Нещо интересно

В рубриката "Пловдивски поети и писатели"

Разказ от Веселина Ангелова

Дълго се взира в цепнатината на пердето, което пропускаше светлина. После зарови ръка в косите на Таис. Таис, която таеше всичко в себе си. Беше красива, докато се разсънваше. Отпуснатите ъгълчета на устните ù, които предпазливо потрепваха и се повдигаха, когато му казваше някоя дребна лъжа, за да го впечатли, сега се разтегнаха блажено в усмивка. Той издиша въздуха в ноздрите ù, погали я по бузата и прошепна хубава си. По-скоро го каза с очи. Тя по-скоро с очи му каза Този път не си тръгвай. Остани задълго при мен.

- Колко дълго е дългото? – попита той.

- Толкова дълго, колкото самотата ни позволява.

- Самотата е полукръг, който търси друг, за да се получи някаква заедност. С времето обаче полукръговете се деформират, разливайки се, търсейки сами да се окръглят и да са си самодостатъчни.

- Това е от дългото чакане.

- Не бива човек да чака така дълго.

- Обещах да не се пречкам в краката на времето – каза тя, смеейки се и отметна коса назад. – Но така ми се иска да се попречкам в нечии крака, да правя каквото поискам и то с известна доза цинизъм.

- Цинизъм, да...

- Снощи сънувах как един малък бог с розови бузки си играе с половинки от топчета, мъчейки се да ги съедини. Притискаше ги една в друга и се чудеше защо две еднакви парченца не пасват, а по-голямо с по-малко се слепваха лесно. Така не успяваше да си направи цяло топче. Гневът на малките богове е ужасен.

- Ужасно ревливи са, права си. Скоро имах също толкова ужасно пътуване с рейса и момичето до мен много повръщаше. За радост една жена ù подаде вестник, за да покрие корема си с него. Странно, но така престана да ù прилошава и повръщането секна.

- Това какво общо има?

- Това е общото, което сглобява двете половинки на топчето.

- В случая, едната има различен цвят от другата.

- Може и така да е. Важна е идеята, че има хиляди различни начини да се справиш.

- Днес не искам да се справя с мързела, нито с желанието да се случи нещо.

- Аз пък имам нужда да се случи нещо.

- О, бъди спокоен, ще се случи, дори без да излизаме от стаята. Сега съседката ще започне да скача на въженце.

- Имах предвид нещо интересно.

- Интересно е. Докато думка над главата ми, аз мисля, съсредоточавам се и мисля, създавам сложна теория за сексуалното насищане, според която човек би могъл да направи крачка напред в познанието, ако в определен момент достигне такъв коефициент любов, че духът ясно да изкристализира в друг план.

- Ти си луда и това е лудост.

- Лудост? Искаш ли да ти покажа какво е лудост?

- О, хайде, сега ще кажеш, че чрез лудостта се достига до някакъв разум, който всъщност не е онзи разум, чиято липса е лудостта.

- Не, по-скоро бих казала, че всеки безпорядък би могъл да бъде оправдан, ако прояви склонност да излезе от себе си чрез лудостта.

- Този следобед има нужда от шампанско. Ще ида да налея – каза и бързо изчезна в кухнята.

Тя се взря в процепа светлина. Зарови ръката си в чаршафите и се заслуша в монотонното тропане по тавана. Не искаше да си спомня колко дълго го беше чакала, колко болка беше събрала в себе си. Тогава в корема ù пърхаха прилепи, вкопчваха се с грозните си черни нокти и издаваха пронизителни писъци. Нещо ги отключваше, нещо ги размножаваше, нещо усилваше ултразвука. Сетивата ù лека-полека угасваха, виждаше само тъмнина, чуваше само тропота отгоре. Съседката, която скачаше  на въженце. Съседката, която не преставаше да скача. Непрестанно тупкане, като сърце, като сърце, като сърцето ù... стресна я гласът му:

- Хрумна ми, че може да си изровила дупка на тавана – каза, подавайки ù чашата и се усмихна ведро.

- Точно така. Добре ме познаваш – отвърна, отпивайки.

- Пошегувах се всъщност...ти да не би...

- Трябва само да стъпи на точно определеното място.

- Това не може да е истина. Освен това да стъпи точно на едно място с точно определена сила се случва едно на милион.

- Разбира се, че е, но ще се случи точно в този префектен следобед, в който ти се върна. Може би малко сьомга?  Перфектна добавка към шампанското. А към сьомгата – хрупкави брускети.

- Или просто препечени филийки.

- Отивам да донеса – усмихна се ведро тя и побягна към кухнята.

Той се взря отново в процепа светлина. Бяха се разминавали един с друг вече три години. През това време на любов и безлюбовие беше научил много неща за нея и тя го плашеше. Плашеха го крайните състояния, в които си позволяваше да изпада, ей така като че ли на игра, като че ли е нещо естествено. От това му прималяваше. В него се насаждаше трайното чувство, че никога няма да може да я догони в търсенията ù и че ще му е трудно да я следва. Направо невъзможно. Направо е невъзможно да живее с тази луда Таис, която беше толкова прикрита, а понякога –  толкова експанзивна. Заливаше се от смях за щяло и нещяло и в същото време криеше някаква тайна.

- Добре, че толкова много обичам сьомга. Онзи ден натъпках в количката си двадесет и девет пакета и всички ме гледаха учудено. Най-вече касиерката.

- Би трябвало вече да си свикнала с това – каза той, отгризвайки от газираните сандвичи, в които Таис бе добавила и песто от босилек.

Съседката продължаваше да скача на въженце, после се чу глух трясък, рев, свличане на хоросан по пода и един окървавен стърчащ крак от тавана. И двамата заковаха поглед в тавана.

- Господи... – промълви той.

- Извикай линейка – каза Таис.

Още за Веселина Ангелова в сайта тук и тук

илюстрация: Георги Чепилев