Владислав Христов: "Малкото е винаги повече"

Разговор с Владислав Христов, поет и фотограф за опиянението от търсенето

Ти си човек с неукротим дух. И все пак къде се чувстваш най-добре по отношение на интелектуалните бойни полета?

Да се чувстваш добре според мен е въпрос по-скоро на вътрешно усещане, при мен то не се определя от мястото или от полето на изява, а е вътрешна индукция и желание за изследване на нови полета. При желание човек може навсякъде да намери смисъл за действие и развитие, просто не бива да спира да приема предизвикателства, да провокира себе си и околните, да види до къде се простират собствените му граници. Особено в изкуството това е много важно, задържането в средата е равносилно на творческа смърт. Чувствам се най-добре там, където мога да се изразявам свободно и да бъда разбиран.

В едно скорошно интервю споделяш, че ако иска човек да пише поезия, не трябва да се страхува от тъмното. Кое тъмно?

Тъмното във всеки един аспект – съзнателен и подсъзнателен. Непознатото е тъмно, страхът от  него често плаши, в този смисъл поезията не е за страхливите и за хората, които не поемат рискове, не си позволяват да експериментират. Без движение и експерименти никой творец не може да намери истинското си лице и да се почувства удоволетворен от работата и постигнатото.

Във времена на проза ли живеем? Има ли място за поезия?

Времето няма жанр, всяко време съдържа по малко от всички изразни средства и литературни форми. Поезията дава сила на аромата, прозата - неговата продължителност. Така бульонът на времето става неподправен. Но колко хора четат, колко от тях могат да се насладят на това богатство? В едно скорошно изследване се посочва, че близо 60% от българите последните 5 години не са прочели нито една книга. Това показва колко ниска е станала потребността от четене изобщо, да не говорим за потребността от четене на качествена литература, за което се иска не само желание, а и подготвеност, култивиране на читателските навици с години и поколения наред. Какви читателски навици ще култивира МОЛ поколението, ме е страх да си помисля.

Каква е причината българската литература да не е позната извън страната ни ?

Капсулацията е един от големите проблеми на нашата литература, тя е разделена на малки кръгове и кръгченца, които не си помагат, авторите се считат за конкуренти и аз не знам в какво, забравяйки най-важното, че никой не може на никого да отнеме даденото му, но може да му помогне да го развие. Делото е общо. В момента единици автори пробиват своя пътека и се изгубват в тоновете книги. Затова българската литература няма обособено лице и не е разпознаваема. Чуждият читател трябва да бъде привлечен и съблазнен с нещо ново, соц екзотиката отдавна не е работеща формула. Големият проблем е в това, че културата от години е дискриминирана в страната ни. За нея не се отделят нужните средства, оставена е на самотек. Няма как да ни познават в чужбина, след като липсва държавна политика за експорт на българско изкуство. Много малък процент от добрите български книги се превеждат. Докато това не стане приоритет за държавата, положението няма да се промени.

Не смяташ ли, че липсата на реален социален живот пречи на литературата и изкуството изобщо?

Социалният живот съществува за тези, които го търсят. Дали някой автор ще има социален живот или ще е маргинализиран в това отношение, е негов личен избор. Бурният социален живот не е гаранция за положително развитие в творчеството, но следенето на случващото се е добра предпоставка за адекватност.

Пишеш кратка проза. Какво те привлича в кратките форми?

Краткостта е отлична школа за съзерцание и отсяване на важното, заринати сме ежедневно от тонове информация, кратките форми са реакция срещу това, те дестилират, за да остане само стойностното и непреходното. Литературата отдавна е влязла в годините на краткостта, тя е отражение на компресирания живот, който всички ние водим. Като антипод на това обаче от време на време се появява някой дебел роман, който да разтърси световната литература.

Любими поети от твоето поколение – от 70-те? От предишни поколения?.

Не обичам изброяванията на имена, немалко писатели са ми оказали влияние, срещал съм ги в различни периоди и съм благодарен за това. Всеки автор с годините си оформя лицето и благодарение на творците, които е харесвал и от които се е учил. Както казват на изток „Когато ученикът е готов, учителят се появява“. Вглеждайки се детайлно в произведенията, запознатите с материята могат да открият, кои са били учителите.

Как се запали по фотографията? Тя ли те отведе при поезията или обратно?

Фотографията е нужда от визуализация, тя е краткост, затворена в четири рамки. При мен тя се появи след поезията, някъде в края на 90-те, най-вероятно като търсене на различна форма на изразяване, извън Словото. Улавянето на мигове във фотографията е аналогично с улавянето на истории в литературата, по това те много си приличат. Фотографията като изразно средство при мен се появява в моменти, когато не пиша активно, после може да се отдръпне и пак да се появи. Важното е да няма насилване и самоцелност, интересът трябва да идва естествено - като прилив и отлив, оставяйки на брега както обикновени камъчета, така и скъпоценности.

Всяко интервю се придружава от биографични данни за интервюирания. Често обаче те се прескачат и не се четат като скучна статистика. Разкажи ни нещо за себе си, онова, което те описва най-добре.

В нещата, които правя, се стремя към яснота и простота, това са неща, които много ни липсват в живота, а в изкуството са направо на изчезване. Ако просто и ясно се изразяваш, ще бъдеш и правдив. От тази правдивост има нужда изкуството повече от всякога. Фалшът и суетата обаче често подливат вода на творците и това е една от големите битки, с която всеки сам трябва да се справи.

Какво ще кажеш по въпроса за плагиатството? Къде е границата между буквалното копи-пействане и творчеството на различни автори със сходни идеи, които се носят по въздуха и ни заразяват като вируси? И в този смисъл – трудно ли е да си абсолютно оригинален?

Така нареченото копи-пействане е феномен на масовата култура и бързината, с която живее съвременният човек, забравяйки, че за всяко постигане трябва да бъде извървян път. Това е една от причините, заради която голяма част от хората не са доволни от себе си, те сами се лишават от пътя, избирайки по-лесното, избирайки готовите формули и копи-пейста. Наричам това микровълнова култура. Плагиатството е плод на творческата импотентност и най-често се среща у хора, на който не им е дадена дарбата, но въпреки това държат да се изявяват и да бъдат признати. Изкуството е пълно с такива примери. В последните години тенденцията за плагиатстване се засили, защото изкуството за съжаление стана неделима част от социалното признаване и белег за превъзходство. Вместо да си намерят своята собствена пътечка и изразни средства, хората, които копират предпочитат по-лесният вариант – да си присвоят чужда и готова идентичност. Това рано или късно, разбира се, излиза на яве. Смешно е в днешно време да се говори за абсолютна оригиналност, след като зад гърба ни лежи толкова История. Дори подсъзнателно всеки творец търси подобието, нещото, към което да се причисли, любимите си учители - както изгубеното дете търси майка си. Това не е лошо и осъдително, но се превръща в такова, когато някой краде идентичност и я обявява за своя.      

Фотография и поезия. „Образ и слово” – това е една от рубриките в нашия сайт за комикси и култура. Обичаш ли комикси? Би ли написал сценарии за комикс?

Харесва ми колко много изкуства има в комикса, колко много кино и действие. Той култивира действието, а то е неделима част от всяко сътворяване. Близък ми е и с директните диалози, изчистени от всякакви излишества. Всички знаят колко важен е за източната култура той, а в последните десетилетия са превърна и в неделима част от западната култура. Според мен от всяка добра история може да се направи комикс, добрите истории не са толкова много, за да се пропуска с лека ръка тази възможност. Интересно ще бъде и ако някои от класическите произведения в литературата заживеят като комикси. За жалост този жанр е в забвение в страната ни, въпреки че покрай манга културата той придоби известна популярност. Искрено се надявам интересът към комикса да се възроди. Да напиша сценарий за комикс? Защо не.

Какво ще кажеш за емигрантската вълна писатели? Ти също си живял извън България. Пътешествията, трудностите не може да не са предизвикателство, да не обогатяват творческото въображение.

Според мен няма такава вълна, има отделни писатели с български произход, живеещи в чужбина, но за вълна не може да се говори, те са толкова малко и най-вероятно дори не се познават помежду си. Пребиваването извън граница със сигурност се отразява благотворно за един писател, най-малкото защото му дава различна гледна точка за света, която е храна за размисъл и оттам и за творчество. От културните сблъсъци често се раждат интересни произведения. Лично мен пребиваването ми в Германия, въпреки множеството трудни моменти, които съм имал, ме е обогатило много. Някои от следващите ми книги мисля да посветя точно на преживяванията ми в тази държава.

По мои наблюдения се оказва, че трябва да си пътувал и живял извън България, за да срещнеш признание и тук.

Живеенето и честите пътувания в чужбина не са условия за признание. Започваме да се отърсваме от комплексът “чужбина”, наследен от социализма, от това, че всичко, идващо извън страната е по-добро и заслужава признание. Всеки може да е признат в родината си, стига да намери вярната пътечка и да създаде своята собствена публика, да намери смисъл да остане, а не да намери повод да избяга. Бягството е за слабите, затова при творящите хора то не е решение.

Какво искаш да внушиш с фотографията си?

Това, което искам да внуша, всеки го разбира по своя си начин, пуска го през собствената си призма. Няма шифри за разчитане. Не само във фотографията, а и в никое друго изкуство няма и не бива да има. Нека не смиламе наготово всичко, говорейки за внушения и какво е искал авторът да каже, с такава смляна храна публиката няма да има нужда от зъби, а кой иска да има беззъба публика?

Имаш склонност към минимализма?

Минимализмът е простотата, към която се придържам във всичко, той не се постига напълно и точно това непостигане е най-голямата стръв да продължава търсенето и дълбаенето. Усещането за него не се появява преди да е извървян определен път в определена посока, аз още го вървя и се надявам той да няма край.

Бодлер е казал: Бъдете винаги пияни – с вино, поезия или любов. Но винаги пияни. Кое е твоето пиянство?

Моето пиянство е търсенето, търсенето на това, което ме изразява по-добре и пълно.

В бума на социалните мрежи сякаш е много лесно да добиеш известност. Но от друга страна поетът, писателят, художникът по начало са асоциални личности. Има ли опасност да стане подмяна, да изгубим критериите?

Ако известността се дължи на социалните мрежи, а не на много работа и талант, не завиждам на творците, придобили такава “известност”. Социалните мрежи са полезни за изкуството до там да свързват хората и да информират. Те не могат да дадат тази така желана от някои известност, без този някой да има нужните качества и дадености, за да се сдобие с нея. Известността сама по себе си е нищо без да я приложиш целесъобразно за благо по-голямо от твоето собствено. Критериите в изкуството така или иначе се подменят и то към по-лошо, това е очевиден факт и процес, който тече не от днес. Подмяната не зависи от това дали творците са маргинализирани или не, а от ниският вкус и критерии на масата.

Трябва ли да има институции, има ли ги по отношение на културата и изкуството?

Институциите са функции на властта а тя не търпи индивидуалностите. Изкуството пък е пълно с индивидуалности. Омагьосан кръг на взаимоизключващи се понятия. В страната ни има институции, свързани с културата и изкуството, но те съществуват формално, изгубили са тотално адекватност спрямо реалността, и докато не се преструктурират генерално, ползата от тях ще бъде нищожна.

Кое запалва с теб искрата за творчество?

Неизвестното и сладостта от предстоящия път.

Нещо, което съм пропуснала да попитам, но ти искаш да споделиш.

Малкото е винаги повече, така че нека тук да помълчим.

Другите за Владислав Христов и неговата последна книга "Енсо", изд. Ерго, 2012

"Поезията на Владислав Христов е лишена от шумове и изпълнена с бистрота. Излъчва спокойствие. Малко думи, пестеливи кадри, мъдрост, оставена да действа сама. На границата между далечния Север и далечния Изток. Наблюдението на света се осъществява от двете страни на далекогледа. Така нещата изглеждат еднакво малки и големи. Такива, каквито са. Смислена книга. Зарежда с тъга и ведрост." 

Силвия Чолева

"Разгънати хайку или сгънати поеми – Владислав Христов успешно отстоява в тази книга своята категорично въздействаща текстова формула с допълнителна острота, внезапност на смисъла и дълбочина на парадокса."

Илко Димитров

"Книгата “ Енсо” е като стара къща, колкото и да се опразва и обезлюдява, в ъглите на стaите и по пердетата са застинали спомени, бравите на времето прещракват и се отварят дрешниците на миналото. Но всички подобни условности са само декор, върху който са отпечатани капризите на желанията и пробивите на удоволствията."

Камелия Спасова

"Поезията понякога може да бъде и жестока. Дори когато говори за любов. Говори за любов, но стига до цветове и светове различни, сезони и места необичайни. Различното и необичайното обаче са същност на поезията; онова, което я издига отвъд. И когато заедно с поезията се издигнете отвъд, срещнете там Владислав Христов. И си поговорете за поезия..."

Митко Новков

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Има многобройни публикации в периодичния литературен печат - "Granta", "Литературен вестник", "Съвременник", "Страница", "Факел", "ЛИК" и др.

Издадени книги - "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (стихове, 2012, номинирана за наградата "Иван Николов").

Член e на международна организация "The Haiku Foundation".

Носител е на първи награди от конкурсите - за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010) и международния конкурс "Cherry blossom" (2011).

Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация "Frogpond", Световният хайку клуб "World Haiku Review" както и в "Simply Haiku", "Whirligig", "Sketchbook", "The Heron’s Nest", "Мodern Haiku", "Notes from the Gean", "Lynx", "Naiku Heute", "Asahi Haikuist Network", "The Mainichi Daily News" и др., част са от международни антологии и сборници.

Текстовете му са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски и унгарски езици. Организатор е на благотворителния проект "Оризови полета" за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г., и на много други инициативи, свързани с популяризирането на хайку в България.

Албум с фотографии на Владислав Христов тук

интервю: Христина Мирчева

снимки: Владислав Христов