз обаче имам мисия и трябва да я завърша в рамките на този едничък, тъй кратък ден. Трябва...

Сцена 8:

Същият мизансцен. Друг ракурс. Той се спъва и пада на билото на поредната дюна. Тя непохватно му помага.

Текст:

Унесен в мисли, се спъвам на билото на поредната дюна и се просвам по лице на пясъка. Наближава пладне и той е горещ като смъртта. Оставам така - пръхтейки в нажежената песъчлива маса, опитвайки се да сдържа бесния бяг на пулса във вените си, събирайки сили за последната битка в живота си. Горещо е наистина, мамка му. Цял живот съм живял в тази безпаметна, безводна, безнадеждна жега и го усещам истински едва сега - в края на дните.

ТЯ: Добре ли си?

ТОЙ: Добре съм. Остави ме, жено.

ТЯ: Приближаваме ли?

ТОЙ: Да... Усещам го... Приближаваме...

Сцена 9:

Същият мизансцен. Лежат притаени зад дюните, загледани в керван, който преминава в далечината. Тя се е притиснала до него. Той държи ножа и очите му пламтят.

Текст:

Изчакваме търпеливо, заровени в пясъка на билото на поредната дюна, да отмине нишката на далечен керван. Докато го загубим от поглед, минава повече от час. Усещам буквално с кожата си как времето безвъзвратно изтича, но човек никога не знае кого ще срещне насред пустинята, така че чакам. После тръгваме отново през пясъка. До залез слънце остават едва 4-5 часа. Времето ми изтича. Остава ми само ЗАДАЧАТА – това момиче, оазиса и пустинната роза. След това вече нищо няма да има значение...

Сцена 10:

Същият мизансцен. Керванът отминава в далечината. Зад него се мъкнат хиени, горе го следват лешоядите. Тя го погалва. Той я прегръща. Правят любов.

Текст:

Внезапно усещам ръката й на рамото си. Нежна е. Въпреки всичко. Поглеждам я. Още е млада - надали има повече от 18, но вече се е състарила. Пустинният вятър, слънцето, недояждането, недоспиването, болестите и липсата на мечти убиват рано. Не ти трябва да си я представиш гола, за да разбереш, че е само кожа и кости, обвиващи безнадеждност, неумело прикрити от парче плат, което в днешно време евфемистично наричаме "дреха". Ега ти модата! "Пустинна буря - колекция 2084"?! Ха-ха-ха!... Обаче не е смешно. Тъжно е. И аз я обичам. Тя е моята пустинна роза... докато смъртта ни раздели. И... внезапно я пожелавам... Живот...

Сцена 11:

Вървят през пустинята. Разликата – на хоризонта се вижда ОАЗИСЪТ...

Текст:

Пустинната роза... И това момиче, което неочаквано се превърна в смисъл на краткия ми живот...

Сцена 12:

Текст:

Онзи изскочи сякаш от нищото. Трябва да си тарантула или пустинна змия, за да успееш да се скриеш в пясъка. Копелето обаче явно беше успяло. Изненада ме. Очевидно керванът не си беше заминал, както очаквах. Или поне не съвсем.  Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Световния търговски център в древния Ню Йорк... Е, преди ерата Бен Ладен, разбира се. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустия му пищов. Събрах последните си сили и изръмжах:

ТОЙ: Не се ебавай с мен, човече!

- Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам - нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.

- Това не ти е някакво шибано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми... - рекох свадливо.

Тя се притисна към мен, свита боязливо зад гърба ми. Беше едва на 20-21 дни - кой да ти ги брои в този тъй объркан свят. Имаше руси белезникави коси, все още не дотам излинели от слънцето и воднистосини очи. Истинска красавица за днешните стандарти. Копелдакът я искаше и явно нямаше да се даде лесно. Стиснах конвулсивно юмруци и се напрегнах, за да съм готов. Когато живееш бързо и умираш млад като нас (без да си... ъъъ, как беше - рокендрол звезда?!), жените са най-ценното, което имаме. За тях се водеха войни и без да се казват Хубавата Елена. Ама без майтап.

- Виж сега, дай да се разберем като мъже... - започнах, но оня ме сръга с пищова в ребрата.

- Какъв мъж си ти бе, дядка. Виж се - миришеш на пръст - захили се седмака. В думите му имаше логика. Нещо обаче му убягваше.

- Мъжки, остават ми само 24 часа живот... За това време трябва да спася това момиче, да прекося пустинята, да открия пустинната роза и... да умра... Защо си мислиш, че ми пука дали ще ме гръмнеш с това пушкало? - попитах.

Видях как за миг в очите му проблясна уплаха. Ръката с пищова потрепна. Изпънах се внезапно, превъзмогвайки болката в гърба, с едната си ръка избутах дулото встрани и нагоре, а с другата го нацелих точно в адамовата ябълка, където най-много боли, като в същото време отскочих с всичките си останали сили назад. Пушкалото грозно изгърмя, като почти ми спука тъпанчетата, а аз тежко се стоварих по гръб на спечената песъчлива земя, затискайки под себе си момичето. Онзи 7-дневен хлапак изхриптя, изпусна пищова и се строполи до мен в прахоляка, държейки се с две ръце за гръцмуля. Издаваше неприятни хрипове, очите му се бяха изцъклили и диво се въртяха, от устата му течаха кръв и лиги, докато се опитваше напразно да си поеме дъх. Вдигнах пищова му и го опрях в главата на копелето. После оставих с нежелание оръжието встрани, извадих ножа от канията, която нося винаги отзад на кръста си и с едно премерено движение прекъснах нишката на живота му. Той пририта за миг като смъртно ранено животно, изпъна гръб към окото на слънцето, после замря. Вдигнах пищова и го затъкнах в колана си. Мунициите, както и жените, са кът в този нелеп свят, в който живеем от десетилетия като мутиращи зеленчуци в загниващ парник. Няма смисъл човек да ги хаби за някое жалко изчадие като това - а е само на 7 дни, рекох си със съжаление.

- Ела, скъпа, трябва да побързаме - денят преваля, а ни чака дълъг път - казах й, после затътрих крака в монотонен ход между дюните хилядолетен жежък пясък, който покрива цялата нещастна Земя от 2084-та насам, а тя ме последва безропотно, както си му е обичая.

- Как си? - пита ме.

- Всичко е наред. Да вървим.

Тя безропотно повлича крака след мен

Влачейки крака из пустошта, присвивайки по навик очи срещу прежурящото слънце, тънейки в собствената си лепкава пот, която сякаш се е просмукала в самите ми тъкани, се замислям за живота си... За живота ни. Хм, не е за завиждане. Не знам как са живели предците ни, но ние съществуваме на границата на оцеляването. Практически.

Питате ме за моите 40 дни в пустинята? По-добре недейте. Това е низ от празни, потни, омерзителни дни, едновременно безкрайно дълги и ужасяващо кратки. Раждаш се кой знае защо. Вероятно генетично увреден от грешките на предците си. Живееш в един постоянен (макар и възкратичък, ха-ха-ха) 50-градусов кошмар. Изкарваш дните си в търсене на храна и вода, а нощите - в криене. После умираш и... обикновено близките те изяждат, за да не се хаби материалът и енергията...

Вървейки ли, вървейки по нажежените дюни, следван плътно по петите от моята любима, наблюдавам косите му лъчи, вещаещи залеза и знам, че днес то ще кимне за сбогом и за мен... 40 дни... Толкова са кратки, за да изречеш неизречимото, за да любиш и да страдаш, за да помечтаеш, за да искаш, за да успееш... Остават ми едва няколко часа живот. И те обаче са достатъчни, дори и в нашето побъркано съвремие, дори и тук - насред безбрежната пустиня, в каквато самите ние сме превърнали Земята си... ЗНАМ, ЧЕ ТЕ СА МИ ДОСТАТЪЧНИ, за да я прекося, да спася своята любима и да открия пустинната роза - цветето на живота, любовта и надеждата. В крайна сметка нали всички живеем именно заради тях?!

Спускам се тежко по поредната дюна, стъпвайки върху сянката си, която е полегнала на пясъка в краката ми, просната на изток. Моето момиче изравнява леко крачки с мен. Усещам как нежно провира ръката си в шепата ми и я стискам до болка с грубите си пръсти. Крачим напред към залеза. Вече се усмихваме.

Животът може да бъде прекрасен винаги, стига да обичаш някого и да бъдеш обичан. Дори и 40 дни живот в пустинята стигат на човек, за да го проумее.

А и залезът тук е прекрасен...

Камен Петров споделя:

"Пустинна роза" първоначално е писан като разказ, след това започнахме работа по него като вариант за комикс и сценарий. Той е и основа за един евентуален бъдещ цикъл-роман в жанра на антиутопията, по който работя от време навреме и се надявам един ден да довърша.

Накратко за автора

Роден съм през 1969 година в Русе. Учил съм в Корабния техникум в родния си град, а после завърших Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”.

Занимавам се с журналистика от 1997 година, като оттогава досега съм работил в печатни и електронни медии във Варна, Русе, Бургас, както и в национални издания.

Пиша активно проза и поезия от над 25 години и публикувам в периодичния печат от време на време.

Мои разкази са печатани във вестници, списания и сборници у нас и чужбина, и са награждавани в престижни конкурси. Романът ми „Барбекю в задния двор на Дявола” е отпечатан в подлистник с продължение през зимата на 2012-2013 година във вестника на българите в Лондон - "Будилникь". Автор съм на сценарии за рекламни и музикални клипове, както и на текстове за песни.

Журналист на годината за Варна през 2002 година. Журналист на годината на БАРМ през 2010 година. Носител на наградата „Черноризец Храбър” на СБЖ за 2011 година.

Имам първи места в литературни конкурси като Конкурсът на писателите-криминалисти 2009, наградата на издателство „Аргус” - „Щури хоризонти 2003”,  „Хасковски каунь 2010”, "Екомания 2010" и „Екомания 2011“ на Министерството на околната среда и водите, „Златен кан 2011”, „Това е твоето минало 2012”  на Института за изследване на близкото минало, "Когато хората пораснаха 2012" на Марсианско общество - България, "Морето е най-голямото приключение 2013" на сайта Черноморие, „Никулденски конкурс на Грамофона 2013“, „На шефа с любов 2014“ на Президентски клуб - България, „Зелени разкази 2015“ на Човешката библиотека, „С море в сърцето“ на Община Царево за 2015 година.

Имам двама сина – Давид на 15 години и Камен Младши на 4 годинки. В момента живея с приятелката си Светла и сина си Камен във Варна, където работя като журналист на свободна практика.

© Христина Мирчева

Колаж: © Диаскоп