Светлана Дичева: "Изкуство в борба със затлъстяването"

Известният концептуален художник К.И., който изложи миналия ноември серия платна в Тейт модърн с основна тема рибни продукти, гостува на музея Бункамура в Токио с популярната си композиция „Скарида хапе опашката си“, а на биеналето в Трявна направи грозен скандал, като отказа да покаже творбата си „Консерва риба тон с доматен сос“, изпадна в тежко затруднение, когато една сутрин не можа да се напъха и в най-широките си панталони, модел „шалвари“, наричани от жена му „палатката“. Тя дотича веднага, призована от гръмките му ругатни, но не можа да помогне с нищо. К.И. стоеше в средата на стаята, разкрачен срещу утринната светлина, шалварите се бяха запънали на десетина сантиметра под пъпа и по никой начин нямаха намерение да се изкатерват по-нагоре.

- Защо не ги уши с ластик? – попита я той ядосано.

- А ти защо не си спазваш диетата? – контрира го тя.

- Майната й на диетата! – той почервеня. – Мислиш ли, че мога да получавам вдъхновение от някакви си прости зеленчуци.

К.И. не уважаваше зеленчуците. В нито една от творбите му не се мяркаше зеленчук. Някога, много отдавна, в рисувалното училище се беше изложил с една зелена чушка. Учителката Траянова съвсем сериозно я беше взела за бронетранспьортьор.

След инцидента с панталоните се случиха две неща – жената на К.И. веднага се зае да шие нова „палатка“ с ластик, а К.И се затвори в стаята си, дори отказа да яде, загледа се в огромния си пъп, заобиколен от масивните заоблености, които му пречеха да се напъха в каквато и да било дреха и…получи вдъхновение. До вечерта шалварите бяха ушити и той отново можеше да се сношава с бруталността на широкия елегантен свят, но К.И. предпочете да остане у дома, да мисли, да съчинява, да твори. Беше осенен. През следващия месец почти не излезе от стаята си, но пращаше жена си да му носи разни книги, да кани разни голобради младоци, които мъкнеха разни джаджи. Холът се превърна в работилница, но не от онези, старите, с рендета и триони, а с нови технологични чудеса.

-  Какво е това? – попита веднъж жена му, макар че знаеше какъв ще бъде отговорът.

-  Диета чрез изкуство – отговори й той отзивчиво, като никой път.

-  Да, бе – измърмори тя песимистично. Току-що беше открила, че мъжът й тайно беше излапал четвърт кило хайвер от треска, вместо полагащото му се едно сварено яйце. Впрочем, той и яйцето беше изял.

Когато изложбата беше подредена в галерия „Crazy ideas“, се оказа, че всеки експонат – а те бяха само три – може да се разглежда от един единствен посетител по едно и също време. Тогава възникна тежък спор с галеристката, която се противопостави на такова безумно изискване, но накрая беше склонена. Убеждаването й приключи, след като сама „разгледа“ експонатите. В края на „разглеждането“ тя определено беше нещо различно от онова, което смяташе, че е преди това. Очите й светеха особено, а не беше пила нищо съществено – беше все още предиобед.

К.И реши, че след галеристката на жена му се пада честта да „опита“ въздействието на творбите му. Тя самата нямаше нужда от каквито и да било диети, най-малко пък от такава чрез изкуство. На нея отдавна й беше писнало и от изкуство, и от художници, особено от такива с шалвари, които трябва да се разширяват на всеки две седмици. Но прие, какво да прави, нали беше опитна мишка в името на голямото изкуство и на духовното израстване на човечеството. Въздъхна с примирение, сложи някакви странни очила – задължителен атрибут при разглеждането на изложбата – и тръгна смело към първия експонат.

Маса. Огромна маса, отрупана с всевъзможни деликатеси. Тя се опита да обхване с поглед изобилието от лакомства, но не успя. Те някак се губеха от съжителството едно с друго и изискваха специално внимание. До масата имаше стол без облегалка. Тя седна колебливо на него. Опасяваше се, че като всяко изобретение на мъжа й и това не е направено както трябва и или столът ще се наклони, или масата ще се катурне. Когато седна, осъзна, че вероятно храната върху масата не е истинска, а виртуална. За да провери, протегна ръка и хвана една апетитна хапка с черен хайвер. „Хвана“ не е правилната дума. И „докосна“ не е. Хапката беше виртуална. Тя въздъхна разочаровано. Но след това се случи нещо странно. Изведнъж усети, че всъщност изяжда хапката. Усети зрънцата хайвер между зъбите си и по цялото й тяло се разля удоволствието от истинското хранене. Изумена, тя започна да протяга ръка към други хапки, докъдето й стигаха ръцете, и да ги „поглъща“. Когато загуби интерес към хапките, столът се задвижи и я отнесе пред чинии с всевъзможни салати, печени меса, рибни деликатеси, кулинарни шедьоври и тя продължи да протяга ръка ту към едно, ту към друго, но отново се измори. Тогава столчето я придвижи към десертите, а там въображението на сладкарите беше надминало себе си и тя потъна в торти, сладоледи, петифури, шоколадови фонтани, килими от баклави, локум във всякакви разновидности, дори имаше сватбена торта с бяла глазура и младоженци от фондан. Тя „налапа“ булката и се усмихна, когато удоволствието от захарта се разля по небцето, а после в кръвта й на човек, който не си е позволявал да близне захароза от почти две десетилетия. Блаженството я зашемети! Когато „изяде“ почти всичко от сладкия сектор на масата – макар че то продължаваше да си стои мило там, на същото място, хем „изядено“, хем недокоснато, тя с неудоволствие стана от масата. Напусна я с въздишка. Тя по принцип си беше майсторка на въздишането, но тази въздишка беше друга, нова.

Следващият експонат в изложбата я накара да се смръщи. Някакво съоръжение, което не можеше да се оприличи на нищо. Явно трябваше да се качи на него и да го пробва за какво служи. Тя седна на столчето неохотно и тогава видя пред себе си картинките – това бяха всякакви уреди за фитнес, като се почне от бягаща пътека, мине се през кростренажор, велоелгометър, и се стигне до комбинирани уреди за вдигане на тежести, стойки за лицеви опори, гири, топки и прочие. Тя въздъхна от сърце. Защо трябваше да си причинява това дори и в името на изкуството? Но след първия експонат беше благоразположена и реши да пробва. Натисна картинката с бягащата пътека и изведнъж се понесе като козичка по една нежна стръмнина с лек наклон. Картинката й позволяваше да регулира скоростта и тя с удоволствие започна да натиска нагоре и нагоре, и нагоре. В един момент направо полетя! Почувства се лека като щраусово перо, годините й изпопадаха в летежа, търканията с този голям, лаком и непреклонен мъж се изпариха, от нея започна да тече пот, истинска пот, дрехите й полепнаха по тялото - тези дребни почти детски дрешки, в сравнение с „палатката“, душата й обаче изведнъж порасна, наедря, излезе от пътеката, обхвана залата, излезе от залата, обхвана света, светът й се стои малък и тя полетя към космоса,към своя дом, наречен плюс безкрайност… Щастието наистина може да бъде безмерно, но любопитството я зачовърка. Какви ли изживявания предлагаха другите уреди? Вторият уред, който си избра, беше уред за гребане. Тя „хвана“ дръжките, „напъха“ стъпала в степенките и … загреба. Водите на реката заблестяха отстрани и отпред, някакви птици запрелитаха, дори един комар кацна на ръката й, но тя не се уплаши, даже му се зарадва, защото кой се страхува от ухапване от виртуален комар? Ритъмът на сгъващото се и разгъващо се тяло я завладя. Усилието на ръцете заприлича на медитация. Тя се сля с водата, с крясъка на птиците, с движението, със собственото си тяло, което беше мощно, гордо, несломимо, потно от радостта на живеенето, младостта я връхлетя като лятна буря и тя осъзна, че точно в този момент е онова аз, което е вечно, което не се променя при никакви обстоятелства, което винаги остава на 20. Когато приключи – не от умора, защото не беше уморена, а защото така реши – от очите й се стичаха сълзи на благодарност към огромния мъж с шалвари, който беше съсипал живота й от една страна, а от друга го беше възродил.

Измъкна се от съоръжението и осъзна, че залита. И така, в някакъв полуунес и със замаяна глава отиде до третия експонат. Намръщи се. Какво е това? Какво огромно вулгарно нещо! От тавана висеше… един огромен дунапренен задник. Пред него бяха подредени островърхи дамски токчета с всякакви размери – може би от детски до гигантски, за някакви чудовищни крака. Всички бяха с ток от около десетина сантиметра, с много, ама много остър връх. Пред обувките беше монтиран стол. Тя доближи стола, но преди да седне, над дунапренения задник светна табела с надпис: „Обуй обувки твой размер“. Тя се доближи до своя размер 37 и нахлузи обувките. Ходенето с тях беше истинско изпитание. С голямо усилие направи няколко крачки, за да седне на стола. Красотата и елегантността искат жертви, помисли си и въздъхна, сядайки. От дясната страна на стола имаше едно копче и тя почти инстинктивно го натисна. Тогава се случи нещо странно, много странно. Изведнъж си представи, че това е задникът на баба й, която не спираше да й повтаря, когато беше малка: „От теб няма нищо да излезе, нищо. Нищо няма да излезе от теб, не разбра ли. Нищо, нищо няма да излезе. “ И зарита. Зарита с всичка сила. Острият връх на обувката се заби в меката плът на задника със силата на куршум, ритниците зачестиха, а куршумите сякаш излитаха от дулото на автоматично оръжие. После си представи, че това е задникът на колежката, която й обясни, че е тъпа. Представи си сърцевидното дупе на професионалната интригантка, свлече мислено с лекота панталонките й, все едно че свлича кожа на змия, и зарита. Този път „куршумите“ бяха още по яростни. Дунапрененият задник направо стана на дреп, нищо че на практика не беше докосван, а всичко се случваше в главата й. Накрая се умори от ритането и си представи лицето на колежката си. Я! Прониза я осъзнаването, че всъщност тя е толкова посредствена, че не трябваше да си хаби ритниците. Похабена енергия за едното нищо. Въздъхна и тъкмо понечи да слезе от стола, когато си представи задника на мъжа си – огромен като лайнер, носещ се в открито море. Лайнер, който можеше да прегази всички кораби, платноходи, лодки, въобще всякакви морски съдове. Човек, който можеше да убие със сарказма си човеколюбието и вярата в живота на самия Далай Лама. И зарита. Рита, рита, рита, рита, кракът й се умори, дунапрененият задник се „разлетя на парчета“, направо си се разлетя като едно глухарче и накрая в ръцете й остана само стръкчето му, голо и сиротно като онова, което всъщност притежаваше в този свят – едно нищо.

Изу обувките от краката си, свали очилата и слезе от стола. Отиде до редичката с обувките и ги подреди старателно до останалите чифтове. Бяха като войници, готови за сражение. Обу собствените си маратонки и тръгна към изхода, където галеристката и мъжът с „палатка“ я чакаха нетърпеливо, за да чуят мнението й. Имаше нужда от чаша вино, нищо че все още беше предиобед.

Разказът е публикуван с любезното съдействие на изд. "Лексикон"

Илюстрация към разказа: Картина от Анди Уорхол Campell's Soup Cans

От последната книга на Светлана  Дичева

"Разкази от черен шоколад", изд. Лексикон 2017

Светлана Дичева в "Диаскоп":

Светлана Дичева закусва на тревата с вилем де храве

© Христина Мирчева