Остров, пронизан от светлина

Ина Иванова за "Островът" на Александър Секулов

Има няколко добри книги, излезли през последните години, в чието заглавие неизменно присъства остров. Навярно, защото островът е покана за другост. Крехко парче “ин” земя сред “ян” океана; или обратното – спомнете си свръхизвестния източен символ на хармонията. Островът е основание за повече хоризонт. За граничност. И най-сетне “Човекът не е остров сам във себе си затворен” (Джон Дън), а такива строфи засядат в културната памет на цели поколения и концентрират смисли като песъчинка в плътта на мида.

“Островът” на Александър Секулов обаче е чисто нов континент с лек въздух и изящна география. Точно по пронизаната с крехка светлина проза Секулов е разпознаем върху литературната карта на новия ни роман. И толкова по-логична ми изглежда избраната (и декларирана) от него перспектива към разказаното – от птичи поглед. От чистото, лятно небе на Егея, само по себе си топос, който веднага ще ви отпрати към друга, надредна реалност. Съвсем лекото отместване в посока към мечтанието (помните ли феноменологията на Гастон Башлар?) ще позволи да бъдете проникнати от разредения въздух, който дишат и ще дишат винаги тринадесетгодишните. Повярвайте – само толкова е нужно, за да бъдете спечелени, все едно колко опитни (и изкушени) читатели сте.

Защото тази книга е от онези, които връщат насладата от четенето.

Тя ще ви заяви, че “любовта е щастливо корабокрушение”, а после ще ви накара да го преживеете. Ще ви върне в онова прозирно състояние, в което завинаги е лято и всичките му производни са архетипи на собственото ви порастване.

Тогава ще видите отблизо хлапетата от романа, ще се разпознаете в неловките им фигури, в нарочно щръкналите коси, ще се усмихнете на зле прикритата им беззащитност, на космополитната смесица на езиците им (а от Вавилонската кула насам ”език” не може да бъде само граматическо понятие), ще прекосите тесните, криви улички на собствената си памет, където далечните ви лета са красиво омесени с поизбелелите цветове на онзи испански филм “Синьо лято”.

Да направиш така светъл роман е своего рода предизвикателство. Не че имам нещо против болезнените, ърбън истории за хора на (че и отвъд) ръба. Обаче ми се струва, че при тях всякаква дисхармония лесно би могла да бъде психологически оправдана. Крехката вселена на Александър Секулов е удържана със свръхпрецизна “работа” с думите. И с характерите.

Изчистен, лек стил, изящно непретенциозен, но винаги отвъд ежедневното говорене. И нито намек за мелодраматизъм, насиленост или прекалена метафоричност. Вие ще бъдете въвлечени в слънчевата страна на съществуването с великодушен намек за усмивка, с явна диалогичност, която ту ще ви помага да наблюдавате героите “отстрани”, ту ще ви запраща с едно помръдване на фина вежда сред тях (все в едно от хлапетата ще се припознаете).

Думите, материята на словото при Александър Секулов са сякаш от друг порядък – едновременно остър и мек; но несъмнено разкриващ детайлите с отчетливостта на бяла слънчева светлина. Впечатлението се усилва от графичното оформление на книгата – с много въздух между отделните глави и с прекрасните рисунки на Чавдар Гюзелев.

Разказаната история (не, няма да ви я издам) бавно набира скорост и увлича дори възрастните герои от романа – бляскава и внезапна като нова любов; бодлива като топка тръни, която пази възможния вход към нечий таен свят; прозрачна, уязвима; стратегически издържана; непредвидима, защото съдбата винаги има поне по един неочакван обрат... Заради всичко това (и за много още) “Островът” не е юношески роман, не е приключенска проза, не е сантиментално пътешествие към собственото ви порастване. Не е и (само) книга за светлите мигове на безвремие.

Но докато сте на острова, в “Островът” нараторът доброжелателно ще ви намигне: “... книгите за деца ги четат възрастните, за да спрат времето”.

Романът играе с неуловимото, докато разказва историята на три момчета в битка едновременно за свое място и за 14 годишната зеленоока Габриела. Времето спира в абсолютното начало на повествованието, при това ретроспективно разбираме, че то е априори застинало, циклично за живота на Острова изобщо. Сред бялата светлина на Егея, при пълно безветрие и над предохранителната мрежа от погледи на възрастните “местни” започва да се случва най-крехката и предвидима фабула на света. Бавно и на фокус.

Светът (да, също и вашият) се завърта около момиче, което пази равновесие върху един крак и вече се е научило да говори предизвикателно. Гравитационните сили на този миг ще задвижат времето, ще родят очакване, ще взривят прозрачните стъклени обвивки и ще оголят сребърната същност на момчетата, ще оставят по земята следи от порязани стъпала, ще скрепят приятелство, ще бодат като зелени ириси, ще ви запокитят сред светлата самота на тринайсетгодишните и ще ви засипят с метеоритния дъжд на въпросите за “цялата истина” и избора. На Острова децата ще направят внезапното прозрение, че “животът не е безкраен” само с няколко изречения – така, както сте го открили вие преди около сто години. А после сте забравили.

Без да забележите ярката, сурова вечност на Егея ще се стопи в окото на бурята, времето ще ускори ход и героите ще оголят същността си. Защото при екстремни обстоятелства не остава място за пози. И когато крехките ни човешки лодки са разбити в скалите, остава единствено дарът на приятелството.

Този роман ще ви накара да си спомните думите “всички”, “надежда” и “завинаги”. Да почувствате какво е да си на осем, “сам в тъмното”, в родовия тунел на порастването и твоят опит да достигнеш да е спасителна операция за цялото тринайсетгодишно човечество наоколо ти.

После благосклонно ще ви доведе до облекчителния катарзис, предписван още в античните текстове. Оказва се – катарзисът е достижим и в най-светлата книга (и е точно обратното на девалвиралия покрай холивудските масовки “хепи енд”).  Дори ще надникнете напред, в бъдещето, в което за всички герои ще е позволено “сладостно” да разнищват случилото се и добавят нови подробности, “ако са в настроение за това”.

Обещавам ви: ще усетите, че сте си зарязали всичката работа, за да стигнете до финала на приключението. И ще поискате да прочетете “Островът” още веднъж. А накрая ще го купите за подарък.

Добре, ще бъда съвсем честна – вече подарих екземпляр от романа на Александър Секулов. То е, като да хвърлиш шепа слънчеви прашинки с щастлив “ясо” жест към приятел, който го заслужава.