Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Христина Мирчева: "Растенията са добри слушатели, хората – не чак толкова"

20.06.2017
Снимка 1

 

В "Графити по въздуха" Светлана Дичева разговаря с Христина Мирчева по повод нейната последна поетична книга "Бялата сянка", УИ "Паисий Хилендарски", 23 май 2017 г.

 

Приятно ми е сега да кажа „Добър вечер” на Христина Мирчева. Този разговор ще бъде по телефон, за съжаление. Толкова ми се искаше тя да е наша гостенка в студиото, но тя е в Пловдив. Държа в ръцете си нейната нова стихосбирка „Бялата сянка”. Добър вечер, Христина!

Добър вечер. Радвам се, че съм гост на Вашето предаване, благодаря за поканата.

И сега – няколко думи за Вас самата, за Вашето брожение из дебрите на културата, на писането, на изкуството, на поезията…

Пиша отдавна. Първото си стихотворение написах на 14 години. Мисля, че беше с политическа тематика, бях много запалена, ходех и на курсове. По онова време живеех в Хасково. После продължих на пиша. Имам две неиздадени книги: „Минава нощ, минава ден”, 1985 и „Стъклени шлемове”, 1989. Ръкописите бях дала в издателство „Христо Г. Данов”, но така и нищо не стана. По-късно, за един доста продължителен период от време, се отказах от писането, занимаваха ме съвсем други неща и през 2012 година издадох първата си книга, която няма нищо общо с първата „Минава нощ, минава ден”, но се спрях на това заглавие.

Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп”. Освен това сте били арт мениджър в галерия. Какво друго сте били, има ли нещо още по-екзотично?

Екзотично - не. На четвърта корица на книгата има моя кратка биография. Работила съм на много различни места. Едно от интересните ми занимания беше в Археологическия музей в Пловдив. Работих две години с Нели – бивш директор на шуменската библиотека. Аз й помагах в библиотеката на музея. Там успях да видя книги-съкровища, бих могла да кажа. По това време превеждах и специализирани текстове от немски език, свързани с археологията. Друго какво  – работила съм като книжар в книжарница „Отец Паисий”. За съжаление тя вече не съществува, макар че години наред, много години, е била книжарница. Пет години книжар с управител Валери Начев. Това беше наистина един прекрасен период от време, плувахме в море от книги (смее се). Сега продължавам да работя в галерия - галерия „Резонанс”.

Преподавали сте и немски език.

Да, но за много кратък период от време. Разбрах, че от мен не става учител.

Нямате търпение или…?

Някак си не се чувствам, не се чувствах, това е било доста отдавна, достатъчно зряла, за да бъда учител на деца. Веднъж ги пуснах малко по-рано – пет минути. Разбира се, това беше шок за директорката. И е така! Не можеш да искаш дисциплина от учениците и да ги пускаш по-рано от час! Тогава реших, че трябва да се откажа.

Поезията изисква ли някакъв вид дисциплина?

Всякакъв вид дейност в изкуството изисква огромна дисциплина. Стихотворенията в „Бялата сянка” са писани между 2012 и 2016 година, но ми трябваше време да ги събера, да ги подредя, защото за мен е изключително важно как изглежда една книга, как е подредена тя. С подредбата си казва много неща, понякога повече и от самите стихотворения. Така че – да, изисква се дисциплина и аз реших да се дисциплинирам, и това ми костваше може би една година, докато остана доволна от крайния резултат. За моя радост книгата излезе точно така, както си представях – и като оформление, и като конструкция. 

Колко стихотворения за кактуси имате?

51 стихотворения. Бяха 50, в последния момент включих едно от първата си книга – „Удължаване на сенките в късния следобед”. С редакторката ми решихме, че е подходящо.

Не ме чухте добре обаче! Моят въпрос беше "Колко стихотворения за кактуси имате?"

Аа, за кактуси…(смее се)!?

Да!

Засега две, но мисля да продължа тази поредица.

С какво Ви вълнуват кактусите?

Кактусът беше любимото ми цвете като дете. Имахме вкъщи много кактуси. Моята майка, Бог да я прости, ми купуваше кактуси и аз ги чаках да цъфнат. Те цъфтят един път в годината, както знаете, а някои и много по-рядко, и увяхват още на следващия ден. Сега вече не гледам кактуси. Сега ме е страх от тях, защото съм се напатила от кактуси – много са бодливи!

Да! Забелязали сме това. Имате особено отношение към растителния свят, имам чувството, че той при Вас е жив. Като хората. Като човеците.

Да. Да. Абсолютно е така. За съжаление нямам достатъчно време за отглеждане на цветя, но малкото цветя, които имам… Говорим си. С дърветата също. И в повече от стихотворенията героите са реални – и брезата, и отсечената топола, и черешата…ето, тя е тук до мен сега. Те са си живи, цветята, това е безспорно. Стига човек да знае как да общува с тях.

Добри слушате ли са растенията?

Много добри.

А хората?

Хората не чак толкова. Вие например сте добър слушател, аз слушам Вашите предавания. По принцип у журналистите го има това желание да изслушват, но малко са тези хора.

Благодаря Ви, това е голям комплимент за мен. Може би идва от едно много сериозно вътрешно любопитство.

Да. Да. Любопитство, но не лошо любопитство, а желание да разбереш човека срещу теб.

Имам усещането, че по принцип в стихосбирката Ви има една особена мъдра тъга. Права ли съм?

Тъга - да. Мъдра…не знам, никак не се чувствам мъдра (смее се). Поезията трябва да е тъжна, не мога да си представя весела поезия, освен ако не е хумористично стихотворение. Даже, понеже знам, че в края на предаването трябва да прочета стихотворение, се опитах да намеря нещо по-нетъжно, защото в ефир не е приятно да звучи тъжно стихотворение, но… така и не успях да открия.

Добре. Първо прочетете Вашето, което сте избрали, а след това аз ще прочета моето.

Избрах две – едното, посветено на дъщеря ми и другото, което дава ключ към книгата. И се чудя кое, но може би второто.

Заповядайте!

Казва се „Войник в тила”. То, бих казала, е сюрреалистично стихотворение.

 

ВОЙНИК В ТИЛА
 
В мъглявите полета на съня той вижда всичко.
 
Богатата приемна свети.
Перуки и пагони, ветрила...
Войникът влиза,
изправя се до масата, отрупана с напитки и храни.
 
„Ще ви разкажа този сън, когато чувам само гласове,
така че сякаш има много хора, но хората не виждам,
само белите им сенки по стълбите и по паважа...”
Стои войникът тъжен като забравен истукан,
от спомени не може да преглъща.
А охлювите плуват в бяло вино.
Потъват всички гости в бульон на ненаситна страст,
поглъщат лакомо на хапки кървавия разказ,
очакват някакво знамение за края на войната.
 
Гладни сме, разказвай още, крещи полковникът.
Но отегчени, всички стават и напускат сцената.

 

А сега аз ще прочета моето.

Любопитна съм…

 

ПОТЪВАНЕ В СУМРАКА
 
Бълбукащи витрини
вместо водопади.
 
Падащи неони
вместо листа.
 
Цигари между пръстите
вместо целувки,
вместо звезди.

 

Благодаря!

Аз го виждам като метафора за целия ни свят, който е толкова откъснат от природата, в крайна сметка и от истината. Може би.

Точно така е, това е впечатлението. Написано е в една вечер, когато вървях по Главната улица на Пловдив. Рекламите светят, хората се разхождат, цигари… всички изглеждат толкова отчуждени един от друг! Макар че – прекрасен град, прекрасна улица, красиви витрини…

Благодаря на Христина Мирчева, която е наша задочна гостенка на предаването „Графити по въздуха” по повод на нейната стихосбирка „Бялата сянка”.

15 юни 2017

София – Пловдив, "Графити по въздуха"

 

Колаж: © Георги Чепилев

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics