Светлозар Игов: "Високи води" - "Там"
09.11.2017
М., нощна
Преобръщаш се в руслото си,
насън, зад непрозрачната нощ.
Дори когато те докосвам,
не те виждам, твоето тяло живее
във същия предел, във друго време.
Бистрите ти нозе, будни във този сън,
който е повече мой.
Движение, което би могло да бъде.
М., на месечина
Никъде по-добре не се вижда, че си само Сега,
ти, която всъщност си Винаги.
По-голяма от мен и във миналото, и в бъдещето,
мъртва земя, неродено море,
докосваш ме с дъжд, а все пак си друго.
Блести сега, гъвкаво огледало.
Мой ред е да бъда прозрачен.
М., във мрежите
Така търпеливи в желанието за твоята гъвкава сребърност,
във своята прозрачна свобода,
заобиколена от зидовете на въздуха.
Твоята видима атмосфера, така подвижна, насочена
към големите врати на своята далечна умираща смърт.
Мрежите, даващи свобода само на по-малките
от своята трептяща неподвижност.
О, смърт, чакаща смърт…
Във прозрачните ти прегръдки
все по-малък скелет, горд, срещу бистрия смисъл,
който отплува.
М., на сутринта
На сутринта, тържествена, потрепваш под ръцете на
слънцето,
прозрачна и течна, отиваш към далечните морета,
тъмни и утешителни, твоите отдавнашни сънища,
преобръщаш се, измамна в докосванията,
слънчева, неуловима с любов,
с невярна дума, горчива на устните.
Денят, твоята смърт със своята зримост
те покрива с излишния воал на паметта.
М., след заминаването
Далечна сега, във своята истинска същност,
докосваш въздуха със своята материя
само като възможност – сън или спомен
за тези блестящи капки – нежни копия на отсъствието.
Твоята предишна прозрачност
влива се в истинска невидимост;
високо някъде – по-дълбоко от всички сънища и
спомени,
където ще бъдеш по-късно може би
преди всички, или по-нататък,
с предишните стъпки, или по грешка.
Сън, докосван от нереалния дъжд на огъня.
За Високи води
Датата, която стои под наслова на този цикъл, не означава времето на неговото написване. Тези текстове бяха написани по-късно – през януари 1968. През деня четяхме в библиотеките, вечер посещавахме кафенетата и клубовете, по-скоро самотни в своето младо щастие и лека тъга на двама чужденци в един далечен голям град, отколкото погълнати от суетния шум на тази започваща пролет, която щеше да роди едно от най-горещите лета в политическата история на Европа.
И ето – бяхме се върнали късно в тази януарска нощ, приютени от нейните снегове в топлото лоно на един малък дом. Внезапно през нощта се събудих. И в тъмнината, разкъсвана от бледата светлина на проникваща улична лампа, неочаквано бях сполетян от спомена за едно недалечно лято, август, горното поречие на Марица. В този спомен нямаше чувствен копнеж, имаше болка. Неуловимият образ на нощната река се сливаше и преплиташе с едно човешко присъствие, реално в своята сетивна конкретност и озарено от разкъсваща душевна жажда. До болка остро чувстваните материални форми се изплъзваха и чезнеха в някаква нереална и неизразима атмосфера.
Този спомен, така преобразен от непонятни душевни импулси, че дори не зная дали вече можеше да се нарече спомен, ме навести и в следващите нощи. В една такава нощ станах и записах в една тетрадка с оранжеви корици, където правех всекидневните си библиотечни извадки, текстовете на този цикъл – в същия порядък и в почти същия вид (по-късно само съкратих някои неща), в който те са и сега. След това споменът започна да угасва и не ме навестяваше с болезнената сила отпреди.
Бях вече довършил писането в тази нощ и пушех край листовете под настолната лампа. Тя се завъртя неспокойно в съня си, протегна ръка и в здрача на нощната стая ми се стори – по-скоро от жеста й, отколкото от неясните звуци на нейните устни, – че ме пита нещо. “Пиша” – отговорих. Но тя спеше. И този безпаметен трепет на устните й не чакаше отговор.
И неочаквано ме обзе отчаяна нежност. Не заради присъствието й, в което живеех. А защото не можех да я взема със себе си в този замайващ и гибелен път, който понякога се явява като спомен, друг път като мечта, като копнеж или болка, като отчаяние или щастие, този път, в който си винаги сам, съвсем сам, с неуловимите и измамни думи. Този път, който може би не води никъде.
Цикъл "Високи води"
Марица, август 1966
Публикува се със съдействието на автора
Стихотворенията са от поетичния сборник на Светлозар Игов
"Там" - 1963 - 2002
ИК "Жанет 45", януари 2005
Оформление: Димитър Келбечев
Светлозар Игов в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Фото: © Диаскоп