по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Приказка за сладката вишна и горчивата череша"

05.07.2017
Снимка 1

Живели някога мъж и жена. Много се погаждали, за нищо не се карали. И всичко, каквото имало да се работи, го вършели в сговор – кога да измажат къщата, кога да изорат нивата, да я засеят, а като вземе да преваля лятото – и да я ожънат и да приберат реколтата. Или пък като застудеело и идвало ред дърва за зимата от гората да си наберат – все заедно отивали, сечели и товарели магарешката каручка. Така в голям сговор си живеели те, лоша дума не си казвали, ама не се и смеели, все на мълчание ги карало. Защото, колко години изминали, откакто се били взели и венчали – не било проплакало още новородено в къщата им, били бездетни.

Тая година така се минала, и следващата така, че и по-следващата. Изтърколили се трийсе години, как мъжа и жената живеели в сговор, ама и в голяма грижа, че Господ ги е оставил празни и сами.

И не щеш ли, на трийсет и първата година жената се поправила, станала бяла и червена, закръглила се. Избистрили се очите и на двамата, гледат се и се кръстят от радост и не продумват, от страх дядо Боже да си не повърне милостта.

Така се минали месеците и като дошъл срокът, жената добила момиченце. Зарадвала се тя, че най-после и тя има чедо, а че и отмяна й дал Господ - като отрасне детето, хем ще има кой да й помага в къщната работа, хем да я гледа на старини.

А мъжът и той се подмладил от радост, занесъл в кръчмата две големи дамаджани  - да се похвали и да почерпи за здравето на детето. Едната дамаджана била пълна с гъсто отлежало вино, а другата – със синджирлия ракия. Почерпил той съселяните си, а на връщане минал през пазара, имал  едно наум.

- Искам – рекъл той на продавача – две плодни дръвчета да ми дадеш. Ама да ми ги избереш такива, че на едното плодовете да са светли и сочни, а на другото – тъмни и сладки.

- Да ти дам, господине, защо да не ти дам. То сега им е времето за садене, докато не са се разшумили още. Ей тези двете са останали – една бяла череша и една вишна – кръстоска с дивачка, като узрее – черна става. Така да знаеш от мен – преди да почернее вишната, да не я берете, че нагарча. Ама пък стане ли черен плодът – сладост да видиш невиждана.

Речено – сторено. Купил мъжът дръвчетата, занесъл ги у дома, избрал места в градината да ги посади. Бялата череша сложил от южната страна на къщата, току под прозореца – да им е близо на жената и детето му да си късат, кога даде плод. А вишната, понеже нямало друго сгодно място, сложил я на най-ветровитото кьоше в двора, откъм северната стена на къщата. Бърже ги засадил той, отрил си потта, пък ги нарекъл:

- Ти, черешке, да си бяла и червена като бузите на рожбата ми, да си кръщна и сладка като смеха на най-чаканото чедо в къщата ми! А ти, вишничке, да си черна като очите на детето, и с плодовете си да ободряваш и развеселяваш, както малко детенце бащиното ми сърце!

Пък си влязъл в къщата, хапнал си, пийнал си, порадвал се на жената и на детето си и се приготвил да отива сам на нивата. Оттук насетне сам щял да оре, сам дърва да бере и да припка при домочадието си.

По цели дни се губел бащата, по мръкнало излизал и по мръкнало се прибирал. Нямало кога да види как расте детето му.

Наближавало зимата, а сливите по синора на нивата им цъфнали втори път. Затюхкал се мъжът, на люта зима била тая поличба. Нямало как, трябвало дърва да осигури за семейството. Наточил брадвата, метнал торбата със сухоежбина на гърба, впрегнал магарето – и хайде с каручката в гората. Цяла седмица се чувал екота от ударите на брадвата му.  Докарал на двора две каручки дърва. Напълнил си пак торбичката с храна и отишъл още дърва да бере. Но времето бързо се развалило и се развилняла страшна буря. Три дни се вихрили вятър, дъжд и гръмотевици.

Като спряла бурята, магарето се прибрало у дома самичко. Разбрала жената, че нещо лошо се е случило, и изпратила братовите си синове да търсят мъжа й. Намерили го в гората като от огън опален, до обгорелия дънер на един стар дъб. Както го сечал, гръм бил паднал върху дъба и разтреснал и човека.

Останала жената вдовица с невръстно дете на ръце.  А детето растяло някак послушно и уплашено. Страх го било да тича, не можело да си намира играчките. Очите му, колкото тъмни били в началото, още по-черни ставали. И не искали да прогледнат.

Започнала майката да се кара, овиквала детето, овиквала комшиите, нивата, къщната работа и де когото срещнела. Гледала намусено и била кисела по цял ден. И на Господ била вече сърдита. И как да не, ми че каква е тая работа бе, Господи, мърморела тя, като кон за кокошка излезе? Що ми даде малко дете, пък ми взе мъжа, бре божичко? Пък то детето сляпо излезе, ни работа може да похване, ни дърва да иде да набере, ми аз цял живот да му слугувам? Какво да я правя тая сляпа слепица, Господи?

Тъй нареждала жената и не я било грижа дали детето е при нея или не. Щом то не виждало, и тя не го виждала. Не виждала как детето порасло и станало хубава девойка.

Заедно с детето порасли и овошките, започнали да цъфтят и да дават плод. Черешата първа в градината цъфвала и първа започвала да зрее. Много раждала тя, клоните й се извивали към земята под тежестта на рожбата, не можело да се мине под черешата, докато не се обере. И тогава жената започвала да фучи, да я кълне, взимала брадвата и отивала да сече отрупаните с плод клони. Сече и нарежда, сече и проклина. Слушала от стаята дъщерята ударите на брадвата и рухването на клоните, чувала клетвите на майка си и буца й засядала в гърлото. Казвала тя на майка си да не сече и да не кълне дръвчето, но старата не я чувала. Момичето не можело нито да спре осакатяването на черешата, нито да вкуси от плода й. И така, година след година клоните на черешата намалявали, а плодовете й започнали да загниват преди да узреят. Вече не се занимавала с нея майката, почти не останало по нея какво да се отсече. Старата жена отваряла прозореца и късала по-хубавите череши. Поглеждала към дъщеря си и казвала:

- Да си хапна малко, че ми е прималяло. То само това ми остана от баща ти – тая череша. От нея повече файда има, дъще, защото дава плод, а не е като тебе – негодна.

И лапвала по две-три черешки. Но докато ги сдъвче – изплювала ги, защото нямали никаква сладост и от горчилка не се траело.

А дъщерята със свито сърце опипом излизала от стаята и отивала под вишната. Колко нощи, в най-лютите зимни виелици, дъщерята будувала от страх и жал – ще издържи ли на ледения студ и вятър вишната, няма ли на сутринта да я намери пречупена? А напролет около нея се носел силен аромат от разцъфналия й цвят, а жуженето на пчелите около нея не спирало.

Отивало момичето, опипом проверявало дали е здрава кората по стъблото на дървото, дали няма изсъхнали клони, премитала, колкото можела, около нея, поливала я. И когато цветчетата по клоните на вишната се превърнели в плод и започнели да зреят, кой как минел по улицата, късал си и не можел да се начуди каква е тази нечувана сладост.

Прочуло се момичето с вишната из околните села. Никой до тогава не бил ял такава сладка вишна, нямало като нея друга, освен в двора на сляпото момиче.

Започнали да прииждат хора откъде ли не, всички искали да опитат необикновено сладкия плод. Пък някои, след като опитвали, се изхитряли да идват втори път и да искат да си наберат повече, уж за ляк им трябвало. Момичето никого не връщало, мълчало си и се усмихвало.

Тогава хората започнали да забелязват колко внимателно сляпата се грижи за вишната. Питали майката – дали сладостта на плодовете не иде от добрите грижи на момичето. А майката започвала да кълне хората и да ги отпъжда. Хич и не искала да знае щом вишните стават черни като слепите очи на момичето защо са толкова сладки.

 


 

© Христина Мирчева

Снимка: © Диаскоп