по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Възраждането в Пловдив - зараждането на една изложба"

02.10.2017
Снимка 1

Насред леещите се потоци на слънцето на това горещо лято картините се изписваха някак сами, съпровождани от коментарите на чужденците, които неуморно и самоотвержено щъкаха по Трихълмието сред палещите лъчи, решени твърдо да разберат нещо за най-стария жив град. Докато рисувах картините сякаш заедно с тях, истината за общата ни европейска култура изплуваше сред случайно подхвърлените думи или пък задълбочените разговори, които захващахме.

"Да, този Стар град и Гауди, същите пеещи фасади и скулптури от комини, които един с един не си мязат." Господинът вървеше покрай извивките на зида на "Свети Димитър". Като змия - добави. Мигновено подех за митологията на траките и за змията като връзка между световете, за богинята-змия на скитите и в гробницата в Свещари, за дракона и змея и за траките, които може би се извеждат от дракони. Оттам се отбих до Микеланджело и скулптурите, по които е учил занаята. "Така западният Ренесанс е тръгнал от скулптурите и митологията на траките, от онези вакханки, които после виждаме полегнали в картините на Джорджо де Кирико."

Джорджо де Кирико - възкликва друг чуждоземец, докато рисувам портата на двора на "Света Богородица" с типичния тракийски строеж. Под портата се очертава мощното каменно тяло на църквата, златно от обедното слънце с ритъма на ярко сините сенки на прозорците. Разпознал е в зараждащата се картина метафизиката на художника от нашия ареал - от Крит. "Джорджо де Кирико - подемам аз на свой ред, - роден е в същата година, в която се е появил на бял свят бащата на най-добрия приятел на баща ми - архитект Стойко Стойков, строителят на дом Кудоглу, Куцоглу, на най-красивия сецесион на Главната." И му разказвам, че са учили по едно и също време в Мюнхен, времето на Мюнхенския сецесион. "Мюнхенският сецесион е преди Виенския" - подценява ме иностранецът, съобщавайки ми неща, които зная. Но знае ли той, че нашият цар Фердинанд купува картина на най-големия художник на Мюненския сецесион - Франц фон Щук. "Да, същият, при когото е учил Де Кирико" - изправарвам го аз.

Докато изписвам в розово и златно Чалъковата мааза до Античния театър, която толкова ми напомня на параклис, че почти съм готова да твърдя, че това е стар параклис, нещо като "Въведение Богородично" в двора на "Света Неделя", зад гърба ми някой изговаря името на Джото. В стенописите на Джото имало същата сграда. "Ами освен Чалъковите да са заели модела от Джото" - смея се и захващам да обяснявам кои са Чалъковите и какво са дарили на града Пловдив. В същото време сама си припомням онази сграда при Джото под пърхащи ангелчета, изрисувани досущ като ангелите по възрожденските ни стенописи. Мисля си за Джото и не преставам да обяснявам за Чалъковите. Изобщо много държа чужденците да знаят не само скални светилища, Евмолпи и Орфей, а и най-българското време - Възраждането, без което нямаше да има никакъв Пловдив, никаква България и никаква столица на културата. Те повтарят след мене странните за тях имена - братя Търневи, Душо Хаджидеков, Йоаким Груев, Найден Геров, Васил Соколски, даскал Партений Белчев, Димитър Матевски, а в ушите ми гърмят детските гласчета от 24-ти май, скандиращи тъкмо тези имена - патрони на училищата им. И се питам - откъде да намеря снимка на Георги Търнев, загинал само на 26 години в четата с Каблешков в Троянския Балкан. И - има ли поне един художник вече повече от век, който да се е вдъхновил от необикновената красота на Васил Соколски, водачът заедно с Петър Бонев на въстанието в Перущица, лекарят и аптекарят на Хвърковатата чета, увиснал "със страшна сила" пред днешната църква "Свети Георги" в Пловдив. Аз поне не знам името на такъв художник. За портретиста на Димитър Матевски, водача на комитета на Левски, се сещам едва, когато съм го нарисувала в светли тонове. Ами да, славният зографин Георги Данчов го е рисувал, само че в кафяво и златно, но по същата снимка. Димитър Матевски, чиято съдба е доказателство, че и след Освобождението е ставало това, което става сега - онези, борците срещу деспотския режим, са ходили немили, недраги в собствената си родина, безпарични и забравени, та е нямало пари с които да го погребат. Сред имената на възрожденците изникват имена на групи копривщенци, но и брациговци, чирпанлии, възрожденци от околните родопски села, дали българския облик на гъркомански Пловдив, в който обаче и гръцкият е бил някакъв побългарен вариант. Така възникват портретите на дядо ми Костадин Юруков и брат му Данаил Юруков, синове на един от водачите на брациговското въстание прадядо ми Стоян Юруков, заточеник в гр.Ерменик, Адана. Докато ги рисувам около мене са образите на другите брациговци от въстанието, чиито наследници създават гръбнака на пловдивската интелигенция като Велчеви от рода на бащата на Петлешков, като лекарските и зболекарските фамилии Ликоманови, Търпоманови, Бъчварови. На хвърлей място на Сахат тепе е била къщата на Вазов, където е създадена "Епопея на забравените". А в "Люлякът ми замириса" Вазов е посветил стихотворение на другия ми прадядо Партений Белчев, учителя на Вазов и на децата на Яна, сестрата на Левски в Сопот и Карлово, когото Вазов описва с най-голяма любов не само в документалното "Даскалите", но и в "Под игото" като даскал Климент.

В Нощта на музеите портретите на възрожденците от двете страни на входа на Музея на Възраждането ще посрещат тълпите от млади хора с малки деца и така ще изпълняват девиза на Пловдив културна столица - Заедно, заедно, живи и мъртви за паметта и за новото възраждане на Пловдив. Разбира се, когато стане дума за брациговци, трябва непременно да се разкаже на чужденците за брациговските тайфи строители, които са вдигали не само тук къщи и църкви, но са подтроили сума ти църкви в Италия, та и в Германия. Град Падерборн е едно свидетелство за тяхната дейност и това градът го помни и знае, в Музея на християнството има паметна бележка, че манастирите на града са строени от майстори от Балканите.

И понеже мозайките от Епископската базилика, запечатала момента на приемане на християнството, пред Католическата църква вече могат да се наблюдават ей тъй, докато си крачиш, не може да не се върнем с чужденците назад, поне до времето на Св.св. Константин и Елена. За целта най-подходящ е моментът, когато рисувам шедъовъра на захари Зограф, църквата "Св.св. Константин и Елена", превърната от него в скъпоценна мощехранителница. Разказвам им как с шефа на Адвокатския съвет, светла му памет, Камен Георгиев сме надничали в разкритото под сегашната църква, там където са основите на раннохристиянското място, при античните строежи под нея. Аз веднага реших, че Света Елена е отскочила до този древен храм, та нали дворецът и заедно със сина и е бил в Сердика. А и Филипопол е бил най-големият град до Византион/Константинопол.

По едно време, докато рисувах, едно момиче от Ирландия запя някакви древни келтски напеви и на него веднага разказах за откритията на проф. Диана Гергова за келтите по нашите земи, но и за щедрото сърце на О,Махоми, създал сиропиталища за момчета-сираци след Илинденско-Преображенското въстание и дал им името си. Та днес още из България на най-различни места ще срещнете хора с така несвойствената за българите фамилия.

Рисуването на купола на "Света Марина" от Античния театър беше свързано с усещане за откривателство. Първо, открих темата на следващата ми изложба - "Наслагвания, напластявания", така както Карановската могила е чудо за археологията с пластове непрекъснат живот хилядолетия, така Пловдив е сюрреалистичен феномен като Карановската могила, в него огънят на живота не е прекъсвал от неолита и е поддържан от нас, българите, оттогава, по мое дълбоко убеждение, потвърдено вече от американски генни изследвания и от учен от величината на Петър Детев. Второ, случи се тъй, че рисувах до надписите върху седалките от времето на построяването на Античния театър, вълнението бе неописуемо да галиш буквите от времето на построяването му, големи, решително врязани в мрамора, опитваш се да ги разчетеш, а вълнението те е хванало за гърлото, дъх не можеш да си поемеш - да, действително, тук са кирилски и латински букви едно до друго, както е и на някои монети. Питаш се тайната, която витае на това място, дали е влязла в картината ти и заговорваш първия непознат, оказал се англичанин. Да, потвърждава той, латински, кирилски и двамата се радваме като деца, споделили тайната.

На върха на Небет тепе се роди една невъзрожденска картина с каменния зид на Източната порта, но пък разговорът, който се водеше наблизо на руски беше изключително интересен и аз надавах ухо - за каменните строежи от древността, за начина на укрепването им през различните епохи. Долетя и името на капитан Бураго, освободителят на Пловдив, за извънредно малкия му отряд и за извънредно голямата му находчивост, без която битката за Пловдив при наличието на такива укрепления, би могла да стане толкова кръвопролитна като Плевенската.

Рисувайки, бях възнаградена с едно сияйно глинено гърненце от работилницата на гърба на "Св.св.Константин и Елена". Там бях изпила много кафета с грънчаря Георги Генчев, светла му памет, говорехме си за Бусненската керамика, но и за страданията на чичо му из комунистическите лагери и затвори. Говореше ми най-вече за сина си, че е хванал тъй трудния и несигурен път на художника. Сега получих най-хубавия подарък - новината за големите успехи на сина му, живописеца Димитър Генчев в Холандия, в България и по света. Като знаех през какви материални мъчнотии бе минало семейството през дебрите на прехода, за мене това беше не по-малко от доказателство за силата на българския дух.

Портретите на възрожденците подарих на Музея с топлото усещане, че ще бъдат съхранени до снимки и предмети на участниците в Априлското въстание, до бюрото на лейди Странгфорд и до великолепните портрети на опълченци, рисувани с невероятен психологизъм от руски художник. И бях много благодарна на уредниците на изложбата, че ми е предоставена възможност за нея в юбилейната година от рождението на Дякон Левски.

 


 

© Христина Мирчева