Диана Петрова: "Уроци в камион"

Всички в класа очакваха новото момиче, което щеше да се присъедини към първи клас едва в края на годината. Учителката предупреди децата да не се подиграват на Памела задето още не можела да чете, и обясни, че досега не била ходила на училище, защото е живяла само на път. Христо слушаше внимателно учителката, защото знаеше, че щяха да сложат момичето на единственото свободно място - до него, "паричко", както го наричаха заради парите на родителите му.

Когато Памела влезе в класа, Христо не можа да отдели поглед от нея. Тя имаше руса, та чак жълта коса, и много светли сини очи - толкова светли, че сякаш блестяха. Първия час не разговаряха, а в междучасието съучениците им ги подиграваха, че сега били "паричко и глупачката". Когато часовете свършиха, Памела първа избяга от класната стая. Христо пък се позабави нарочно. Излезе последен и веднага се шмугна по задните улички край училището. Вървеше и подритваше камъчета, като се опитваше да забрави за днешния ден. Колко ли хубаво би било да прескочи това излишно детство и да стане направо възрастен. Тогава щяха да го оставят да си пише в дневника на воля и да не се занимава с никакви съученици. Той без малко да се блъсне в паркиралия пред него камион.

- Хей, Христо! Тук съм!

Огледа се напред и назад, а после вдигна глава. От кабината се подаваше разрошената жълта коса на Памела.

- Здрасти - рече той неохотно и понечи да продължи пътя си.

- Качвай се. Ще ти покажа нещо.

Христо спря и се зачуди. Но Памела стоеше там горе и махаше с ръце. После той се хвана за дръжката и се покатери по няколкото стъпала до кабината.

- Брррр - завъртя тя кормилото. - Представи си, че сега се возим заедно. Ето тук, виждаш ли полето със слънчогледи? Ще сляза да ти скъсам един, за да си похапнеш от него, докато аз карам.

И Памела наистина отвори вратата и слезе. Престори се, че къса слънчоглед от асфалта и се върна, като му го подаде. Христо и понечи да си тръгне.

- Почакай - и Памела отвори жабката, откъдето извади стара дървена кутия. - С очилата е съвсем различно.

Тя разтвори кутията, а вътре имаше чифт слънчеви очила.

- Вълшебни са - рече Памела и ги взе.

Сложи си ги и се отпусна назад, като само от време на време възкликваше: "Иха!". После му ги подаде и той веднага ги сложи върху носа си.

- Ти си зад кормилото. Виждаш ли го? Ръцете ти са огромни и малко космати, като тези на големите мъже - продължаваше с най-сериозен тон Памела. - Завърти кормилото. И ще видиш какво ще се случи.

През очилата всичко си беше същото като преди, само малко по-жълтеникаво заради стъклата. Но колко омаен беше гласът на Памела! Какво ли щеше да измисли тя по-нататък? Той се поколеба още само миг и съвсем леко завъртя кормилото. Стори му се, че всичко се задвижи и те внезапно тръгнаха напред. Сега вече излизаха от града със светкавична бързина и продължаваха по пътя край поля и морета, по огромни мостове, през китни селца и край всичко, което хрумнеше на Памела. Когато свали очилата, мигом се озова на същото старо място. На Христо му се стори, че съвсем е забравил колко е скучно тук, в този свят, където дори да искаш да станеш възрастен, трябва да почакаш. Той посегна отново към очилата, но Памела го спря. В очите й светеха светлосини пламъчета.

- Не може - рече тя.

- Защо?

- Аз ти направих услуга. Сега е твой ред. Искам да ме научиш да чета.

- За какво ти е? Имаш тези очила и камиона. Не ти трябва повече - поклати глава Христо.

Помълчаха известно време, а после Христо добави:

- Къде е къщата ти?

- Татко няма къща. Спим в камиона - отвърна тя.

- В камиона?!

- Точно ей там, където са сгъваемите легла - посочи тя зад тях.

- Ти знаеш ли колко е дълго училището? Колко?

- Много години. Как ще спиш толкова дълго в камиона?

- Стана късно! - стресна се изведнъж Памела. - Трябва да си вървиш, че ей сега ще дойде татко.

Христо отвори вратата и скочи. После й махна за довиждане и се отдалечи. Изминаха две седмици, в които двамата отиваха в камиона след училище и там Христо я учеше да чете, а Памела му разказваше истории, докато той беше сложил очилата. После разговаряха шумно, дъвчеха дъвки, смееха се. Един ден, когато се връщаха обаче, Памела беше необичайно мълчалива по пътя към камиона.

- Какво има? - попита я Христо.

- След три дни заминаваме.

- Как така? Благодаря ти, че ме научи да чета - отвърна тя, а очите й за първи път потъмняха.

Този ден Памела не го покани в камиона. Вместо това сама му пожела довиждане, качи се и затвори вратата. Христо се прибра у дома и се престори на болен. Следващите два дни не ходи на училище. Не му се четеше, дори не му се пишеше в дневника. Всичко му изглеждаше много глупаво.

Настъпи денят, в който Памела трябваше да замине. Този ден тя отиде до дома му за първи път, макар никога да не й беше обяснявал къде живее. Не позвъни на вратата. Наведе се и остави нещо пред входа. Когато се върна до камиона, Памела изглеждаше омърлушена. До последно се оглеждаше дали Христо ще се появи, за да се сбогуват, но него го нямаше. Камионът най-сетне потегли. Баща й се опита да я развесели, но безуспешно. Помълчаха няколко часа. После той рече:

- Видях, че очилата ти ги няма. Сигурно са се загубили.

Памела не отговори. Тя извърна глава и зарея поглед в слънчогледовата нива, край която минаваха.

- Днес, докато те нямаше - продължи той, - едно момче дойде и остави нещо за теб. Сложих го там.

Памела трескаво отвори жабката. Измъкна кутията и отмести капака й. Вътре лежеше обикновен тефтер, без никакви надписи на корицата. Тя го грабна и разтвори. Засрича наум: "В камиона на момичето със светлосините очи". Усмихна се - беше почеркът на Христо. Разгърна нататък. Най-отгоре на всяка страница беше записана датата, а после кратък разказ за пътуването в света на очилата от съответния ден. От време на време имаше и по някое изречение за това колко смешна била Памела докато срича, как очите й блестели, колко жълти били косите й - като слънчогледовите поля, край които минавали.

Измина много време оттогава. Христо и Памела пораснаха и не се видяха никога повече. Той стана писател, а тя - шофьор на камион като баща си. Но всеки път, когато на Христо не му се работеше, той слагаше старите слънчеви очила, виждаше Памела до себе си, а после се обръщаше напред и потегляше. А когато на Памела й дотягаше пътя, тя паркираше, отваряше тетрадката и нямаше никакво значение, че останалите камиони бибиткаха зад гърба й.

От книгата на Диана Петрова, "Приказки за цялото семейство", Изд. Софт Прес.

Още по темата в "Диаскоп":

• Христина Панджаридис: "Наслаждавам се на приказния живот" 

© Христина Мирчева

Изображение: © Диаскоп