по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Висока облачност" – книга за дългите маршрути между нас

21.06.2017
Снимка 1

 

Иглика Дионисиева за книгата с разкази на Оля Стоянова "Висока облачност", ИК "Жанет 45", 2017.

 

Най-новата книга на Оля Стоянова „Висока облачност” (Издателство „Жанет 45”, 2017) е сборник с 21 разказа. Книга, написана на нашия ежедневен език, без пози и претенции, но силен с начина да назовава и да поднася и най-очевидното, и най-незабележимото – което често пъти е и най-важното от живота ни.

Емблематична е раницата на корицата – нарисувана от художника Кирил Златков. Защото, освен че тя е символ на нечия неповторима индивидуалност (да кажем – на бащата от първата история, „Добре дошли в Тирана”), но и подсказва онази нишка, онова движение, свързващо отделните текстове в книгата в една монолитна история.

Пътуването, изкачването, катеренето или висенето нависоко, високопланинските пътеки и картини – все туристически маркери; има хора, които са се сраснали с туристическите маршрути и планините, какво толкова. Да, но тази реалност е само едната страна на „монетата”. Разказите в този сборник са заредени с такава силна метафоричност, че едва ли е възможно да се усети и правилно да се познае книгата само от един прочит.

Основна  тема в историите на различните герои е отчуждението, проблемът за  виждането и чуването на другия, за чистотата и човечността, но и за унищожителната човешка дейност. Героите се придвижват от едно място на друго, пътувайки с транспорт или със собствените си крака и туристическа екипировка. Но вътрешната дистанция остава неизвървяна, пътищата от мен до теб остават неначенати, непредпочетени и неглижирани.

„Добре дошли в Тирана” – първият от поредицата разкази за отчуждението. Тук го няма конфликтът между поколенията, защото липсва и комуникация между тях. Бащата, който отказва да припознае сина си като (достоен) „свой”, като равен, като интересен. А фигурата на бащата? – „Баща му беше голям човек. Така казваха всички.” Дори след смъртта му синът не може да се освободи от този засенчващ образ. Затова неочакваната среща с вещите му прераства в нещо повече от случайност. Но, по думите на професора, „Имало място, където светът изсипва всички излишни вещи. Всичко, от което вече не се нуждаем, и всичко, което искаме да забравим”. И това е най-доброто за сина – бащата да остане да „живее” там, в Тирана, където няма с митологичната си фигура на архетип-мъжкар да хвърля нездравословна сянка върху младия.

Следващият разказ - „Къщата на влюбените”, е особена смесица от прагматизъм и сантименталност. Звучи като апостроф на популярния израз „сексът продава всичко”. Някак по-извисено изглежда, пък и всяко нещо, което е за продан, трябва да си има собствена романтична история. Защото, брокерът най-добре знае това, „любовта продава всичко”.

Разказът „Рецепта за арабски сладкиш” за мен седи на една смислова плоскост с „Решение за кризата в Близкия Изток”. Между тези два разказа минава една права, върху която поставям и „Среща на високото” и „Салон „Мехди” – и в тези творби намирам рецептите за добър живот и за човечност. Да си там, до другия. Да помагаш и с най-малкото, но неотстъпно и постоянно, за да настъпи подобрение. Не се иска много, за да разпознаеш проблемите на човека до теб – само да го виждаш и да не се отдръпваш пасивно:

„- Проблемите на хората са все едни и същи. За всяко страдание има билка. За всеки проблем има решение. За всеки човек има лек – казва Санчес от „Решение на кризата в Близкия Изток”.

Мъдростта на опита и на натрупаните с годините наблюдения за малко отстъпва на първичната сила – и това е в разказа „Скакалци”. Тук на преден план е проблемът за мощта на първичната сила, която унищожава. Мъжът, показан като нарцис, който се перчи с моженето си – и спира до там. Не го интересуват последствията и смисъла на дейността му. В по-широк план – човекът като унищожител. Лъжата, изречена с надежда да спаси поне за малко, да отложи заравняването и изличаването от картата на всичко онова, заради което момичето отива всяко лято по тези диви места. „Защо лъжеш?” – пита бабата. И съвсем правилно въпросът е оставен без отговор(и).

„Висока облачност” – великолепен разказ, който обговаря проблема за виждането и чуването на другия. Истинският интерес и съпричастност към живота на другия – има ли го? Чуждото отчаяние и трагедия изглеждат далечни – не само заради външното пространство в творбата. Няма желание за разбиране и помагане (или ако го има – то е минимално и се губи в многото гласове). Възможният избор на самоубиеца е само фон, декор, пред който всеки от „зрителите” изтъква себе си. Алиенацията в големите социуми в тази история е усилена докрай. Тя е показана като нещо удобно, видоизменила се е в арогантност. Дали ще скочи самоубиецът? – това е въпрос, отговорът на който би могъл да донесе или да отнеме пари… Защото междувременно между зяпачите е започнало залагане. Обществото – онова долу, в подножието на високия жилищен блок – не изразява явна и ясна подкрепа, не заявява гласно, че иска да се запази един разклатен човешки живот. (За моя най-голяма болка, в един от нашите градове днес има пример за такова поведение и смърт на човек, поради спестени усилия да бъде спасен…) А въпросите, чисто човешките въпроси, които биха довели до разбиране на причините за трагедията и на самия човек (в един по-ранен етап биха предотвратили отчаянието на индивида), така и не биват зададени на място, а само ги има като един друг глас, който звучи досадно, изказани от човек, с когото срещата е отменена. Толкова просто и иносказателно звучене.

И още: дали т. нар. общество се събира и имитира някаква своя цялост и живот само когато не е пряко засегнато от нечия трагедия?

„Среща във високото” – този разказ започва с думите „Срещата е внезапна”. Не само срещата между туристите, трамбоващи в различни посоки. Срещата на поколенията, на различно течащото време, на различните мирогледи. А, както се оказва и по-натам в произведението – срещата един с друг вътре в самата група на младите е внезапна. Защото не са се вглеждали един в друг до сега, защото не се познават. Защо? Заради темпото на живот, което всеки гони и надува, или заради страха – да попиташ, да се разкриеш пред другия, да научиш за проблем (и готов ли си да реагираш на чуждите проблеми?). Проблематиката от този разказ не е изчерпана само в този текст, а е продължена и в „Решение за кризата в Близкия Изток”, но там отчуждението, страховете и фрустрацията са усилени.

Разказът „Високо” е глътка свеж въздух и поглед нашироко и нависоко във всички смисли. Докато мият стъклата на висока бизнес-сграда, трима млади катерачи си създават своя лична приказка. Защото,  казва Алекс, един от героите, „Стига бе, не можеш да спираш хората да мечтаят!”

Следва един разказ за свободата и любовта – „Двойка”. Новите действащи лица (кон и кобила) на фона на суровата природа в планината правят историята да звучи митологично и романтично. Тематиката е близка до тази от „Къщата на влюбените”.

„Съкратен курс по тълкуване на сънища”. В този разказ авторката фокусира вниманието ни върху проблема за чистотата и човечността. Героят, който има вид на опериран от емоции (не обича животни, не проявява емпатия към другите), страда от натрапчиви сънища с кучета. Този герой изглежда някак съмнително стерилен – с безупречна външност и репутация, никога не е упражнявал насилие върху други хора. Той понякога връчва заповеди за уволнение на служители, но той е учтив, той е посредник и не е виновен. Той е над нещата, ръцете му, по пилатовски, са чисти. И ако уволнените се разплакват, за него остава луксът, ако не ги погледне, да не разбере, че плачат. Проблемът за човечността и добротата – в света, където на човек му се налага да изпълнява различни социални роли. Обществото, системата, самата роля ли правят човека лош?

„Салон „Мехди”  - текст, който предизвика моята усмивка. Героите имат комичен вид, и ситуациите (семейните обеди, всички старци в района с еднакви прически и бради) са представени също хумористично. Но, както казва бащата от разказа, „Има и по-важни неща от прическата” – и е прав. Да, подкрепата е по-важна от прическата, и от портокаловата вода и различния вкус на арабските баклави в „Рецепта за арабски сладкиш”.

„Поръчка за бърза храна” поставя въпросите – дали отделният човешки живот бележи подобрение – на фона на научните теории, хипотези, на всеобщия научен напредък. И доколко науката – чрез нейните „адепти” – учените – е хуманно ориентирана, при положение, че при явния проблем на тунизиеца, за героя – учен е в реда на нещата да стои, да гледа и да теоретизира.

„Нощно пътуване” – отново за Тирана. Заедно с гастърбайтерите, които се връщат от чужбина, в раздрънкания рейс пътуват млада полякиня и възрастната Мария. Старата жена, която единствена се опитва да задържи нишката, свързваща членовете на семейството ѝ, да не се скъса. А също да задържи и нишката на живота на сина си, който е в затвора и иска да се самоубие. Човешкият живот се е превърнал в едно нощно пътуване – всред неизвестност и несигурност, а лъжите при опитите да задържиш изплъзващото се, се трупат ли, трупат.

„Другите с нас” – отново отчуждението, но тук  - в една любовна двойка. Когато духом вече не си с човека до теб, когато вече не го познаваш, защото погледът и мислите ти са насочени към другиго. Когато дори смъртта на човека до теб няма значение – защото не я забелязваш, погълнат от мисълта за човека от новата връзка.

„Фоторепортаж” – един от най-кратките разкази в книгата. „Снимка” на един пазар в Централна Азия, където времето и новите технологии още се бавят. Но толкова ведрост, светлина и спокойствие струят от героите и техните жестове в този малък разказ!...

„27 февруари” – един ден, който, ако не бъде записан, няма да има с какво да бъде запомнен. Както и животът на главния герой, както и самият герой. Не случайно я има хрониката във вестника – какво се е случило на този и на следващия ден през годините. Хрониката във вид на кратки извадки от исторически значими събития контрастира с не-случващия се значим живот на героя, с липсата на смисъл и нормално себепроявление. И личният избор, системно обмисляният съзнателен избор – докъде води, и не поставя ли индивида в социална безтегловност и вакуум. Този разказ смислово се родее с „Висока облачност”. Да търсиш смисъла, качеството на живота, да не се съгласяваш да свалиш летвата и да се примиряваш с каквото ти предложат:

            „…Абе, тя философията разваля вкуса на живота. Другите си живеят, ти се съмняваш! Мислеща тръстика!”

Тук „мислещата тръстика” не стои гордо, както у Монтен, а напротив. Героят е самотен и странен, изглежда налудничаво, като болен.

            „- Ами да, аз май съм от някоя секта. От сектата на разочарованите.

            Като по даден знак хората отстъпват още една крачка, все едно това е прилепчиво. Някакъв вирус на разочарованието. Тръшва те за две седмици, лекува се трудно, но така или иначе – минава. Стига да не даде усложнения. Той стърчи в средата сам – отчаян и опасен, трамваят подрънква.”

В този разказ дистанцията между героите и липсата на желание за комуникация се увеличава. Знак, който ни подсказва, че е жизнено необходимо да започнем да извървяваме тревясалите пътища между нас.

 

Снимки от представянето на книгата на 16 юни 2017 в BASQUIAT Wine & Art,  Пловдив чете.

 

Разказ от "Висока облачност" в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева