по заглавие   по съдържание

Георги Чепилев: "Да не симулираме култура през 2019"

25.06.2017
Снимка 1

 

Кратък преглед на българската култура и творци.

 

Хората са като сухия морски пясък – не могат да се съберат на едно. Все се пръскат и пръскат: всеки към себе си тегли, всички различно виждат.

Напоследък по случай „Пловдив 2019”, т.е. градът като бъдеща културна столица, имаше спорове относно някои проблеми. Когато две страни спорят, истината е на трето място и се крие в някоя подробност. Най-правилният път е да се тръгне от някоя дребна подробност и се стигне до голямата истина. Защото дребното камъче кола преобръща! Наивно е да се върви по обратния път: да се тръгва от голяма истина, напр. от социалните закони на една реална база извън нас, за да се обяснят подробности, които не познаваме. Ето затова  нека се направи кратък преглед на българската култура и творци.

В миналото европейското общество е разполагало с определени механизми, посредством които е осъществявана връзката между художници и публика. За съжаление нашият народ много години е бил лишен от името си и правата, затова след Освобождението представлява безсилна единица като обществена среда. Известни са трагичните биографии на българските художници от този период. Това са били именити творци, способни да създават оригинални произведения, но преди всичко е трябвало да се грижат за средства за живот. Нека си припомним за каква цена Никола Образописов изпълнява по поръчка на първото Пловдивско изложение, прекрасната си картина „Селско хоро от Самоковска околия”.  Тази първа светска жанрова реалистична картина в историята на българската живопис е изпълнена за 50 лв! През същия период в европейските градове процъфтява художествения пазар. Този факт обяснява защо българското модерно изкуство до Втората световна война е предимно на хартия. По времето на социализма творците бяха лишени от свободен избор, доколкото типа и формата на художествената продукция бяха строго регламентирани. Иван Ненов споделя: „Отивам там, в една зала на Чиновническото дружество и там гледам поставили работи, и моите работи от галерията – за лош пример”. След това, по времето на прехода, българският творец уж има възможност за свободно, от нищо не ограничено творчество. Но разликата с политико мислещите творци е, че днес никой не обезпечава нуждите на художника. Партийно мислещите творци от социализма се стараеха само да откъснат и да ядат сладките плодове, без да се запитват от къде, как и по чия воля са узрели плодовете. А точно „къде” и „как” са подробностите, възлите на живота, струята на чувствата и наклонностите на живия човек. По времето на края на социализма обаче в чужбина художественият пазар вече е отживял времето си и е навлязъл в криза. Ето защо у нас изкуството започна да деградира, тъй като беше тясно свързано със старата социална организация. Разбира се успехите и неуспехите на комерсията в дадения случай малко говорят за достиженията в областта на художественото творчество. Освен това пазарът може да бъде само пазар на предмети. Но изкуството не е стока. Ако ли се гледа на изкуството като на стока, естествено е художествената продукция да се сведе до сувенир, предназначен за туристи. В този случай обаче първо се изменя размера, след това и художествената и образна структура. И творецът, макар освободен от социалистическия канон, днес се оказва в рязко ограничено поле за художествена дейност.

Художникът днес в България е отстранен. Той не знае какво търси в този свят и това общество. Както казва един философ: държат го с оглед на „свободното време”, което техническият прогрес ще осигури на сериозните и дейните хора. В такъв случай обаче по-добре е да няма никакво изкуство. Такова общество не е достойно за изкуство, освен, че е неспособно да притежава изкуство. Грешка е да се симулира изкуство. Няма и не може да има институт за творчество. Творецът или го има или го няма. Тази фигура, подобно на пророците или водачите, е невъзможна да се институализира. Не може да се създаде институт за национален творец, а след това да изберем за това място някоя фигура. Не можем да кажем: сега ни трябва пророк, дайте да създадем институт за пророк, а след това ще потърсим за него човек. Това е призвание, тази фигура или се появява или я няма! Има истини, които не могат да се изразят с формули, а само с форми. А да се достигне до тях, вече не могат да се използват логическите процеси, но се прибягва до интуитивните, типични естетични процеси. Ако художествената дейност трябва да бъде проектиране или програмиране, т.е. към действието на твореца се прибави такова действие, това вече не ще е инстинктивно. Човекът, който прави скици, изхожда от предпоставката, че тази доста неясна идея за форма ще се уточни в следващи ходове. Има възможност да се внесе елемент на инвенция. А проектът е нещо като платоническа идея, той съдържа в себе си чертежа, съзнанието за всички технически условия, свързани с неговата реализация. Разбираемо е, че днес властимащите се опитват да решат конфликтът между капитала и труда с новата класа  на техниците, която е лишена от класов характер и традиция, защото е предимно категория. Но нека не се забравя, че тези техници могат само да нагодят готова скица към механичните процеси. Това са два различни свята. Нека не се забравя, че цивилизация без изкуство е цивилизация без история. Днес художникът у нас е самотна и безработна прашинка, която безцелно се върти в живота, носи се като отхвърлен отцепник. Но рано или късно тези прашинки ще започнат да се обединяват и вдигнат подобно обхванати от самум. И така както самумът вдига пясъка в пустинята и го понася като ураган срещу пътниците, творците ще се формират в новообразувание (макар и злокачествено за съвременното общество). Тъй като не са приети и включени в жизнения ред на обществото. Защо се прави опит да се приравняват членовете на обществото до числена цифра на данъчни и пр. културна бюрокрация? Това в миналото се ползваше само за стадата – толкова и толкова глави каракачански или карнобатски овце, като се е определяло не само вълната, но и другите характерни качества и стойности на стоката. Да смесваш личности като две хванати мишки под капака на социално-икономическата теория и практика е плитка хитрина. Задачата е творецът да не е прах, но да бъде приет и включен в жизнения ред на обществото. За това са и отпуснатите средства за културна столица. Обаче да не би някои чужди на културата сили да си точат зъбите като в дифтонга на Любен Каравелов: „Той чуждо не яде – само когато спи, не краде!”.

Две личности може да си приличат по идеи, но да са стигнали до тях по различни  - лично свои пътища. Това са подробностите, които не трябва да липсват. И това различие, тази оригиналност в живота ги прави интересни и поучителни за нас. Всичко друго е преглед на политически идеи или нещо подобно за някакъв период от време.

В класическото българско комикс издание „Седмична забава” бр.25 от 1942 г.  в „Чудеста на света” е представен Силует. Черните картини получили своето название от името на финансовия министър на крал Луи XV, „Етиен дьо Силует”. Този благородник наредил да украсят летния му замък с такива картини. Това направил от спестовност, понеже нормалните картини са били по-скъпи. Дворцовите среди обаче подигравателно започнали да наричат това изкуство „силуети”.  В България са публикувани и не малко такива силуетни комикси.

Може би е време отново да се насочим към черните картини като най-подходящо за  представянето на българското комикс изкуство в Пловдив 2019 г. – Европейска културна столица. Вредата и срамът ще бъде изцяло за сметка на институциите и властите. За да се избегне това, добре е да се изискват за участие не програми и проекти с предварителни финансови разчети, а скици и пояснителни записки. Рафаело е медитирал вечери подред за да види бъдещите очертания върху празното платно и едва след това е бил в състояние да каже какво е необходимо за реализацията. Скорсезе наистина представя проект за филма си „Мълчание”, но той вече е работил по него 30 години. Но кои са тези именити творци от Пловдив, които сега ще ни покажат толкова дълго узряващи творби и защо не са посочени до сега, за да могат второстепенните и третостепенни автори да се ориентират и сравнят с тях? Да не забравяме, че Айзенщайн снима шедьовъра си „Броненосеца Потьомкин” само от една страница из обемистия сценарий. Може би в този случай трябваше да върне средствата, ако системата бе днешната бюрокрация със своите измислени и невежи бланки? Никой уважаващ се творец не би симулирал изкуство, попълвайки предварително някакви счетоводни графи, убиващи хармонията. Симулацията е най-отвратителното нещо в толерантното общество – все едно невярващ да влезе в църква и да се качи на амвона да проповядва. Изглежда Пловдив не издържа изпита за културна столица по тази дребна подробност.

 

Илюстрация: Комикс-кадри от автора Георги Чепилев

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics