по заглавие   по съдържание

Пламен Антов: "Депресия и поетически език" - Българският постмодернизъм ХХІ - ХІХ в.

15.11.2017
Снимка 1

Но преди онова убийство-фетишизация на Бащата в номотетичните сфери на символното, което ще се случи в постмодерната поезия на 90-те, сюжетът вече се е състоял в сферите на политическото и модерното.

Убийството на Бащата-деспот, отмяната на неговия свят- език като политически акт, в сферите на политическата реалност, е централен сюжет за част от модерната българска поезия между края на 1950-те години и началото на 90-те – онази част по развойната линия от Константин Павлов до поколението на 80-те, която ще се окаже генетически продуктивна за появата на постмодернизма през 90-те. Тридесетгодишен период, когато зрее и се осъществява едно особено, алтернативно раздвояване в сферите на политическото и на езика като политически фактор.

Това, което прави модерната българска поезия по развойно-генетическото направление „К. Павлов – младата поезия на 80-те“, е яростното и безкомпромисно „убиване“ на живия Баща-деспот в лицето на една репресивна Бащина фигура, представляваща кентаврическа сдвоеност между свят и език в параметрите на политическото. Тази Бащина фигура е официозната Априлска поезия с нейната радикална модернистична реторика, от една страна, и с колаборационистката й срастнатост с Властта, с официозната комунистическа идеология, от друга. Убийството на тази Бащина фигура се състои като разчленяване, разфасоване, деструктуриране на нейния език-свят – пълноценен израз на разпад на политическото, на самия свят-език. Констатиран и перформативно постулиран е тоталният дезинтегритет на социалното тяло в тоталитарното общество на късния соц (стихотворения като „Десният ми крак“ на К. Павлов в прочита на Ал. Кьосев, силно турпистичната образност на младата поезия на 80-те).

Това по-ранно убийство на Бащата-деспот няма металитературния и литературноисторически характер на следващото – на онова, което ще бъде осъществено от постмодерната поезия на 90-те. Това първо отцеубийство е в сферите на реалното, не на символното, макар и в сферите на Езика, доколкото Езикът тук – като модерен феномен – е пълноценен политически фактор. То е все още пряко политически акт, състоял се в полето на политическото като първична реалност и чрез художествения език на модернизма като нейна артикулация.

Тази двойствена позиционираност на жеста (едновременно в параметрите на политическото/модерното и срещу политическото/модерното) е част от двойствения етос изобщо на самата поезия по направлението „Константин Павлов – младата поезия на 80-те“: радикално модернистка по собствената си идеологическа и езикова същност, в същото време тя скрито кумулира в себе си енергии, които в един момент ще произведат радикална „качествена“ промяна, ще произведат собственото й „друго“ в лицето на постмодерната поезия на 90-те (обстоятелство, което ни дава основание да определим тази поезия като първия, „скрит“, латентен предетап в развитието на българския постмодернизъм).

Амбивалентността на този първи отцеубийствен акт задава двойствената позиция на тези поети, и особено на К. Павлов, в нашия поколенчески модел. Принадлежащи към сферите на „бащинското“ (литературноисторически, езиково, а К. Павлов и биографично), те са контранапрегнати спрямо него, което ги сродява с постмодерните „синове“ от 90-те.

Вторият отцеубийствен акт – този на младата поезия на 90-те – се реализира в сферите на една метаотместеност в символното, в параметрите на литературната парадигма (и литературния Канон). Именно тази степенуваност на метаниво, отделянето от първичната реалност на политическото (както е било в модерната поезия между К. Павлов и 80-те), го прави същностно постмодерен жест.

Налице е промеждутък между „физическото“ убийство на „живия“ Баща-деспот в политическото (специфичния свят-език на тоталитарния соц, снет в езика-свят на бащите- априлци) и дублиращия акт на символното му убийство-историзиране в мета-сферата на литературната парадигма. Този промеждутъчен период в конкретно-емпиричен, исторически аспект кулминира в началото на 90-те и бележи прехода, „превключването“ от радикалния модернизъм в поетиката на 80-те към постмодерната поетика на 90-те.

Тъкмо в този промеждутък се е случило едно важно за сюжета събитие – важно, доколкото тъкмо то предизвиква трансформацията му от модуса на реалното в модуса на символното. Това събитие е онова състояние на дълбока депресия, обхванало синовете след отцеубийствения акт – особеното, двойствено състояние на синовете-убийци поради загубата на репресивната, но и регулираща функция на Бащата- деспот, когото те са убили. Именно тази депресия е пряката причина за сключването на договора между тях в името на Бащата – родоначалният за културата акт.

Тази депресия Лакан обозначава като аномия. Терминът впрочем е зает от социалната антропология на Дюркем и означава (в разказа на Лакан) едновременно беззаконие и безименност (на базата на смислово продуктивната омофонична, а вероятно и етимологична  сближеност между стгр. νóμος – „закон“ и óνομα – „име“), т. е. състояние на лишеност от закон като лишеност от „името на Бащата“. Състояние, в което е изпаднало социалното тяло, когато различните му органи вече не се регулират от нормата, персонифицирана от фигурата на живия Баща-деспот в модуса на реалното, телесното (доколкото тъкмо Бащата-„априлец“ в нашия случай е въплътявал в „тялото“ на езика-свят репресивната и авторитарна институция на тоталитарната Държава, нейното политическо и институционално „тяло“).

Но това състояние на недостиг, на лишеност от закон, е недостиг в сферите не на реалното, а на символното, тъй като самият Закон (като „името на Бащата“) се появява по-късно, именно като следствие от депресията, обхванала синовете след „физическото“ убийството на Бащата. Това е недостиг от същия порядък, в който е недостиг отсъствието на пенис у жената: липсата на този орган в реалното на женската анатомия е нулева, доколкото е очевидно, че там, в реалното, нищо не липсва на една жена, за да бъде такава. Липсата е изцяло в символното; и тъкмо това прави възможно самото понятие „жена“. Този въображаем аналог-заместител на липсващия в женската анатомия пенис Лакан обозначава като фалос. Законът като диференциален белег на Културата в нашия сюжет е възможен по аналогичен начин само като „фалос“, т. е. като името на убития в реалното Баща. Но неговата липса се чувства в сферите на реалното (като „пенис“), още преди отместването му в символното.

Каузалните отношения в това съждение (маркирани чрез опозицията предислед) ни водят към важна за тезата ни методологическа уговорка.

Постулираното  в  схемата  ни  отстояние  между  двата акта – между убийството на Бащата в реалното/политическото като причина за настъпилата аномия и предизвиканата от нея депресия у синовете-убийци, от една страна, и възникналата вследствие на това хегемония на Закона като „името на Бащата“ в сферите на символното, от друга страна – не бива да се разбира в историко-хронологически смисъл. Моделът ни методологически се раздвоява в две паралелни и еднакво валидни парадигми – емпирично-позитивистична и абстрактно-логическа: емпиричното знание като конкретно и исторически определено; логическото познание (онова, което Кант нарича чисто) като теоретично, идеално, абсолютно и синхронно.

Убийството на живия Баща-деспот в реалното предхожда обожествяването му в символното само в плана на емпирично-позитивистичния дискурс (чиято генетично-развойна хронология проследихме по-горе). В абстрактно-логически план обаче те са коекзистентни, едновременно протичащи действия. Отмяната на тоталитарния свят-език в реалното и деактуализирането на романтично-конфесионалния, но и политически ангажиран тип поетическа езиковост, т. е. на артикулиращия го език-свят, са едновременни и коекзистентни действия. Ако в емпирично-позитивистичен план убийството на „живия“ Баща по необходимост би предхождало обожествяването, канонизирането му, то в сферите на логическата спекулация това са действия, осъществяващи се едно чрез друго и едно като друго.

В българската поезия от този преходен период в началото на 90-те (когато се състои литературноисторическият преход от радикалния модернизъм на 80-те към постмодернизма на 90-те) се наблюдават явни признаци на депресия, изразяващи се в доминацията на един силно екстатичен, турпистичен, същностно неоавангардистки език (за което вече стана дума).

Симптомите са ясноизразени и в най-младата поезия от началото на 90-те – онази, която (повече в насочеността на своите потенции, отколкото в синхронната си същност) принадлежи повече към нововъзникващите постмодерни тенденции, отколкото към тези на (нео)авангарда, които наследява, радикализира и доизносва, осъществявайки най-пряко пролиферационния преход между тях. За известен период в нея преобладава силно турпистичният епатаж, който в най-представителните си проявления е свързан с разпад на детското/ момчешкото тяло, с метафориката на умиращото, разлагащото се, гниещото дете (напр. поезията на Пламен Дойнов).

В цялостната логика на поетическия процес можем да приемем този епатаж като израз на специфична депресия, породена от извършеното вече убийство на „живия“ Баща в политическото (по-точно в езиковото-като-политическо – в ярко модернистичния език на 80-те) и ненастъпилото още повторно убийство-обожествяване на мъртвия Баща в сферите на литературната парадигма (предстоящо да се случи в постмодерния език на 90-те).

Генеалогията на тази образност, в нейната диахронна акумулативност, реставрира най-пряка връзка с политическото – през поезията от втората половина на 80-те към поезията на Константин Павлов (стихотворения като „Десният ми крак“, „Дарители“, „Подарък“, „Двойник на мнозина“), където обсесията от разпадащото се тяло е проекция на усещането за разпад на социалното тяло, при което това усещане за разпад на социалното, политическото е изразено посредством разпад на артикулиращия го (политически-и- поетически) език в посока към гротеската, абсурда, нонсенса. Политическата алегория у К. Павлов е напълно ясна. Ясна е и в поезията на 80-те.

Това, което отличава турпистичната образност в езика на „младите“ от 90-те, взет като синхронен абсолют, от турпистичния език в поколението на 80-те, е пълната липса на политически подтекст в нея, на езоповска ангажираност с политическото, с актуалното и реалното. Фундаментална разлика, която маркира самия трансмодернистки поврат към пост-.

 

Откъс от книгата на Пламен Антов
"Българският постмодернизъм ХХІ - ХІХ в. Към философията на българската литература"
ИК "Жанет 45", 2016
Оформление: Румен Жеков
Редактор: Миглена Николчина

 

Публикува се със съдействието на изд. "Жанет 45".

 

Пламен Антов в "Диаскоп":

 

 


 

©Христина Мирчева

Снимка: Интернет