Кристин Юрукова: "Георги от братя Търневи"

„Къщата ми да не е хан!” - тряска всеки вратата и добре я оключва. А пък тяхната е хан, ханът на братя Търневи. Те притежават хан в града на многото ханища и ханджии. Колкото по-богат е един град в Империята, толкова повече ханища е завъдил. А в Пловдив /те държат да наричат Пловдив с българското му име, пробудено за живот от даскал Йоаким Груев, от Найден Геров и от всичките граждани, дето искат българска независима църква, а не гръцка/ ханищата са се размножили като квачки в подножията на хълмовете. Ханищата чертаят географията и поставят Пловдив в центъра като пъп на света. Разположил се е градът като пет пари в кесия между хълмовете, чучнал е хан на всеки завой, храни, пои и приютява пътниците да имат добра дума за града, където и да отидат.

А всеки хан е кръстовище на посоки, в него посоките се навиват на кълбо и се поставят вместо възглавница за сънуване за изтрепаните от пътища глави. Едно до друго в него полягат най-отдалечени пътища, които могат да се засрещнат само и единствено в хана. А в пловдивските ханове се насъбираха накуп много големи пространства, вратите захлопват пустинни ветрове, устните лепнат от соления вятър на Босфора, на Егейско и Черно море, че и на по-далечни морета, изтипосани на картите на издателя Христо Г. Данов. Момчетата на Васил Търнев се лепят като мухи на мед по тези карти, с часове висят под тях, минавайки мислено по невиждани краища. Керванджиите носят със себе си като източни подправки приказки от хиляда и една нощ, а нерядко те са доплували до хълмовете през пеещите пясъци на пустините на гърба на някоя камила.

Не са всички ханове с оловните покриви на Куршум хан, повечето са разкрачени сякаш в крачка хванати големи сгради на няколко ката задължително с чердаци за отмора на мющериите си, видно е как собствениците са долепяли като в медна пита нови килийки към сградата, когато са им падали парици.

Техният хан се различава от всички други не по външността си, а по гостите си,  големият късмет на братя Търневи е, че властта не знае разликата между техните гости и гостите на останалите ханове, иначе отдавна да са си загубили главите. Ханът не е място, където оставаш завинаги или за дълго. В него влизат и излизат гостите като в хан. Ама в техния има едни по-особени гости, дето си имат запазени стаи, резервирани веднъж завинаги - апостолите, нали заедно ще се бият и ще мрат. И заседанията могат да си правят на воля, и прокламации могат да си пишат, добре укрити сред това гъмжило от иностранци и другоселци. Не разпрягат коне тези гости, не свалят дисаги, изглеждат като свободно скитащи из света, ей тъй, за собствено удоволствие.

Техният хан си беше съвсем бамбашка хан, беше приютил пространствата на детството им, неизброими като тревите по хълмовете, из които пълзяха, играейки на войници. Подмолите на Марица бяха проучени, поповите лъжички се хващаха с калпачетата, хижите от сплетена тръстика край заливчетата на реката бяха истинските им къщи на детството. Майка им нямаше нищо против срещу маришката кал, с която бяха плътно омацани краката им лятото, нищо че тя вонеше на блато. „Имаме си солдатски ботуши.” - Переха здравата омацаните си нозе.

„Брат ми се казва Христо!” - плашеше Георги момчурляците, демек – „Мислете какво може да ви се случи!” „Брат ми се казва Георги!” - На свой ред плашеше враговете си Христо чрез юначеството на брат си. Определянето чрез другия, какво по-сладко нещо. Надбягваха се на Сахат тепе миг преди да е дошъл кръгъл час за часовника. Който бе по-бърз и пристигаше пръв, обявяваше: „Аз бих часовника” и не само обявяваше, но си и вярваше. Ако някой ги питаше: „А къде живеете момченца?”, веднага следваше отговор: „В един хан, навестяван от Али баба. Всеки от нас си има камила за яздене и Али баба ни взема понякога в пустинята да гоним с него вятъра, дето набраздява пясъците и им прави къдрици като на кокони.” В алафрангите на къщите, израснали като нови скали по тепетата, създадени само че не от Бог, а от човеците, вече бяха видяли нарисувани и египетски кораби по Нил, и нишките на търговски кервани от Светите земи до родния им град. Ясно беше - много е важен този град. Насладата от едно подсигурено детство в един толкова несигурен свят ги гонеше под цъфтящите акации на Джамбаз тепе, по скалните градища на върха на Небет тепе, където можеше най-успешно да се играе на криеница.

Апостолите после се настаниха сред щурците, пеперудите и тръстиките от детството им и се чувстваха очевидно много добре сред тях, та забравяха да си ходят. Така че тяхното вече не беше просто хан, а военен форт, пчелна пита от скривалища.От прозорчето си в хана им Апостола държеше под око целия град. А дякон Игнатий някога беше учил тук, баш в тяхното училище срещу къщата на Найден Геров.

Ханът им съвсем не желае да играе ролята само на хан, вътрешно той нараства и се преобразява във военна крепост, в средновековен замък, с каквито е била покрита българската земя, знаеха те от отец Паисий, но и от книгите от печатницата на Данов, която не само беше огромен късмет за града им, но и печатарите и книговезците в нея бяха масово в комитета на Левски като тях. Ханът се пълни с хора от съзаклятието. Във всяка бойна крепост има и скривалища. Така е и тук. Най-недостъпното е за Левски, неговото е скривалище и наблюдателница едновременно. Предоставя му възможност да следи бавния слънчасал ритъм на ориенталския Пловдив. Боже, как са прихванали дрямка гражданите от иноверския завоевател. А складираното в хана оръжие е достатъчно да ги прати на бесилката. Оръжие за българската армия на Вътрешната организация.

Щастието от бунта в главата. Георги го носи от мъничък. Трън е Георги Търнев, бодлив и остър трън, на който жестоко ще се убодеш. Каквото не е по волята му, не можеш го накара, ако ще да се съдереш. Каквото е по волята му, не можеш да го спреш и с най-големи заплахи и с най-тежки наказания. Щастието да си ти, да действаш според както мислиш, без да носиш веригите на ограниченията, които ти поставят другите. Георги се е родил без пранги и мисли да мине живота си без тях. Никой не може да му ги надене освен ако не употреби насилие. И баща му Васил си го насърчава в това му усилие. Той е до синовете си във всяка минута тъкмo затова - да ги накара да мислят с главите си. И тогава идва славното пловдивско епархийско училище „Свети свети Кирил и Методий”, което по слава е равно на църквата „Света Богородица”. В „Света Богородица” 1859 г. е първата служба на български език след толкова столетия гръцки гнет, а в тяхното училище е първото честване на Свети свети Кирил и Методи. „И те са братя като нас” - тържествуват възпитаниците на пловдивското епархийско училище братя Търневи.  Всеки празник на Светите братя е повод за ученичеството да покаже изправилата си глава: „Искаме си наша българска независима църква, дадена ни още от княз Борис Покръстител.” А по хълмовете в гъркоманските къщи все още и българките слугини говорят на гръцки. Ври и кипи училището от борбата за независима църква. Братята са във всяка акция на пловдивското ученичество, в подкрепа на пловдивското гражданство срещу фанариотската ламя, отворила стоте си глави да глътне окончателно и спомена за самостоятелна българска църква. „Нашата е най-древна, апостолска църква, не я давайте! Апостол Ерм е проповядвал в нашия Филипополис баш по тези тепета, свещена книга е написал – „Пастирът” - Подклаждаха съчките монаси от Атон, навестяващи града. - Без памет един народ всеки може да го заглавичка с приказки, които му отърват. Градът трябва да бъде отвоюван за българщината.”

А насилието в Империята продължава да се излива отвсякъде, но и бунтулукът на малкия Георги расте, та го знаят навсякъде, когато е вече голям, бунтът му е толкова пораснал, че е изпълнил улиците, мегданите до един и внезапно се оказва, че няма за него място нито в града, нито в Империята. Отвсякъде му дирят цаката, слуховете за готвения му арест на валма заливат къщата и хана им. И криенето може да е ден до пладне, а може ли млад човек пълен с планове за освобождение на Отечеството все да се крие. Избира другата посока навън от окупираната толкова века България. Румъния е на хвърлей място и Румъния си има армия, в която винаги ще има място за един български войник, жаден да изучи начина да нападаш и да побеждаваш. Георги е вече в жандармерията, свободен човек в една свободна страна, на двадесет години и кусур е, напредва във военното учение, така че смайва новите си другари: „Ами ти ще можеш армия да командваш!” „Що да не командвам? България ще има скоро армия, ще трябват офицери, не можем на чужди да разчитаме.” И когато замирисва на барут в страната му, ей го Георги, свободният човек, да бърза от Румъния пак обратно към окупираната си страна. Дълг има Георги, него така са го учили, „Татко мене така ме е учил - на първо място дългът”. Васил Търнев му това знаеше да прави - дълг да изпълнява, сега и той с брат си Христо следват дълга си тихо и кротко и ,дай Боже, незабележимо като членове на комитета на Левски. Техните пари бяха пари и на Организацията и ето, че участваха във въоръжаването на българската си армия. Апостола не само имаше конак в къщата им, но в хана си имаше „кантора”, както се шегуваха братята. „Кантора като на Гешовите”. В нея Апостола можеше да се занимава с комитетската кореспонденция както другите с банкерската. И който има пари, трябва да дава за делото, и ханът е вече нещо като банката на организацията. От братя Търневи беше печатничката на Апостола, и куршумите, и барута му, че куршуми без барут за какво ти са. И пушки купуват главно братята, че армия без пушки огън да я гори. Но не бяха всички българи с техните пари, та въоръжаването на българската армия хич не беше приключило, когато Христо отиде пратеник на комитета в Пловдив във всебългарското събрание на Оборище. Нямаше го отдавна Апостола, но пък Оборище стана възможно и без него, нещата бяха поели вече сами своя ход. До ногата на Бенковски седеше там Христо Търнев, подозрителният Бенковски, дето беше тръгнал на конфликт с хората на Павел Бобеков, към него обаче войводата хранеше симпатии, несвойствени за грубата му натура. И Христо заедно с другите на Оборище взеха решението - с достатъчно оръжие, без достатъчно оръжие, не може да се чака, българската армия тръгва в бой.

В Пловдив обаче боят не се състоя за голяма скръб на братята, припламнаха няколко дюкяна като клечки кибрит и толкова, комитет имаше, храбри комитетски дейци имаше, но въстание в един от големите центрове на Империята очевидно не беше възможно. Колкото можеше да се очаква въстание в Цариград, дето не беше само Балкапанхан пълен с българи, да не говорим за българските села наоколо. Младият Георги беше вече в българската войска и търсеше боя, където можеше да го намери. Единственото, от което се страхуваше, беше да остане извън него. Спретнаха въстаническа армия от селата край Пловдив и отпрашиха към Каблешкова, към Копривщица, към ръководителя, от когото беше тръгнало въстанието.Той щеше да знае пътя към по-голямата бойна част. От Копривщица втурването в Троянския Балкан не е победа, а отстъпление.  Каблешков вече е бил пленник на своите, Павел Бобеков го е освободил с другите, затворени в спицерията, с хитрост - разправил е наляво и надясно, че Бенковски идва с голяма чета. Хитростта на Бобеков обаче няма как да стане истина. И никой не идва освен башибозукът. И дъждът, премесен със сняг сякаш ги превръща на звънтящи ледени висулки и нийде няма подслон за тях. С най-велико вълнение Георги е чакал да приложи тактиката и стратегията, които е изучавал в жандармерията в Румъния, а се оказва, че голото оцеляване е нещо много грозно и унизително. Преди да са имали победите си трябва да срещнат неминуемото поражение. 

Духът на трагедията вече плющи с крила над тях и България. „Трагедия, сякаш досега бе комедия.” Той може да провежда тактика и стратегия на войскова част, той може да приложи всичко това, което бе учил в жандармерията в Румъния, но тук по козите пътеки с групите блуждаещи башибозуци, дирещи плячка от хора и вещи, неговите тактики и стратегии бяха напълно излишни. Движат се напред, зад гърба им - пожарищата. Прекосяват потопени във влагата парцаливи горички, спят на голата земя под откритото небе и то немилостиво. Предателството няма как да не дойде, дали от Иван или от Драган, няма никакво значение. Шепа подгонени хора стават тъкмо за плячка, хора-дивеч за ловджиите, как да не привлекат някое човешко око, залакомило се за това, което ще плати башибозукът. Не че ще е много, ама и малко да е - кой ти го дава. Колко му е да издадеш няколко нещастника.

„Христо, бате, къде си?” От изтощение и мраз просто са се свлекли на земята във валога и мигновено са заспали за радост на предателя. Петко Шипковенчето, издайникът им, няма никаква трудност в издайничеството си - ами те спят като агънца за заколение. Изприпква при башибозука и ето башибозукът на часа пристига, на часа убива двама от тях, без пушка да пукне. Спящите пушки не пукат. Без пушка да пукне другите са увързани, пленени са, сред тях баш комитаджията - Каблешков.

Единият от убитите е Георги. Троянският Балкан е лобното място на един от братята.  Никой от братята не може да умре със смъртта на другия. Другият, Христо, дори не е още в затвора.  „На една страна захвърлил пушка, на друга - сабя на две строшена...” След десетилетия ще открият пушка с инициали „К.Т.” Пушката на Каблешков пази костите им „по скали и по орляци”. А главата на Георги се клатушка на прът в каруцата, в която водят заловените живи целите в кърви. Един кръчмар я съзира зад пуснатите кепенци на кръчмата си, не подозира, че ще трябва да посрещне башибозука с главите в кръчмата си. Разхожда се сякаш Георги с глава-камбана и оглежда от високо пожарищата и дири българската армия. Георги е постигнал мечтата си - да се сражава в българска армия. И да положи кости в темелите на новата българска държава. Ще скърби брат му, ще тъжи, свикнал да дели и мисли, и чувства с най-свидното си същество - братчето си, ще се мисли за осакатен, за половин човек заради това, че другата му половина - брат му - не е до него, но ще трябва да мине през десетилетията самотен. Съдбата не може да се оспорва, срещу нея жалба не може да се пусне. И помощник-кмет ще стане на Пловдив Христо Търнев, и народен представител и ще гради България, но все ще се чувства най-жестоко ощетен - без брата си. 

 

На изображението "Куршум хан", Пловдив:

1. Главната порта, стара снимка

2. "Куршум хан" - картина от Цанко Лавренов, 1943 г.

© Христина Мирчева