Яница Радева: "Коринтянин" - "Пътят към Тива"

Освен че разлаяха кучетата и раздразниха питомния лъв, гръмотевиците миналата нощ повалиха един дъб на хълма. Градоначалникът отрано се бе разпоредил и към обед дърварите вече бяха забравили кога насякоха и пренесоха цепениците и извадиха от кибисите размекнатото сирене, а стражата отдавна беше докладвала, че хълмът е разчистен и от поваленото дърво е издигнат жертвеникът. Когато се смрачи, жителите както всяка година се приготвиха за церемонията. Зад мраморните колони на храма жрицата на Артемида взе дървения идол и придружена от войници в празнично въоръжение се упъти към амфитеатъра зад светилището и даде знак за начало на тържествата. Младежите, на които им предстоеше да станат мъже, влязоха в свещената гора край храма за обредния лов. Там, на границата между светлината от храма и сенките на дърветата, всеки от тях опипа извития като клюн тъп нож, препасан върху химатиона – с това подобие на оръжие щяха да се изправят пред дивото.

В същата тази вечер две закъснели факли бавно изкачваха хълма. Ако някой видеше отдалеч вървящите по пътеката, би решил, че са съмнителни хора или че са жители на равнината. Ако ги доближеше, по облеклото би заключил, че са роби, но почти веднага, и без да ги разглежда по-внимателно, щеше да разбере какви са. Но освен боговете, в този час нямаше кой друг да ги види. Всички мъже, с изключение на нощната стража и неколцината посетители на таверната, се бяха настанили около или в театъра на новия храм. А Олимпийците вече бяха разгледали пътниците, чиито факли приличаха на светулки, в сравнение с жертвеника, който скоро щеше да бъде възпламенен в чест на Ортия.

Със сигурност първа Артемида е забелязала факлите и е видяла как тези двамата скришом ги взеха от управителя на градските глашатаи в Ефес още по здрач. Неизвестно е дали богинята се разгневи от това, което двамата бяха извършили, или ѝ беше безразлично, но мръкна изведнъж. Луната се преобрази в светла окръжност. Двамата вдигнаха лица към небето и тогава едното момче, защото деца бяха похитителите на факлите, обясни на другото:

– Селена се прибули, както гадателите изчислиха. Такова лунно затъмнение се повтаря веднъж на хиляда години, ще каже някой на другиго след около четиристотин олимпиади.

А двете момчета не се бяха помайвали дълго, когато се смрачи. Бяха свалили дрехите си и облекли други, които бяха скрили още сутринта зад статуята на Артемида в градината на управителя на градските глашатаи. Едното от момчетата бе събуло сандалите си, но другото – не, тихо беше казало нещо за оправдание, а после бързо бяха извършили похищението на факлите.

Двамата крадци на домашни факли бяха синът на управителя на глашатаите и гостът му от Коринт, който завчера пристигна с баща си с огромен кораб, а факлите им трябваха, за да осветят пътя към Блатото. Така се нарича открай време мястото, към което бяха тръгнали, макар блатото отдавна да беше пресушено. Там, в нощта на лунното затъмнение, благо полегнали на каменните седалки в театъра архонтите, търговците, корабостроителите, гостите и почти всички мъже от града, с изключение на нощната стража и неколцината посетители на таверната, очакваха церемонията. По-любопитните и онези, които имаха свое момче сред ловците, бяха насядали, а някои бяха възлегнали на стъпалата на храма, откъдето, докато чакаха, се взираха в дърветата. Слугите чевръсто наливаха вино или им поднасяха изстудени в реката плодове.

Избраници трябва да се считат онези, които в нощ като тази, на лунното затъмнение, възмъжават, говореха мъжете. И че уловът ще е богат. Зверовете, които младежите ще уловят, ще предскажат по-ясно от оракул бъдещето им, характера им, още непроявен напълно. През този ден, откак всеки тук се помни, мъжете и младежите, когато се срещнат на агората, се поздравяват не като друг път, а си казват, ще се видим довечера на церемонията. И това е първият знак за скорошното приемане на младите, макар че се стараят да гледат непокорно, както традицията изисква, така както със страст се спуснаха при първия сигнал на рога към изпитанието. В този ден не убягва на публичните жени тържествеността в походката им. Още утре някои от тях ще влязат в къщата с лозата край кея, за да търсят насита в танците им или да ги поканят за флейтистки в крайградските си разходки.

