Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Антон Антонов: "Животът като усилие да възкресиш себе си в рисуването"

04.06.2017
Снимка 1

 

Ключовите думи тук са светлина, пейзаж, разбиран като обиталище на душата и надмогване. В цялото усилие да вибрираш отвътре с нечуваемите за материалите сетива мелодии, поставен в пейзажа - зной, дъжд, вятър, листата- зелени или жълтеещи, гнили, мушиците, ръце и клони, потта и слънчевата ласка, учестеното дишане, нощта и деня след него или преди него, целувка с мирис на мащерка, и… животът като усилие да възкресиш себе си във всичко това - рисуването, а и всеки друг съзидателен протуберанс на духа, ни води към нашата всеобща единеност. (Антон Антонов)

 

Разговор на Христина Мирчева с художника Антон Антонов по повод неговата изложба с галерия "Орфей", Пловдив.

 

Бях чувала само за Антон Антонов до пролетта на 2005, когато посетих негова изложба в галерия "Ромфея", Пловдив. Осветен от обилната дневна светлина, този непознат за мен дотогава живописен свят ме впечатли с противоречието, което криеше в себе си – монохромна, почти аскетична палитра съжителстваше с експресивен буен рисунък както в актовите композиции, така и в природните картини.

Шест години по-късно, през април 2011, вече се радвах на запознанство с художника и неговото семейство при гостуването им в галерия "Жорж Папазов" по покана на Ваня Атанасова. Аранжирахме и подреждахме с лекота и тогава при слаба вече дневна светлина и благодарение на галерийното осветление възприех по различен начин живописта на Антон Антонов – като духовен път, като опит за проникване в тайните на природата. И ето сега - вече 2017 г., имаме възможност да поговорим за стила в рисуването, за Закона за меценатството, за мястото на изкуството в дни на тероризъм и агресия, за Острова на блажените...

   

"Автор със свое лице". Така те определя проф. Чавдар Попов. Мислела съм си същото много преди да прочета неговото изказване. Какво се крие зад тези думи на особено признание? Колко трудно постижимо е за един художник, дори виртуоз в техническата част, да има свое лице, свой разпознаваем стил?

Много лесно - трябва да затвориш процеса само между себе си и природата. Най-големият учител е природата. Ако я гледаш с очите на дете, с жад и възхита, ще провидиш красотата, а ако я съзерцаваш, докато си се слял с нея и си станал нейна част, то ще познаеш и добротата. Съзнанието за тази единна същност на нещата ти позволява да не се съизмерваш с  нищо извън тебе, а само със себе си и те прави уникална част от това необятие извън тебе.

Помниш ли първата си картина? Дали си успял да я съхраниш?

На четири години намерих под леглото на дядо си кутия с маслени бои и четка. На скъсан лист нарисувах цъфналата слива, която виждах през прозореца. Това е първата "творба", не се запази, но цял живот рисувам цъфналите дървета, отново и отново.

Какво е за теб изкуството към днешна дата – вид терапия, невъзможност да не вървиш по този път или нещо друго? Промени ли се отношението ти към рисуването през годините?

Надявам се да не е терапия, защото творчеството  е извън болестта и патологията на човешкото съзнание. То е едно извънмерно усилие да дочуеш още куплети /те са едни и същи, но ние ги преоткриваме/ от вселенската песен и да ги преведеш чрез творбата на наш, земен език. То изглежда игра и забавление, но в действителност е предопределеност и голяма отговорност. И много труд, който не трябва  да се усети в творбата.

"Ние сме Ден и Нощ едновременно", споделяш в твое изказване. Много от картините ти са подчинени на тази тема. С какво тя толкова много те вълнува?

С истината. Творбата е синтез на истината. Принципът, който ни свързва - извън нас, нас с другите, това извън и това вътре е единността на всички нива - материя, съзнание и това, което не познаваме.

Друга тема е жената – дете, любима, майка... Жената е твой постоянен обект на наблюдение…

И съзерцание. Жената има поливалентна присъственост. Тя носи кодекса на нашата определеност и отговорността за това. Тя е съзнанието за нашата ненарушимост. Мъжът е разрушител и наново съзидател. Жената няма лукса на първото. Нейното “земно“ тяло има сиямски близнак в духовното небе и тя по дефиниция трябва да е морално непоклатима. Веднъж паднала, губи устойте си. Тя има тежкото бреме на тази участ. Всички ние, нейните синове, не бихме дръзнали да се протегнем към безмерната свобода на съзиданието в духа без нейната ласка.

Мнозина от творците избягаха от града, предпочитайки гласа на природата. Какво определи този твой избор? Дали ако съществуваше една по-нормална среда за художниците в града, един истински социален живот, те биха забегнали в някаква самоизолация?

Не мисля, че тук става въпрос за среда или не. Изкуството в чистия си вид е тишина (почти цитирам Стоян Цанев). Единственото, от което се нуждаеш си ти самият. Ако постигнеш тишината в картината, значи нещо се е родило през времето.

В тази връзка какво е твоето мнение по въпроса със Закона за меценатството? Защо този закон продължава да бъде игнориран, все едно такъв проблем изобщо не съществува?

Ще си замълча, не защото тези, които бих засегнал ,не възжелавам да засягам твърде често, а защото не само в тях е проблемът. Когато някой обнародва Закон за Любовта, може да се промени нещо.  За радост, писан закон за Любовта няма и не може да има. Иначе казано - без държавна политика Култура няма, но я няма и без хора, които съзнават творчеството като неразривна част от човешкото. А то милото, когато мине край лъскавите витрини, не вижда своя образ. Станало е невидимо, забравено или се прикрива заради омерзението. Не ни трябват закони, а нови скрижали. 

Художникът, който е оказал най-силно влияние върху теб, който те е променил, на когото дължиш това, което си? А може би писател, философ или просто твой близък.

Рембранд, Толстой, Рабиндрат Тагор, Борхес, Джойс /малка част/ – доколкото събират всички други, по израза на Николай Райнов, душевидци.

Мама – моят духовен учител и водач. На нея дължа привилегията да разговарям като приятел с всички от горния ред и с всемира.   

Искат ли младите хора да стават сериозни творци? Какво би посъветвал един начинаещ художник?

Има две нива на това, до което можеш или искаш да се домогнеш:

-          занаят, с който можеш да решаваш някак житейските дела

-          творчество, т.е уникално авторство, себеизразяване

 Първото може да се постигне с много труд пред платното, за второто е нужно и много труд със себе си. Ако човек няма кураж, не бива да започва. То е бракосъчетание. Кажеш ли пред себе си „Да”, връщане няма. Не очаквайте „нормален” житейски път и тези край вас трябва да го знаят.

Случвало ли се е нещо напоследък, което да те е изумило, така както сме се изумявали в детските си или юношески години?

Всеки ден гледам един и същ двор и едни неизменни извивки на Предбалкана. И всеки ден те са различни за мен. Новото е съзнаването на това чудо.

Кое от другите изкуства те кара да грабнеш четката? Как протича един твой работен ден? Имаш ли малки ритуали преди работа?

 Музика, литература – не посягам към четката заради тях, а с тях в мен.

 Единственият ритуал е, когато стане много „шумно” в ателието, да спра и чуя тишината.

Кои от световните музеи би искал да посетиш? Или нещо, което за нищо на света не би пропуснал...

Всички и никой.

В свят на тероризъм и агресия има ли място за изкуство? Не е ли обезкуражаващо ставащото ежедневно около нас?

Това, което става е симптом за заболяване на Човека. Творчеството е съзидание, човекоградеж. Ако спрем да творим, значи болестта е победила.

Вярваш ли, че Островът на блажените наистина съществува – тук или в някакъв отвъден свят? Какво е да принадлежиш на такова тайнствено и блажено място?

Адът и Раят не са географски понятия. Те са вътре в нас едновременно и нашето съзнание ни води тук или там. Единственото, което човек забравя да прекопава като градина е това вътре в него, душевната градина, т.е. ние не работим със себе си, за себе си. Това е непрестанна битка с плевелите Адови в нашето съзнание. Когато постигнем съзнаване на Рая, постигаме блаженство и сме стъпили там, където едно забранено дърво може да ни върне обратно и Ада.   

Творчески планове, желания, мечти...

Платна, бои, работа, платна, бои, работа… и да рисуваме заедно с Калоян Антонов, който е на три години.

Твоето послание към читателите на "Диаскоп"?

Бъдете живи и здрави, дишайте с пълни гърди и съзнанието Ви да е будно винаги!

 

Още по темата в "Диаскоп":

 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics