по заглавие   по съдържание

IN MEMORIAM: Георги Райчевски и "Гранд Кафе Кристал"

31.10.2017
Снимка 1
Трета Част тук
Втора Част тук
Първа Част тук

 

Дневникови записки

Първо издание тук

В НЕДЕЛЯ се чувствахме почти като бездомни – „Кристал” не работеше. Сигурно навикът ни водеше натам. Понякога сядахме на прозоречния перваз до заключената врата. Мълчахме...

ОТ ПЪРВИЯ до последния ден на „Кристал” бях негов посетител. Името му беше в душата ми – то е моята носталгия, далечен спомен от детството ми:

В Кърджали (където съм роден само месеци преди да започне Втората световна война), на стотина крачки от старата чешма „Айше молла”, беше кафенето на баща ми. Нямаше работно време – то свършваше с последния клиент, често на разсъмване.

Картоиграчите и табладжиите с часове не се отделяха от масите. От време на време поръчваха кафе, лимонада, съвсем рядко – локум на клечка или бяло сладко в чаша вода. Встрани някой скучаещ посетител се зачиташе във вчерашния вестник, разгърнат  върху полирана тръстикова „лира” с дръжка.

Зад тезгяха баща ми раздухваше с уста въглените, преди отново да пъхне сред тях джезветата.

В ъгъла имаше „машина за пари” – кръглото левче изчезваше в тесния процеп като в детска спестовна касичка, случаен гост завърташе желязната ръчка. Рулетката най-често се държеше скъпернически, само в отделни случаи проявяваше щедрост, изсипвайки няколко събрани накуп монети.

Отвън, на фасадата над входа, с големи рисувани букви беше изписано „Гранд хотел и кафене „Кристал”...

С ТОЗИ „КРИСТАЛ” беше белязан целият ми дотогавашен живот:

В една студена февруарска нощ баща ми се задържал в кафенето чак „до малките часове”. Разтревожена и плашлива, баба ми докретала по тъмните и заснежени улици да го вика: „Ангеле, прибирай се, жена ти ражда!” Но как се надвива картоиграческата страст на постоянните клиенти? (Слава Богу, до сутринта съм се появил на бял свят по живо по здраво! По-късно това ми даваше основание да се шегувам с приятелите си: „Абе, аз едва ли не съм се родил в това кафене!”)

Като дете обичах да ме водят, а по-късно и сам да се отбивам там. В спомените ми и досега тези посещения се връщат в съзнанието ми като в приказка.

Бях вече десетинагодишен, когато „приказката” свърши – „Кристал” (изцяло притежание на вуйчо ми) беше национализиран.

Тогава най-притеснена от всички като че ли се оказа майка ми – брат й беше лишен от собственост, баща ми беше останал без работа. Когато вуйчо ми идваше вкъщи, за да се  види със сестра си, тя разтревожено питаше: „Батьо, ами сега, като ти взеха хотела, какво ще правиш?” Той я поглеждаше – донякъде озадачено, донякъде сърдито – и отговаряше сякаш на себе си: „Да му пикая на темелите!”

След години, когато свърших всичките училища, които ми се полагаха, се върнах в Кърджали. Взеха ме на работа в местния вестник „Нов живот”. За моя изненада редакцията бе настанена в стаите на национализирания хотел „Кристал” на горния етаж, а кафенето долу, в приземния етаж, бе превърнато в цех за предпечатна подготовка на вестника. Така съдбата ме върна към началото на живота ми...

По-късно журналистическата ми професия ме отвя в Пловдив...

Когато откриха пловдивския „Кристал”, сърцето ме заведе там.

„КРИСТАЛ” беше клуб парола. В него през целия ден и до късно вечер се навъртаха все едни и същи посетители.

Ако някой трябваше без предварителна уговорка да открие някого – търсеше го в „Кристал”. Предаваха съобщения по приятели, оставяха бележки на сервитьорите.

Лично аз в продължение на години успявах да свърша в „Кристал” половината си редакционна работа – тук научавах куп новини, уточнявах теми, записвах интервюта, поръчвах статии и рецензии за вестник „Отечествен глас”, след време ги получавах пак тук; познати и непознати автори ми носеха стихотворения и разкази. За всичко ме търсеха в „Кристал”.

По телефона вкъщи жена ми, без изобщо да се замисля, отговаряше: „В клуба е.” Едва ли можеше да сгреши.

Улавял съм се – вглъбен в себе си, тръгнал в съвсем друга посока, – изненадващо да се озова пак в „Кристал”. Примирено махвах с ръка.

Бях един от тези, които си имаха „своя” маса, дори един и същ стол – и не само аз. Чувствах се огорчен, ако мястото ми се окажеше заето, но това се случваше много рядко – обикновено когато в клуба влизаха „външни” хора. Не можех да им се сърдя, по-скоро ги поглеждах с недоумение.

Колкото се отбиваха на чашка обедно кафе или да се почерпят с алкохол вечер, толкова постоянните посетители си уреждаха в „Кристал” и важни делови срещи.

Тук се поднасяха чаши с еликсир и чаши с отрова, кръстосваха се словесни шпаги, разменяха се благосклонни погледи. А „рушветът” за редактора се измерваше с чаша ракия, много рядко – и със салата.

„КРИСТАЛ” беше спирка за dolce far niente* (Сладко безделие).

Понякога си тръгвах, оставяйки около масата двама-трима приятели, затънали в дълга-предълга приказка. На следващия ден сварвах все същата картина. Изпреварили ме, приятелите ми сякаш не бяха помръдвали от местата си и отново бяха подхванали недовършения разговор.

„Сядай!” – посочваше някой празния стол, на който и вчера бях седял.

„Още ли сте тука? – питах „наивно”, за да добавя и „укоряващата” реплика: – Абе... поне нощем човек трябва „да гастролира” вкъщи...”

НАРЕД с журналисти и писатели... художници, артисти, музиканти... юристи и учители... обедният „час пик” изпълваше „Кристал” с разнородна публика. Това беше времето за почивка на чиновничките от съседните учреждения; идваха касиерки от ДСК, продавачки от близките магазини и книжарници, библиотекарки. Разбира се, появяваха се и съвсем непознати хора...

Едва ли клубът се отличаваше с нещо по-особено от останалите заведения близо до емблематичния пловдивски площад „Джумаята” – но той сам си създаваше и добрата, и лошата слава; после уличната мълва я хиперболизираше...

СЪВСЕМ в началото Моника Янева, журналистка, моя колежка в редакцията на вестник „Отечествен глас”, между другото беше писала на сина си, за първа година учител в родопското градче Неделино: „В Пловдив откриха клуб на културните дейци.”

В отговора си бъдещият университетски преподавател Владимир Янев, амбициозен млад литератор, но все още надъхан с доста високомерни студентски идеи, беше вметнал унищожителната фраза: „Остава да открият и културни дейци в Пловдив.”

САМОИРОНИЯТА в „Кристал” често прехвърляше мярката. Алкохолът се смесваше с остроумия, приемани с усмивка, въпреки нетактичността им понякога: „Тук идват мъже със съмнителни професии и жени, чиито професии не подлежат на съмнение” – всички бързо забравяха автора; на мода беше колективното творчество.

Дори двата салона в клуба (по несъществуващи реално признаци) бяха разграничени в саркастичните реплики: квадратният – за „алкохолици”, правоъгълният – за „любовници”.

И все пак тази постоянно одумвана – справедливо или несправедливо, – публика си беше едно привлекателно артистично общество; мнозина – изявени интелектуалци (макар че и те самите невинаги съзнаваха това).

ВЯРНО Е, че официалните институции нямаха добро мнение за „Кристал” (дори съвсем наскоро един приятел ми напомни за неговата „лоша слава”) – може би и заради това клубът не беше толкова добре уреден, колкото ни се искаше.

По този повод нерядко се връщам към един очарователен роднински разговор вкъщи:

„Ти вече не идваш у нас” – упрекваше леля ми брат си.

„И ти вече не идваш у нас” – отговаряше със същия тон вуйчо ми.

„Ти живееш много далече” – заоправдава се леля ми.

„Откъде мериш разстоянието? – завършваше с въпрос разговора вуйчо ми. – От вас до нас или от нас до вас?”

Когато става дума за лошото мнение, което официалните институции имаха за „Кристал”, веднага трябва да добавя, че и „Кристал” – от своя страна – нямаше по-добро мнение за официалните институции.

ВСЪЩНОСТ съвсем в началото „Кристал” си беше един новооткрит „тузарски” аперитив. Нямаше публика, посетителите се притесняваха от вишневите сака на сервитьорите и лилавите покривки на празните маси. Малкият салон още дъхаше на бернщайн лак.

Но привечер тук идваше с приятели писателят Генчо Стоев – тогава той пишеше романа си „Завръщане” (1976); живееше в туристическата спалня на улица „П. Р. Славейков” в Старинния Пловдив.

(Това са редове от писмо на белетриста Николай Казанджиев, с когото в редакцията на „Отечествен глас” работехме бюро до бюро. Писмото, озаглавено: „Южен прозорец или опит за критика върху едно изследване на възхода и упадъка на литературната бохема в Пловдив по време на късния Балкански ренесанс”, е по повод на първото  машинописно изданийце на „Грандкафе „Кристал”. То започва с краткото обяснение: „Да озаглави писмо до приятел може само човек, дълбоко повреден от вестникарството, какъвто съм аз.”):

„Добре помня онази вечер: В тайфата бяха и Сашо Бандеров, Колю Витковски, Наско Мосенгов, Ваня Минчева, за Начо Кръстев не съм сигурен. Ние си пием долу, в ъгъла между северния и източния прозорец. А горе, на масата до входа за бюфета, седи самотен „другарят Игнатов”, шеф на окръжната търговия и съпруг на небезизвестната партийна фаворитка Дража Вълчева. Не помня кой го покани. Но тогава Колю набързо предложи да обявим „със съгласието на началството” заведението за наш клуб.

Въобще Колю Витковски се опитваше да „издейства” не едно кръчме за клуб на културните дейци. Преди това беше нарочил ресторанта зад Художествената галерия – на ъгъла с улица „11 август”, но оттам ни изгониха плъховете, които се разхождаха по ламперията.

ПОЧТИ БЯХ забравил първия управител на „Кристал” – наричаха го Барбата (той неотдавна почина – изпратиха го приятели още от откриването на заведението)... След него – Данко...

В спомена ми най-ясно са останали съпрузите Милена и Методи – те държаха клуба през последните години...

И досега обаче си мисля, че едва ли е имало особено значение кой е щатният управител – действителният винаги беше онова „постоянно присъствие”, което олицетворяваше „Кристал” в представата на пловдивчани.

Всички, които работеха тук, трябваше да се съобразяват с изискванията на „несменяемите” посетители. Правеше го дори Маргарита Хаджиева, която иначе се опитваше да въвежда по-строг ред...

Преди нея, макар за кратко време, управител стана един претенциозен Аргир – той се държеше като „интелектуалец в търговски одежди”, непрекъснато смесвайки едната роля с другата; това понякога правеше поведението му доста комично...

Ако не се лъжа, името на „следващия” (в обратен ред по списъка) шеф на клуба беше Петър Чавдаров...

ЖЕНИТЕ сервитьорки се задържаха в „Кристал” по-дълго; мъжете бързо си намираха работа другаде – тук не можеше да се печели кой знае колко. Постоянните посетители знаеха ценоразписа по-добре от тях, предварително си приготвяха стотинките, бакшишите бяха мизерни.

И досега се мяркат пред очите ми чернокосата красавица Маргарита (Марго)... винаги сдържаната Росица (Росето)... по махленски бъбривата Бонка – коя още... Виждам как с щъркеловата си походка между масите снове Васко, показно учтив и изискан – преди това беше учил някаква филология... Невъзможно е да изброя всички – Борето... Коцето... Мима... Зоя... Имаше дори и един Тошко, на когото приписахме прозвището Йълдъръм (Светкавицата) – носеше поръчките половин час след заявките...

Бързо се сприятелявахме с персонала. Невинаги беше нужно да се правят поръчки – аз самият идвах по едно и също време, фамилиарната с всички Василка (Васка в клуба, тя като че ли остана най-дълго в „Кристал”) без въпроси ми носеше кафе и газирана вода...

Сега си давам сметка, че не знам почти ничие презиме...

Запомнил съм куриозни случаи. Веднъж, когато комай в полунощ се прибрах вкъщи, се сепнах, че не съм платил последната поръчка. На следващия ден, вече с „бистра” глава, с неудобство се опитах да обясня на сервитьора прегрешението си. Петьо, дружелюбно момче – вероятно възползвал се от доброжелателността на някой приятел, –   пренебрежително махна с ръка:

„Снощи, който е пил, да е платил! Аз тая сметка съм я приключил.”

ТАЛИСМАН на „Кристал” беше Велко Парашиков. Черпеха го охотно и неохотно, бирата бързо развързваше езика му. Застанал прав, той сипеше на висок глас откровения, често досаждаше на познати компании. Но понякога изричаше и истини, които мнозина споделяха само шепнешком.

Неведнъж се бяха опитвали да го изгонят от клуба, ядосан клиент или портиер затръшваше вратата под носа му. Велко излизаше на улицата, прозорците на „Кристал” бяха на педя от тротоара, през лятото стояха полуотворени – той се вмъкваше през някой от тях, с артистичен жест отмяташе червената плюшена завеса, тържествуващ заради успеха си.

Живееше със самочувствието на поет, в Радио Пловдив го покровителстваше редакторът Киркор Папазян – в отговор Велко се превъплъщаваше в негов „оръженосец”, мъкнеше претъпканата му с книги чанта, тичаше до халите за бира, когато тя свършваше в клуба, а Кико, уморен от жегата, беше зажаднял за нея...

Велко Парашиков ще си остане в съзнанието на всички като неописуемо присъствие, което – макар и да дотягаше на „Кристал” – беше част от неговата същност. Всеки от посетителите тук носеше някаква своя (ако не друга, поне творческа) лудост...

ВЕДНЪЖ пред очите ни Велко си изпати доста зле от непознат побойник – в клуба отново се бяха появили „чужди” хора.

Раздърпан, с окървавено лице, той така и щеше да си остане единствената жертва на спонтанно възникналата свада. Но – вече вън от „Кристал” – настъпи неочакван обрат; от случаен удар или от спъване побойникът сам се оказа проснат на улицата.

И точно невинно битият Велко състрадателно се наведе над него, опитвайки се да го вдигне: „Другарю, какво ти е? Другарю...”

ПАРАДОКСАЛНОТО „творческо” самочувствие беше присъщо не само на Велко Парашиков.

В тон с обичайните клубни разговори, позната юристка си припомняше, че е започнала университетското си образование във филологически факултет, но по настояване на родителите си още след първи курс презаписала право. Съседката й по маса с престорено възхищение възкликна:

„О, значи ти не си само един прост адвокат!”

„КРИСТАЛ” си имаше дори и нещатен сексолог – всъщност това е професионалната медицинска специалност на Златко Илиев. Едва ли някой особено се интересуваше от неговите консултации, но темата винаги беше подходяща за настроението на клуба.

„Не слушай „доктор Златко”! – шегуваше се някой пийнал събеседник. – Преди да идеш при „мацето”, удари две бири за тонус! А после ела да се похвалиш!”

Разбира се, разговорът продължаваше и на следващия ден:

„Как беше снощи, а?”

„Две бири... Глупости! Аз изтрясках осем... и две гроздови отгоре... И пак нищо...”

Златко Илиев написа малката книжка „Интимен календар за жената” (1992) – бях стилен редактор на изданието; в него бяха включени съвсем достъпни съвети за половото възпитание и поведение – авторът се отнасяше много сериозно към професията си. За съжаление книжката излезе в лошо време – разпространителската мрежа беше в най-кризисното си състояние.

Без сам да е човек на изкуството, Златко Илиев се опитваше поне да помага на приятелите си – спомням си уредената от него изложба на художника Пенчо Паскалев в една малка зала на Медицинската академия; мястото не беше толкова престижно, но жестът изглеждаше много приятен – главно за художника, а и за студентите навярно...

„Доктор Златко” и още неколцина приятели, посетители на „Кристал”, бяха заклети футболни фенове – изведнъж изоставяха всичко на масата, тръгвайки към стадиона. (Пловдив трудно се разделяше с помръкващата слава на Зума (футболната звезда Христо Бонев).

НАШУМЯЛОТО и обсипвано по-късно с хули Шесто управление на МВР присъстваше в „Кристал” в образа на Иван Банов. Но и той се чувстваше тук равен с всички – какъвто си беше и в действителност. (Още когато ме назначиха в редакцията на  „Отечествен глас”, един от новите ми колеги тихичко каза: „Ако на неговото място беше някой друг, досега половината да сме в панделата.”)

Не бях особено наясно със службата му.

След 1989 година, когато на мода излезе искането за разсекретяване на досиетата, мнозина от посетителите на „Кристал” също се присъединиха към митинговите ултиматуми. Беше учудващо само това, че хора, които никога не са били „достойни” за досиета, крещяха по-силно от всички; изглежда много им се искаше да имат някакъв „дисидентски” актив. Тези, които го имаха (с досиета или без досиета – кой можеше да каже), обикновено мълчаха.

А Иван Банов, вече пенсионер, продължаваше от време на време да се отбива в „Кристал”; държеше се по същия начин, както се е държал винаги – с чаша алкохол в ръка... увлечен в никога несвършващ приятелски разговор...

A propos, малцина знаеха, че бащата на Иван – Никола Банов, загинал като антифашист преди 1944 година, е писал стихотворения; веднъж дори го представих в месечното издание „Литературен глас” с малка подборка от случайно оцелелите му ръкописи...

Затова никак не бях изненадан, когато съвсем наскоро Иван Банов ми подари с автограф собствената си книга „Обругани възторзи” (1999); в нея имаше стихотворения както от студентските му тетрадки, така и от последните години.

ПОСТОЯННИТЕ посетители на „Кристал” бяха особено ревниви към „своята територия”. Отново (за кой ли път?) се въвеждаха членски карти, появяваше се портиер.

Но и „лишените от достъп” не се предаваха толкова лесно. Пред затворената – с щракнато отвътре резе – врата се водеха неподражаеми словесни престрелки.

Скоро назначен за секретар на клуба, амбициозен, начинаещият белетрист Димитър Атанасов явно беше решил изведнъж да се справи с безредието. Застанал на входа, той сам посрещаше „гостите”, връщаше непознатите.

„Картата!” – гласът му звучеше безкомпромисно.

Буквално изумен от „нахалството” му, пред него стоеше Киркор Папазян – с гипсирана ръка.

„Ти пък кой си? – прониза го с унищожителен поглед Кико. – Знаеш ли с кого говориш?”

„Не знам – призна си новият секретар. – Но тука вече се влиза с карти!”

„Слушай бе, момченце... – раздвижи заплашително гипса Киркор Папазян; самолюбието му беше докрай уязвено. – Защо не дойдеш да се разберем навън?”

Тръгваха – като герои от архивен филм...

Разбира се, всичко завършваше само с един – в началото бурен, а после съвсем миролюбив и приятелски – разговор.

КОМУ ЛИ бяха нужни портиерите? – всеизвестно е, че в тяхно присъствие не е за препоръчване да се говори много...

Но ако не друго, поне на щандчето пред неработещия гардероб, където те дежуряха, от време на време се продаваха нови книги от пловдивски автори, вестници; и главно – цигари, вадени „изпод тезгяха” срещу някакъв мизерен бакшиш, който най-често играеше ролята на пропуск...

МОЖЕ БИ очарованието на „Кристал” е просто заблуда на въображението ми.

Неведнъж и аз, и приятелите ми сме хвърляли думи камъни по негов адрес – толкова ни беше омръзнал; но още на следващия ден той отново необяснимо ни привличаше и ние отново се озовавахме в него – всеки със своите пристрастия, откровения, творчества.

Наистина изглеждаше като лудост!

В една отдавна овехтяла папка, в която са събрани епиграмите (голяма част от тях – непубликувани) на един от посетителите на „Кристал”, несретника Иван Златев, години след смъртта му открих подобна мисъл:

 

Без заблуди –
няма луди.
А без луди –
няма кой да ни събуди.
 

Всъщност и такова самочувствие понякога носи утешение. Може би е прав Джон Драйдън: „Голямо удоволствие е да бъдеш луд!”

А НЕ НИ ЛИ обземаше и някаква съвременна лотофагия (с упоителния дъх и вкус на лотос), която – макар и за часове – ни отдалечаваше от житейските проблеми, от семейната обвързаност, от трезвата порядъчност?

Не търсехме ли сами доброволното „изгнание” на оня непознат остров Огигия, където нимфата Калипсо (разбира се, с друго име) можеше да ни обещае вечна младост и безсмъртие?

Кой знае?

РАЗБИРА СЕ, имаше и други привлекателни заведения...

Не помня кога стените на кръчмата „Пловдив” край „Джумаята” са изрисувани (съвсем небрежно в един пожълтял вече бележник съм отбелязал 1967 година) от предишното поколение художници: Георги Божилов (Слона), Димитър Киров, Йоан Левиев, Здравко Захариев, Георги Бояджиев – и не само те. Тогава наблизо беше канцеларията на СБХ, може би кръчмата неофициално е играла ролята на алтернативна канцелария. Пък и (както находчиво вметва в словесните си откровения Димитър Киров): „Нещо „парижко” има в нея: седиш си вътре, бъбриш с приятели, а отвън – зад стъклото – минава целият град.” Тези стенописи – художническият дар за всички, които обичат Пловдив, – наистина са уникални.

Свързвам ги с времето на Златю Бояджиев.

Помня и неговото всекидневно присъствие по-късно в Млечния бар на Главната улица. През врата му обикновено висеше фотоапарат – бай Златю с мъка откъсваше от устата си няколко трудно разбираеми срички, опитвайки се да привлече погледа на русокосата сервитьорка към обектива.

следва продължение

 

Откъс от книгата на Георги Райчевски "Гранд кафе Кристал", ИК "Хермес" 2012

 


 

©Христина Мирчева