Но какво точно и как се случва на церемонията и в свещената гора, тези, които са още момчета, и разбира се, жените и момичетата, само гадаят. Майките чупят пръсти и нищо не им се отдава. Синовете им ще се върнат с рани, за които ще мълчат. Станали равни с мъжете, те никога не разказват на малките си братя за церемонията. Но понякога в къщите влизат с разплетени коси оплаквачки...

А онези двамата, които откраднаха факлите и тръгнаха да нарушават реда, дори не помислиха, че не само ушите им ще бъдат издърпани, ако ги хванат, но и боят с пръчки няма да им се размине, дори и на госта от Коринт, нищо, че е царски син.

Момчетата минаха покрай старите смокини, които в мрака приличаха на силуетите на харпии, и неведнъж им се прииска да извикат от страх. Двата дъба на билото изглеждаха като стражи, по чиито наметала денем сноват буболечки. Останките от третия страж, повален от снощната буря, личаха като тъмни петна, които сякаш всеки миг щяха да приемат форма, да се изправят и да размахат мечове. Безброй чифтове очи като че ги наблюдаваха откъм дърветата, но въпреки страха си двамата вървяха към тях, защото знаеха, че щом ги стигнат, ще започне спускането към храма. А зад него е свещената гора. Докато се изкачваха, момчетата чуха рога, който извести времето на лова. Те брояха сигналите, така както и ловците между дърветата, и мъжете пред храма. Следващото изсвирване щеше да даде крайния сигнал и всички да излязат с каквото са уловили. Случвало се е някои да се явят, хванали таралеж, други чудодейно са успявали да уловят от летящите мишки – прилепите, трети са излизали с напъхан в чувалчето заек. Никой улов не е срамен, освен неуспешният. Затова младежите препускаха като зверове, съдираха дрехите си в гъсталаците, шипките се впиваха в ръцете им и се опитваха да ги забавят. Ловците бързаха, провикваха се, ръмжаха, плашеха някого, защото вечерта напредваше.

Щом стигнаха двата дъба на билото, двамата попипаха грапавата им кора, за да се уверят, че не са чудовища, и се заспускаха по пътеката. Онзи със сандалите, който се подпираше на изящна ясенова тояга, се подхлъзна на някакви жълъди или може би камъни, не видяха, но им се стори, че тези неща са живи. Стори им се, че не се търкалят, а бягат. Момчето падна и охлузи лакътя си, а другото му подаде ръка и не каза нищо за живите жълъди:

– Трябваше да се събуеш, по-лесно се ходи.

– Няма да е по-добре, и така едвам стоя на крака.

– Да не искаш да се връщаме?

– Не, не, нали ти казах, открай време краката са ми слабо място. За това е и пръчката.

Когато се наведе и я вдигна, разбраха, че се е строшила. Другото момче чевръсто се огледа на светлината на факлата и намери някакъв клон, останал от поваленото дърво. То сръчно направи тояга, вярно, груба и чепата, но нима можеше да се придиря в този момент, и я подаде на момчето, което се оплакваше от краката си.

– Ето, и е дъбова, ще си силен като Гръмовержеца и никое същество няма да те събори.

До завчера, преди момчето от Ефес да се качи в двуколката с баща си и да потеглят към пристанището, никаква мисъл за крадене на факли не му беше минавала през ума. Зарадва се, когато спряха край храма на Артемида. Отдавна не го бяха водили насам. Баща му скочи от мястото си и аленият му плащ потъна в гората от колони, а момчето остана с коларя. Беше горещо, но между каменните колони и най-вече вътре сред дървените статуи, покрити със злато, за които са му разказвали, със сигурност беше прохладно. Слезе от двуколката.

– Добре ще е да се напоят конете – предложи. Коларят похвали неговата над възрастта му съобразителност. А момчето просто искаше, щом той се отдалечи, да се приближи до колоните и ако може да надникне вътре за малко. Наоколо сновяха хора, внасяха делвите с ечемичните зърна, с които щяха да се поръсят главите на жертвените животни, изнасяха опразнени амфори, да ги напълнят винарите, вероятно вътре помощниците на жрицата сплитаха украсата за предстоящата церемония. Разбира се, през главната порта, пред която стояха двамата глашатаи, които баща му приближи, не би било възможно да се промъкне. Баща му не би позволил, но на момчето му хрумна, сякаш вдъхновено от Артемида, че може да надникне през някоя от страничните врати. То видя една от тези врати да се отваря и жена с жълт химатион и украшения да влиза. То така се изненада, че прилепна до колоната, сля се с нея и предпазливо се плъзна към следващата, приюти се в нейната сянка и зачака. Тази жена беше не само извънредно красива и грациозна, но и на ушите ѝ висяха златни обеци, които проблеснаха като пламъци. На ръката ѝ също блестеше накит – дебела златна гривна, която се виждаше отдалече като слънчево петно над лакътя. Никой още не беше разказвал на момчето за красивите жени, които носят златни украшения, и за мъжете, които им поднасят златни подаръци, и то реши, че вижда пред себе си самата Артемида. И я зачака да излезе. Щом излезеше, щеше да събере смелост и да я помоли да му разреши да влезе в храма. Жената не се бави дълго и момчето я видя как се упъти към смокиновите дървета, встрани от главния път, по който дойдоха с баща му. Там, спряла под сянката, я чакаше закрита носилка. Артемида, както момчето я нарече, се качи в носилката, в която друга жена седеше вероятно върху копринени възглавници, както богатите жени обичат. Двете жени размениха няколко думи и Артемида слезе. Другата даде знак на робите да тръгват. Артемида измъкна, прикрепен към химатиона си воал и покри вдигнатата си коса. Тя пое пеша към града по една пътека, която криволичеше между смокиновите дървета. Момчето не знаеше за съществуването на тази пътека, вероятно беше по-пряка и се ползваше от робините, които изпращаха с поръчки в храма, а може би и от онези, които отиваха в гората. Момчето никога не беше ходило там. Свещената гора на изпитанията му вдъхваше ужас. Между стволовете на дърветата вероятно летяха магични птици с железни пера, каквито има върху щитовете на някои войници. След два дни брат му също щеше да влезе в тази гора за своя свещен лов.

Момчето видя, че Артемида спря под едно от дърветата и откъсна плод. После видя, че не по пътя, по който носилката с онази жена беше се затулила и по който щяха да се върнат с баща си в града, а пак по пътеката се спуска мъж. За да върви по-удобно, той се подпираше на някакъв откършен клон от дърветата, между които пътеката се губеше. Мъжът също беше покрил главата си, макар че гражданите нямат този обичай, но вероятно жегата беше прекомерна и вероятно смяташе, че няма кой да го забележи. Момчето не успя да види и да разбере, че жената чака този мъж. че когато той свали хламидата, покриваща част от главата му, отдолу се откри късо отрязана коса и наполовина изстъргана брада.

През това време управителят на градските глашатаи беше видял сина си да се мотае около храма, беше го повикал, но не го беше смъмрил, че не стои при колата, понеже настроението му беше добро – отиваха да посрещнат драгия Полиб от Коринт, чийто кораб всеки миг щеше да акостира. А синът му запомни пътеката и през целия път мисли за нея и за Артемида. Защото баща му щеше да покаже на госта си всичко в града, дори и храма на Артемида и дори самата Артемида, а той какво ще покаже на сина на госта, който ще бъде негов гост? Нали така каза баща му!

Но когато чуждоземното момче се показа на палубата, момчето от Ефес вече бе намерило решение. чуждоземното момче не слезе веднага на брега, макар че вероятно искаше най-сетне да усети сушата под краката си. То така се олюляваше, докато вървеше, че се подпираше на някаква тояжка. Обаче извика:

– Ела, ще ти покажа кораба на баща ми! – и с бавна походка, все така олюлявайки се, сякаш имаше на краката си невидими скоби, които му пречат да ходи, поведе момчето от Ефес из кораба. Надникнаха в трюма, където миришеше на смола, загнила трева и морска сол, а горе момчето от Коринт показа платната:

– Шити са три месеца. И все от отбрани майстори... Така казва баща ми – беше допълнило, за да не би домакинът да помисли, че се фука. Представи си смръщеното лице на учителя си, който го учеше да не увърта, и продължи:

– Аз за пръв път пътувам толкова далече, излизал съм само с рибарски кораб, но сега е друго. Дори миризмата. В рибарския кораб мирише на рибешки люспи, на скариди и на сирени, а изпъне ли този кораб платната си...

– Чакай, чакай – прекъсна го тогава момчето от Ефес, – че на какво миришат сирените?

– Не зная, така казаха рибарите, че ги посещават сирени... може би на водорасли, миди и парфюм от морски кончета, не знам... А изпъне ли платната си...

– Чувал съм, че рибарите лъжат понякога – прекъсна го отново момчето.

– И аз... но учителят ме заведе да видя майсторите, докато шият под шатрите платната...

– Аз не съм виждал.

– И аз не бях.

– А на какво мирише парфюмът от морски кончета?

Гостът не отговори. Това ефеско момче го прекъсва постоянно, сякаш го изпитва, а дали не го мисли за прост и затова да слага похлупак на всяка негова дума? Забелязал е, че за чужденците винаги се мисли, че са тъпи. Особено за онези, които идват от запад. У дома му така гледат на келтите и с пренебрежение говорят за техните обичаи. Може би и келтите мислят за глупави онези, които живеят още пò на запад. Но още пò на запад може ли да живее нещо? Там земята, казват, раждала камъни?! А онези, които идват от изток, от бреговете на червено море, винаги са посрещани с внимание и всичко, което кажат, прилежно се вписва върху папирус. Те са облечени с пурпурни или морави дрехи и са вещи за много неща, защото имат бързи кораби и могат да стигнат дори там, където слънцето минава от дясната страна. А ето че сега за пръв път чужденец идва от запад. Може би някой ден, ако идваш от запад, ще те посрещат като учен, но днес не е така и той вероятно изглежда неук, езикът му се връзва от вълнение и едвам говори, а това момче не иска да слуша нищо. Или може би Ефес е също такъв огромен пристанищен град и платната на корабите са същите като техните и не го интересуват.

Момчето от Ефес, напротив, силно се интересуваше от кораба. Такъв не беше идвал в тяхното пристанище, но сега искаше да каже на госта за храма, за пътеката и за Артемида. Но те дори не са се запознали още!

На момчето от Коринт бяха казали, че ще се срещне тук и с братовчед си. След лова той ще хвърли омацаната си хламида и ще облече чисти дрехи, както подобава на гражданин. Ако баща му одобри представянето на този млад мъж, ще му предложи да дойде в Коринт, защото не е добре почтен човек да живее с такава жена като родственицата Ирина, дори да му е майка. Момчето беше подслушало тези неща, но както и за сирените, не беше разбрало нищо, освен че ще пътува три седмици с баща си с новия, току-що построен кораб.

На другото момче не му се беше наложило да надава ухо, докато възрастните си говорят, защото това не би му било възможно – винаги го отпращаха с бавачката. Но онзи ден баща му го повика в стаята, където води сериозни разговори, а него там не го бяха пускали дотогава, и му каза, че идва царят Полиб, негов другар в някогашни битки. Баща ти е не само роднина на градоначалника на Ефес, но и достоен за дружбата на царете от Пелопонес, както трябва да бъдат и синовете ми. А момчето беше опитало да имитира стойката на големия си брат, понеже баща му за пръв път му говореше по този начин:

– Ще дойде и синът на Полиб, твой връстник, надявам се, да покажеш какво значи ефеско гостоприемство.

Синът на управителя на градските глашатаи не знаеше какво значи това и доста се измъчи, докато разбере нещо. Накрая реши, че от възрастните нищо не може да научи.

Така че и двете момчета не знаеха кой знае колко за живота на мъжете. Бяха ги учили, че преди единият да предложи гостоприемството си, другият следва да похвали града, къщата, децата на домакина си, но тъй като не притежаваха нищо от това, гостът похвали града, който още не беше виждал, а другият благодари, и понеже и двамата не се сещаха какво още да кажат, от само себе си решиха да научат имената си без официалности.

– Аз съм Актей от Ефес, син на Идей.

– Аз съм Едип от Коринт, син на Полиб.

– Ще ти покажа храма на Артемида и церемонията – побърза да каже Актей.

• НОВИ КНИГИ: Яница Радева и "Пътят към Тива"
• Яница Радева: "Иван Теофилов. Времето на празника"
• Яница Радева за книгата на Борис Христов " Спомени за хора, камъни и риби"
• Яница Радева за книгата на Владимир Полеганов "Деконструкция на Томас С."
• Иван Драгоев: "При всяко завръщане в България се чувствам все повече чужденец"

© Христина Мирчева