Tyxo.bg counter

по заглавие   по съдържание

Нилтон Сантяго: "Поезията е най-сполучливият начин да вникнеш в драматизма на света"

24.09.2017
Снимка 1

 

Разговор на Ивет Лолова с перуанския поет Нилтон Сантяго.

 

В средата на юни 2017 г. перуанският поет Нилтон Сантяго беше в София за премиерата на първата си лична антология „24 часа в живота на едно водно конче“, издадена на български и на испански език от „Скалино”. Вечерта на 16 юни премина в приятелски разговор за изкуството, любовта, града и хубавите момичета. „Поезията е най-сполучливият начин да бъдеш в света и  да вникнеш в драматизма му. Човек пише за това, за което му е трудно да чете. Липсваше ми хумора в поезията, затова в моите стихове присъства и смешното”, каза тогава Нилтон Сантяго и дори само тези думи са достатъчен повод  да посегнем към неговите избрани поеми. Те провокираха и моето любопитство да му задам въпросите за това интервю, която излезе първо на испански с втория вариант за заглавие „Поезията ни учи да се съпротивляваме, да бягаме от конформизма“ в перуанския сайт Vallejo & Co.

Ивет Лолова

 

 

Кой е Нилтон Сантяго?

Кой съм аз? Това е въпрос, който понякога се питам и аз. Разбира се, понякога съм съвсем непознат за себе си. Мисля, че съм просто гражданин на мига. Във всеки случай мога да ви кажа, че съм роден в Перу и че много от моите предци са знаели как да говорят езика на птиците. Живея в Барселона от много години, достатъчно, за да кажа, че там не мога да бъда по-щастлив, отколкото в Майорка. Вижда се, че не знам кой съм аз.

Кои лични качества ти служат най-много при писането?

Мисля, че този въпрос трябва да бъде зададен на някого, който има „качества“ да пише. Във всеки случай бих казал, че това, което най-много ценя в един писател, без съмнение е, че той е нарушител, че чрез писането си той руши нормализираните действия на реда, на авторитаризма и злоупотребите на онези, които си мислят, че контролират кокошарника чрез властта си. Важен е също сарказмът и, преди всичко, момичето, което върви рамо до рамо с него.

Защо избра поезията?

Имам съмнения дали поезията се избира, както се избира професия например. Мисля, че това е начин на „виждане“, начин на „съгласие“ да останеш в живота. Човек не избира  поезията, както не избира какво да сънува нощем, но изборът да не се подчинява е винаги негов.

Мислиш ли, че с поезията може да се достигне по-различен смисъл на живота, отколкото с прозата?

Винаги съм разбирал поезията като начин на „виждане“ и преживяване на този свят, където изглежда, че има значение само какво можеш да „купиш“ или „консумираш“. Лично аз мисля, че поезията не е само жалък опит за съпротива; да населяваш онова, което ние наричаме живот, рутинно, ден след ден, с онова, което, като по-малко съществено минава незабелязано, което дискурсът на нормалността държи на тъмно,  защото, както всички знаем, обществото на консумацията, което обитаваме, се интересува да ни превърне в клиенти, а не в личности. Знам, че се повтарям като лай на куче, но наистина го вярвам.

Тогава, както аз го разбирам, поезията ни разкрива (и ни разкрива), че съществуват и други форми на съществуване и бунтуване срещу тази скука, която иска да ни превърне в статистически единици. Знаеш ли, ако си зададем някои въпроси, ние ставаме „опасни“ просто защото ще спрем да купуваме. Поезията ни дава критичен дух и ни учи да се съпротивляваме, да бягаме от конформизма.

В този контекст поезията не продава (нито се продава) и точно това има жизненоважно значение: няма клиенти. Не зависи от пазара. Мисля, че това не се случва със света на прозата, споменат от теб, който е доста по-изложен на търговията.

Кой е твоят начин да обитаваш света?

Да живееш, като оставиш случайността да бъде главният герой.

Кое е онова, което не виждаме от света, когато затваряме очи, докато кихаме?

Предполагам, че имаш предвид първото стихотворение в последната ми книга, издадена в Испания, Las musas se han ido de copas („Музите отидоха на гуляй“), с което започва и книгата ми на български, поемата, която се нарича „Относно това защо човек не може да държи клепачите си отворени, докато киха“. Това стихотворение се появи, като почти всичко, което правя, без никакво обяснение. Когато прочетох тази поема няколко седмици по-късно, открих какво се има предвид: тази безкрайност може да изживее в една проста и смирена секунда и ние, които сме толкова ангажирани граждани, всъщност не я виждаме. Не я виждаме, защото се съсредоточаваме върху сериозни неща като актуализациите на мобилния ни телефон или търсейки в социалните мрежи онзи живот, за който копнеем. Но, разбира се, както се казва в тази поема: „Всяка секунда едно чудо остава без работа или стои незабелязано в бакалски магазин.“ Може би само в секундата, която не виждаме, когато кихането обитава чудото на съществуването ... остава само да го „видим“, щом отворим очите си.

Какво мислиш за курсове за творческо писане?

Всичко, което служи да те доближи към този начин на живот в света, който е поезията, е вече чисто откровение. Може би няма да научиш на един семинар как да пишеш като Уолт Уитман, но поне ще ти покаже, че ще намериш повече живот в поезията, отколкото в Google. Мистиците казваха, че тайната на живота не е нищо езотерично, тя е във всеки един ден, в труда на полето и т.н. те казваха, че тайнството произтича от ежедневния живот. Ако творческата работилница е в състояние да предаде тази идея, вече ще е направила достатъчно, защото ще ви научи да „виждате“.

Ако те поканят да водиш курс по творческо писанe какви съвети би дал на младите поети?

Основната ми опасение би било, че след семинара участниците ще си искат парите обратно от организатора ... Не, сега сериозно, щях да работя усилено, но не знам дали съм добър за това. Мога да кажа: споделяйте четения и разговори и смях, да, но не виждам себе си да давам съвети как да се пише, защото не знам дали знам как да го правя сам. Пък и кои съвети са важни? Съмнявам се, че имам някакви специални знания, за да давам съвети на някого и най-малко на участниците в курс по творческо писане, които със сигурност знаят много повече неща от един човек. Единственият детайл, който бих могъл да приема за важен, е свързан със споделянето, вярвам, че е важно да се опитваме да живеем като съучастници на въображението.

Защо в личната ти антология, издадена за пръв път от българското издателство „Скалино“, няма стихотворения от първата ти стихосбирка?

Само защото забравих, че съществува.

Какво трябва да очаква читателят, който ще прочете „24 часа в живота на едно водно конче“?

Една прегръдка, изпълнена с емоции.

 

За „Диаскоп комикс“ преведе от испански: Емилия Миразчийска

 

Още по темата в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева