Иглика Дионисиева: "Грехът на Малтица" – роман за обич, история и човечност

Иглика Дионисиева за романа на Лиляна Михайлова (1939-2010) "Грехът на Малтица", Издателство за българска литература "Лексикон", 2017.

Когато преди Освобождението пияни турци влизали в дома на прабаба ми и искали тя да им прислугва (а по него време тя била млада и хубава), тя бягала да търси спасение у комшиите. И не у кои да е комшии, а у кадъните, които я скривали и, когато ядосаните турци искали да запалят къщата й, те ги разубеждавали и не им давали да правят зулуми. Тази част от общата ни история баба ми разказваше без горчивина, а с вяра в нещо отвъд мъжкото и женското, отвъд оградите, разделящи моето от твоето, отвъд българското и турското...

Книгата, която ме върна към този родов епизод и ме накара с още по-голяма сила да повярвам в онова „отвъд” привидните човешки различия и да обикна същото това, което държи човека изправен пред лицето на Бога, е романът „Грехът на Малтица” от Лиляна Михайлова (Издателство за българска литература „Лексикон”, 2017 г).

Превратностите в житейските съдби на героите в книгата са продиктувани от граничното време, което описва Л. Михайлова. Макар че в произведението се споменава само годината на венчаването, можем да отнесем действието към едно-две десетилетия преди Априлското въстание и в зимните дни преди края на Руско-турската война.

Драматизмът, който държи читателя нащрек от началото до края на романа, е изключително добре премерен и постоянен. Героите преминават през не малко перипетии и лични загуби. Започва активната подготовка на Априлското въстание, а после в няколко дни настъпва и неговият погром. Тръгват коли с бежанци и изселници, напредват руските войски. И всичко това – предадено без гръмогласен патос и показен патриотизъм, без залитане към ефектната зрелищност на сцени с кръв и поругаване. Историята на Батак, Перущица, Въстанието и Освобождението е отдавна написана, фактите са осмислени и приети. Романтизмът и екзалтацията от „Под игото” отдавна са изиграли своята роля. Големите епически сцени от романите на Стефан Дичев за него време са изградили монументални образи на знайни и незнайни герои в съзнанието на българина. Романът „Грехът на Малтица” е достатъчно далеч, идейно и ценностно оттласнат от тях. Да, писателите преди Лиляна Михайлова са сътворили българския героичен епос от суровите материали на борбата и войната. Но, показвайки героизъм в битките, човек дали запазва човешкото си лице и своята вътрешна цялостност?

Този проблем според мен е вълнувал Лиляна Михайлова при написването на романа й. И, за да се аргументира в подкрепа на човечността, оставаща скрита на пръв поглед, писателката изгражда книгата си по метода на психологизма. Така тя продължава традицията на произведенията в българската литература, които разглеждат човека на фона на психологическите борби вътре в него, като дуализъм от диаболично и божествено, като греховност и желание за правене на добро. Романът „Грехът на Малтица” се нарежда след блестящите образци (разкази и драми) на Йордан Йовков.

Героите на Л. Михайлова са добруджанци, животът им преминава в Русчук и селата по поречието на Дунава (Пиргово, Кацелово). Езикът на писателката изписва пред читателския поглед всеки детайл от тогавашния бит на обикновените хорица и архаизмите и турцизмите подсилват усещането за онова време. В романа няма наследствени богаташи и лоши по душа хора. Богатството на Георги Акрана е постигнато с много труд и лишения. Файтонджийската майка е известна с лошия си език – но това е тактика, избрана от възрастната жена като защита на нейната тайна (синът й е алкохолик). Всяко нещо си има дълбока причина, а ако не причина – то страх пред Бога.

Не само психологизмът е новост и залог за осветяване с друга светлина времето на Освобождението. Новото е и това, че събитията моделират съдбата на главната героиня - жена, а те от своя страна са пречупени през нейния характер и избор. Л. Михайлова е изградила един силен, ярък, сложен женски образ в лицето на Малтица. Дейна и открояваща се, тя не е типичната жена на своето време. Не казвам „българка”, въпреки алюзията с баба Илийца от „Една българка” на Вазов. Вярно, че героинята в този роман във всяка своя постъпка проявява сърцатост. Но името й по-скоро носи стигмата на болката (от френски). И действително, съвсем малко е щастието в краткия й живот.

Още като невръстно дете в ръцете на майка си тя остава сираче (в последния момент преди шейната със семейството й да потъне в пукнатината между ледовете на Дунава, майката хвърля увитото дете на брега). Почти примрялото от измръзване дете го намира и прибира един беден турчин, кираджията Рифат Сейда. И това е само първият от серия критични моменти за Малтица, в които най-голяма помощ (и разбиране) тя получава от турци: тук е и туркинята – знахарка, която помага на Малтица да зачене и се грижи за нея, докато пребитата млада жена умира.

Въпреки че след смъртта на мъжа си (убит заедно с други революционери) Малтица живее заклеймена от българите, които я познават, тя не пристъпва нито един човешки закон и, както казва Знахарката накрая, „чиста е душата на тая жена”. В края на дните си не е била достойна за хорското уважение, но предвид делата й – тя е достойна дъщеря на своята Родина. А какво е Родината? – това, което не дава на Знахарката да си замине, след като е погребала мъжа и тримата си сина и е останала сама. Много мъдрост е вложила в образа на старата туркиня авторката. Знахарката остава в порутената си къща и не тръгва да бяга с роднините си, защото „човешкият ватан не е друго освен обич и корени”. Обич и корени! Това ще да е било, истинската обич и човечност, които са станали крайъгълните камъни във формирането на характера на Малтица. Каква я виждаме, след като се омъжва и с мъжа й Михайл отварят кафене в бащината му налбантница?

Вече познаваме един такъв образ – Сарандовица от „Вечери в Антимовския хан” на Йовков. Малтица, също като Йовковата героиня, е хубава, хитра, върти кафенето и привлича мъжките погледи. Но приликите спират до тук. Ако Сарандовица е печалбарка и си знае интереса, Малтица, щом се наложи, в името на революционното дело, оставя всичко и тръгва да носи тайни писма. Или пази съпруга си и ранения революционер от външни погледи с цената на честта си. А какво е една жена, която се лишава от своята чест? Тя бива поругана и низвергната от обществото, тя губи всичко, губи себе си. Малтица, със своето себеотрицание, в името на общото дело, жертва най-голямата си женска ценност. Така Революцията и борбата отнемат на Малтица женствеността като същност.

 С идването на братушките, на руските войски – победители, настъпват тежки времена за |Малтица. Сочат я с пръст и я проклинат като „турска гювендия”; пъдят я, защото за тях не е „чиста”, грешна е. А какви са тези, новите, които идват (на власт) с Освобождението?

Виждаме чиновникът, който прибира комитетските пари в личното си чекмедже, виждаме новата табахана, за която се знае как е направена. Новият „морал” е от друго „тесто”, коренно различен е от този на Малтица. Грехът на Малтица е въображаем, вменен от криворазбраното християнство. „Грешната” е пребита и умира от ръката на „новите” българи, на носителите на новия тогавашен морал.

Последният епизод, рисуващ смъртта на героинята, е изпълнен със символизъм и поетичност. Познанието на човешката душа, иконата, прозвънтяването на камбаната и мъртвата птица под нея.

В този роман не срещнах насилие, кръв, жестокости. Дали заради това, че е написан от жена? Или заради мъдростта, с която героините – жени решават проблемите, от зачатието до работата на ползу роду и за революцията?

„Грехът на Малтица” е най-човешкият роман за Освобождението. Написан с много обич към героите, към епохата, към езика, към Човека. След прочита на книга като тази повече обичам Родината си – защото „човешкият ватан не е друго освен обич и корени”.

"Грехът на Малтица" в "Диаскоп":

• "Какво ни очаква на книжния пазар? - Предстоящи издания"

© Христина Мирчева