по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Вярвам в малкото добро, което е способно да промени всичко"

07.12.2017
Снимка 1

 

Интервю на Христина Мирчева с Иглика Дионисиева по повод нейната книга с разкази „Кафе пауза“, изд. Лексикон, 2017.

 

Когато отворите "Кафе пауза", в нея ще намерите много разнородни четива. Редуват се хумористични с тъжни и разтърсващи истории, истории за атентати и кланета и други – за пари, користолюбие, за любов и за смърт, за живота и за паметта за отишлите си. В книгата са намерили място образите на наши съвременници, а също и явления, които ще ни накарат да се усмихнем, но и да се замислим. Ще откриете и малкото родно селце, и големия град, и света, какъвто е бил вчера, и въпроси, много въпроси, свързани с човещината и превратностите в човешкия живот.

Разказваческа дарба и богата фантазия са отличителни белези на "Кафе пауза" от Иглика Дионсиева. В историите има съспенс и неочаквани обрати, необичайна образност, причудливи хрумвания и умение в диалозите. Минно поле от упоителни страсти и непреклонни характери.

 

Ако добрата поезия се получава от безпощадното ровене в себе си, то прозата се научава – с наблюдения на заобикалящото, с осмисляне и систематизиране, преминаване през личен опит и много писане.

Не обичам творбите да звучат еднозначно.

Социално ангажиран автор съм, защото построявам творбите си върху това, което наблюдавам около мен. А конкретно в книгата „Кафе пауза” повечето разкази имат послания и въпроси, свързани с различни социални явления, върху които читателят да мисли.

Мисля, че политическият климат веднага се променя, когато в политиката има силни и здравомислещи жени.

Един автор, независимо от пола му, се е справил с писателската си задача, ако в творбата му не личи полата или панталонът.

Реалността е много важна за мен, защото в нея откривам типажи, ярки и самобитни, които аз взимам и ги въвличам в друго живеене.

Мярката е много важна – както при живеенето, така и при писането и представянето на творбата и на автора й(И.Д.)

 

След четирите твои стихосбирки, ето че се появява и новата ти книга с разкази „Кафе пауза“. Една дълго планирана и подготвяна книга. Колко впрочем?

За излизането на една книга от основно значение са текстовете, които я съставят. Да са написани, да са завършени. В този смисъл първите „зрънца” за сборника са от 1995 година, когато започнах да пиша разкази и първите от тях излязоха на страниците на Литературен вестник и сп. „Пламък”. Преди 3 години установих, че писането на проза ми е в пъти по-интересно от писането на поезия и, разбира се, заподготвях книгата. Тази година се занимавах изключително с нея, от края на лятото заработих заедно с екипа на издателство „Лексикон”.

30 разказа оформят стабилното томче от 227 страници. Как се спря на това число?

Числото е хубаво, но първоначално разказите мисля, че бяха 29. А за да се закръгли цифрата „вина” има редакторът ми, който направи някои размествания и поиска още текстове за книгата.

В предишен разговор си споделяла, че любимият ти писател е Булгаков. Фаталист ли си? Някои от историите, особено „Червеният цвят на вълните“, звучат фаталистично.

Да, Булгаков. За къде съм без Булгаков? И без Радичков. Мисля, че ги харесвам заради умението им да осмиват. Нашият Радичков е благ, той така обичливо говори дори и за нечовешките постъпки, докато при Булгаков скалпелът си е останал в ръката, макар и видоизменен в перо…

Разказът „Червеният цвят на вълните” е посветен на тези, които обичат да печелят. Не съм искала да звучи фаталистично, аз самата не съм убедена, че нещата са предначертани или написани веднъж завинаги. Вярвам в малкото добро, което е способно да промени всичко.

Разкажи ни малко повече за този разказ – един от най-екзотичните и лично за мен един от най-добрите. Трябваше ли Мактул да умре? Аз тъгувах за него.

Мактул. Така се казва героят и името му значи „невинен”. А според теб той невинен ли е? И въобще – кога решаваме какъв е даден човек? Ако нечии подтици за действие са грубо меркантилни, но при изпълнение на плана му за облагодетелстване човекът пострада – за какъв ще го смятаме?

Разбира се, че няма да те питам за всички разкази поотделно, но ми се иска да науча подробности и за още един – „Српско лято 1995“. Помня добре тази 10-годишна война. А тук образът на войната е страховит в ужасната безчувственост на главния герой.

Ти ме връщаш в едни хубави летни дни, когато още живеех и работех в София.  Вечерно време се събирахме компания в тогавашното кафене на Палми Ранчев, което се намираше на ул. „Любен Каравелов”. А срещу него беше галерия „Нава”… Иван Методиев, София Бранц – помня ги, както бяха тогава… Та войната, разразила се на територията на бивша Югославия, беше нещо често коментирано в разговорите ни – с всичкия й ужас, близостта до нас, като нещо, неподлежащо на обяснение и на приемане. Главният герой в този разказ няма как да е друг. Войните променят участващите в тях до неузнаваемост, задействат се психологически механизми, които изключват съвестта и човечността, най-общо казано, за да запазят индивида жив.

Правила ли си опит за преброиш всички герои в книгата си?

Не съм (усмивка). Някой път, като ме налегне безсъние, може да пробвам. Усещам, че зад този твой въпрос може би стои прочитът на разказа „Човекът конвейер”.

И как измисляш имената? Никак нелесна задача.

Да, измислянето на имената. Който не е издавал книга, едва ли има представа какви мъки преживява авторът, докато се установи на най-удачното име. Независимо дали на самото произведение или на отделния герой. Макар че в текстовете в този сборник не всички имена са измислени. В много от разказите, в които съм вградила истински истории на реални хора, съм оставила героите с истинските им имена. Но съвсем по друг начин стоят нещата с герои като Мактул, Анджело, мис  Съртери и тези, които й партнират. Не обичам творбите да звучат еднозначно, това е.

Можеш ли да кажеш за себе си, че си социално ангажиран автор?

Доколко един автор може да избяга от времето си? И от реалността около него? Струва ми се, че творбите на изкуството винаги са отговор на дадено време и на дадена обстановка или социално явление. И с отричането, и с осмиването, и с хиперболизацията, и с реализма, да не изброявам различните похвати. Социално ангажиран автор съм, защото построявам творбите си върху това, което наблюдавам около мен. А конкретно в книгата „Кафе пауза” повечето разкази имат послания и въпроси, свързани с различни социални явления, върху които читателят да мисли.

Вълнува ли те политиката? И до каква степен. Какво мислиш за жените в политиката?

Политиката ме интересува, доколкото диктува настоящето и близкото бъдеще на мен, на теб, на страната, на света. Но ежедневници не чета, а новини по радио и телевизия не слушам. Мисля, че политическият климат веднага се променя, когато в политиката има силни и здравомислещи жени. И сега има жени, които диктуват политиката. Мей и Меркел може да не са най-добрите, но тогава какво да кажем за Тръмп?

В кое отношение жените писателки са по-добри от мъжете писатели?

На първо място в това, че са жени! И до тук спирам в отговарянето на този въпрос. До нищо добро не е довело изброяването на това кой е по- по- най-. Кое, преди всичко, прави мъжете и жените добри писатели? Произведенията им, разбира се. Един автор, независимо от пола му, според мен се е справил с писателската си задача, ако в творбата му не личи полата или панталонът на автора, ако не се натрапва, ако, докато чета, не ми хрумва: това е мъжко или женско писане. Защото има и такива случаи – лексиката или стилът на дадено произведение са заредени с твърде много клиширани маркери за пол. А от сексистки звучащи текстове(има съвременни български автори, за които е в реда на нещата да правят такива изказвания) се абстрахирам, не коментирам.

Споделяла си, че се чувстваш повече писател на проза отколкото на поезия.

„Повече писател на проза” сега си го превеждам като: чувствам се по-добре в прозата.  Поезията и прозата изискват коренно различна посока на вглеждане. И ако добрата поезия се получава от безпощадното ровене в себе си, то прозата се научава – с наблюдения на заобикалящото, с осмисляне и систематизиране, преминаване през личен опит и много писане. Прозата възпитава автора си, изисквайки от него работа, дисциплина, упоритост. И това – да забравиш себе си, да се претопиш като автор, в името на автентично звучащите гласове на героите.

Би ли се заела с писането на пиеси? Докато четях, някои от разказите си ги представях буквално изиграни на театралната сцена.

Много интересна „ръкавица” ми хвърляш ти! Все още не знам отговора на този въпрос, но отново ще се върна назад. Преди много години, когато започнах да пиша проза – казвам проза, не – разкази, не знаех как да накарам героите си да заговорят. Изпитвах панически ужас при мисълта, че в творбата все някъде ще трябва да се появи диалог. Слава Богу, с времето нещата си дойдоха по местата. Не знам какво ще ми донесе бъдещето, в какво произведение ще съм въвлечена. Единствено мога да кажа – обичам смяната на жанровете и смятам, че тя е много полезна да държи един автор във форма.

Наши съвременници могат да се разпознаят в твоите истории, но не буквално. Каква е тайната в преплитането на реалност и фантазия?

Реалност без фантазия в писането биха довели или до документална, или до мемоарна творба. А те за сега са извън интересите ми. Реалността е много важна за мен, защото в нея откривам типажи, ярки и самобитни, които аз взимам и ги въвличам в друго живеене. И ако в разказите ми са вградени образите на наши съвременници, то е заради характерна черта или поведение.

Коя е любимата ти рожба измежду твоите книги?

За сега – последната, „Кафе пауза”. Защото писането на самите разкази ме научи на повече, отколкото предишните книги. И защото в тази книга са историите на много хора, които, ако в реалния живот са си отишли – в сборника продължават да живеят. Тук са и героите, с които се захванах, за да илюстрирам различни ситуации, а впоследствие тези герои ми станаха симпатични и близки.

Планираш ли и друга книга с проза – разкази или роман?

Да, във вихъра на прозата съм. Пиша в един друг жанр, различен от разказите и романите и не съм показвала тези си творби, с изключение на една (през пролетта тя излезе в „Диаскоп-комикс”). За сега няма да конкретизирам повече, имам още много работа за вършене. Така е, защото обичам готовите книги и предпочитам да чета готови произведения, а не теоретизирания и говорене на авторите за изкуството, вместо самото изкуство.

Чудесно оформление на художника Любомир Славков. Можеш ли да ни го разтълкуваш?

Стига човек да може да се вглежда в света около себе си, може да открие неподозирани неща на неочаквани места.  Светът, животът и смъртта са динамични места и състояния. Една чаша кафе или запалването на цигара, нещо, за което сме спрели да се замисляме, може да те прати по дяволите. А срещата с тъмното, низкото, страшното и болезненото си заслужава, когато усилва положителната човешка реакция.

Кафето има неизброими значения. Лично за теб символ на какво е кафето изобщо и по-конкретно в книгата?

Има секс в тази дума, има покана и обещание, има история и мечтание… (усмивка) Ето че и римата ми се получи не лошо. Хайде сега да си представим един ден без кафе… Или усилен работен ден без кафе пауза?... Говорим за нещо кратко и зареждащо. Но, както казах, обичам да променям значението и изгледа на нещата, с които сме свикнали.  Фиксираното време се разтегля, сигурността се изражда в безсмислени повторения, а мислещият се за сексуален обект започва да предизвиква широки усмивки.  Да кажем, че моето кафе в тази книга цели да предизвика по-различни мисли и реакции.

Преди да излезе сборникът, един от разказите, включен в книгата, е преведен на арабски език от палестинския преводач и писател Хайри Хамдан и влиза в Антологията на българския разказ „В началото бе епилогът”. Каква е за теб силата на това признание?

Разказът, който влезе в тази антология, беше писан за определен конкурс. А проблемите, залегнали в творбата ми, са общочовешки – бедността, любовта, паметта, отнемането на човешки животи. Затова съм много щастлива, че преводачът г-н Хамдан се спря именно на този разказ и съм убедена, че той ще се приеме с разбиране и в другата култура. Благодаря на г-н Хамдан за избора и превода, както и на още една преводачка и на още една писателка, които ми помагаха при написването му!

Какво ще ни кажеш за суетата на писателите? Трябва ли да има мярка? Доколко искаме да знаем къде и кога да спрем? Откъде започва саморекламата и къде свършва егото, ако свършва изобщо?

О, тук вече ще настъпим котката по опашката. Знайно е как заниманията с изкуство помпат балона на егото. И от характера и възпитанието на човека зависи доколко ще даде на егото да взима превес в проявите му като творец. Полът също оказва влияние, мъжкият пол имам предвид. Свидетели сме как все повече автори на не особено различими и запомнящи се творби демонстрират изключително високо самочувствие и по всякакъв начин претендират за внимание. Някои от тях, от висотата на въобразеното си можене, си позволяват да дават съвети за какво ли не, а други, без да държат сметка кога е уместно и кога - не, рекламират писанията си с всички средства. Няма да конкретизирам случаи и имена, но тенденцията е много неприятна. Мярката е много важна – както при живеенето, така и при писането и представянето на творбата и на автора й.

Няколко думи за работата ти с издателство Лексикон?

За да я има книгата „Кафе пауза” сега, благодаря за подкрепата и работата на екипа на издателство „Лексикон”. Едно смело издателство – само за българска литература. Книгите, които се появиха на пазара за една година от създаването на „Лексикон”, са най-красноречивата препоръка. А хората, работещи в това издателство, са много взискателни, но и внимателни към творбите и авторите.

Ти си библиотекар по професия – заобиколена от книги, а и страстен читател. Какво четеш в момента? Какво от всичко, което четеш ти е любимо и какво би препоръчала на нашите читатели като коледен подарък под елхата?

Да, това е голяма благодат – че съм заобиколена от книги. Но да работиш в библиотека в днешно време си е цяло предизвикателство. Защото една от задачите на библиотеките е да осигуряват актуална информация и да са достъпно място, насърчаващо социалните контакти. А как се актуализира информация – електронно или като книжни томове, с минимум средства или без никакви средства… Намират се начини, намират се и хора, издателства и институции, които подават ръка и благодарение на даренията от тях читалищната библиотека в Челопеч разполага с нови и търсени книги.

Самата аз чета основно вечер, защото преди да бъда страстен читател, гледам да съм добра майка на тийнейджърка и първокласник.  Последната книга, която си купих и чета в момента е сборникът с разкази „Като пристигнеш, обади се” на Кристин Димитрова. Още дълго ще го чета, защото отделните истории в него много ми допадат като език и стил, а психологически и емоционално ми въздействат изключително силно.  Редувам го с по малко поезия – от красивия двуезичен сборник на Жак Превер „Как да нарисуваш птица”, който тази година излезе от издателство „Колибри”.

А времето на коледните елхи дойде, така че наистина трябва да побързаме с подаръците за близките си.  Ще препоръчам за подаръци предимно книги от български автори. Тези четива вече многократно са „проверени” – прочетени и обикнати са и от възрастни, и от тийнейджъри. Нека да започнем с поезията: „Аз рибата” и „Бъдещето между нас” от Стоянка Грудова, „Улица Щастие” от Оля Стоянова, „Зверски кротка” от Амелия Личева и каквито стихосбирки се намерят от Кристин Димитрова. Следват два много важни и добре написани сборника с разкази: „Парти за разглезени самотници” от Светлана Дичева и „На изток от запада” от Мирослав Пенков, както и новите издания на Радичковата прекрасна проза. Романите за възрастни ще пропусна, защото тук, и то не без радост, ще изпиша имената на наши български хубави романи за тийнейджъри: „Светлината на Атлантида” - фентъзи от Десислава Шейтанова, и книгите на Юлия Спиридонова  - четирите романа, събрани в Комплект за оцеляване в гимназията, а също и детските ѝ книги. Сега излезе един солиден том с детски приказки, песнички и стихотворения от класиците на българската литература с оригиналните илюстрации от миналия век, отбрани от Румяна Пенчева и Мирела Костадинова  – „Приказник” от издателство „Лексикон”, който би зарадвал много деца (и порасналите деца около тях). Предстои да излезе и още една красива приказна книга – „Български народни приказки” от Deja Book. И тъй, да се запасим с хубави книги и обичани хора за празниците!

Едно изречение за финал.

Диаскоп-комикс, благодаря за въпросите и за вниманието!

 

Книгата „Кафе пауза” е подготвена от екипа на Издателство за българска литература „Лексикон” и се разпространява във всички големи книжарници в страната. Може да бъде поръчана от издателството по интернет, като при закупуване от читалища и библиотеки издателството прави специална отстъпка. А ако желаете да получите книга с автограф, посетете коледния панаир на книгата в НДК – ще намерите авторката И. Дионисиева на 15 декември от 15 часа на щанда на издателство „Лексикон”.

 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics