Людмила Миндова: "Роман за името"

Дали заради всичките тези „часове на класния“ по-рано, които трябваше да създадат идеологически роботи, ти от малка предпочиташе приятелството на също такива деца като теб – уязвими, унижавани, без бъдеще? Но вие в Русе по едно време всичките бяхте такива. Какво бъдеще можеха да очакват децата, подложени на хлорните обгазявания в града? „Ще оцелеем ли и в това обгазяване?“ – сигурно са се питали наум всички майки, докато са бързали да закачат по прозорците влажните чаршафи, за да изолират поне с малко отровата и да я задържат вън от домовете си. А когато бяхте на училище? Кой ви пазеше тогава? Кой? Само от време на време ви учеха как се слага и сваля противогаз, но това беше само в часовете по военна подготовка, а при самите обгазявания противогази нямаше. Тогава запушвахте носовете си най-много с носни кърпи или марля.

Едва ли някога ще забравиш как в един първи учебен ден директорката, дружинната ръководителка и учителите поведоха цялото ви училище към Парка на възрожденците, зад Пантеона, за да отдадете почит на загиналите за свободата на отечеството и да прочетете стихотворения на големите български поети. Този път и теб те бяха включили в рецитала заедно с още около десетина други деца, които едно след друго трябваше да прочетат по едно стихотворение на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Смирненски… Когато дойде твоят ред, хлорната мъгла вече бе паднала така ниско, че човек не можеше да види и носа си. Всички кашляха и въпреки това един не се реши да извика „Спрете! Повече не може! Ще ни издушат!“ и ти, току-що излекувана от бронхиална астма, едва успяваше да си поемеш дъх, очите ти щипеха и течаха, а ти не смееше да ги докоснеш, за да не се излагаш пред строя, умираше от студ в тази лепкава синя мъгла, в „часа на синята мъгла“, но знаеше, че трябва да издържиш не толкова заради другите, колкото заради самата себе си.

Когато след години, вече студентка, си купи едно красиво издание на „Подир сенките на облаците“, чак тогава изведнъж усети страшната дълбочина на това стихотворение, което Яворов посвещава „на своите внучета Найден, Малинка и Ганка“. Кой може да твърди, че Яворов, който не е имал деца, няма внучета? Вярно, внуците на сестра му Екатерина са носели точно тези имена и той се е чувствал със сигурност и техен дядо. И все пак, погледнато отстрани, отвъд капана на биографията, кой може да отрече със стопроцентова сигурност, че днес всяко дете, което се ражда, прохожда и тича по тази земя, не е и негово, Яворово внуче? Кой може да знае дали пишейки своето стихотворение, Яворов не е почувствал с последната клетка на тялото си тъкмо тази бавно стелеща се „синя мъгла“, която без значение дали ще е хлорно обгазяване, чернобилска радиация, градски смог или политическа демагогия, пък било то даже без цвят, го е накарала да възкликне „Деца, боя се зарад вас.“

Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси. Ученици, от днес вашият съученик Алиш се казва Алекси…

Стои Алиш пред черната дъска и гледа в краката си като виновен. Гледа така, както е гледал Осип Манделщам върховете на обувките си или „хаоса иудейски“ в „Четвъртата проза“. Евреин, турчин, католик или православен, дъновист или евангелист, атеист или йога – в крайна сметка какво значение има, когато единственото нещо, по което хората наистина се различават на този свят, е това дали са гонещи или гонени? Ами ако никой не стои от едната страна? Ако теб те гонят едни, а ти гониш други?

Защо Алиш, едно единайсетгодишно момче, трябваше да се чувства виновен пред целия си клас така, все едно беше извършил някое ужасно престъпление? Престъпление ли е да имаш име? Престъпление ли е името ти да е турско, арменско, еврейско, руско, английско, френско, българско, китайско…

Еееех, дали е знаел съученикът ти Алиш, че един ден поетът Ахмед Шериф Шерефли ще напише стихотворение за „влаковете на срама“, ще кръсти това свое стихотворение „Насилствено изселване“ и с него ще припомни старата турска народна песен за едно момиче, което не спирало да плаче и да търси по брега на Дунава своя безследно изчезнал любим – Алиш. Ти сега вече не можеш да знаеш дали тогава тайно не си била влюбена в твоя съученик, но е сигурно, че и днес го обичаш така, както се обичат приятели и както човек се привързва към хора със сродна съдба и душа. Та ето за него, за момчето Алиш от русенското училище „Отец Паисий“, едно тристишие от това стихотворение-плач на Ахмед Шериф Шерефли:

Сещаш се колко често се е случвало да си говорите с твоите приятелки като малки момиченца, на около пет-шест години, че не харесвате имената си, че си мечтаете за други. Отдавна знаеш, че с всички деца е така. Със срещата на детето с името му, с неговото осъзнаване, започва истинският път на личността. Детето чувства, че името е съдба. Добра или лоша, но собствена. И ако за децата е нормално да отричат, да се опитват да си измислят други имена, нещо по-така, по-приказно, по-впечатляващо, интересно е през каква ли фаза преминават българските граждани, които откакто мълчаха (не всички, за щастие), докато милиционерите зачеркваха имената на българските турци, изведнъж стигнаха дотам, че намразиха своите собствени. Днес вече не само е невероятно изключение да срещнеш родено през последните години дете с българско име, а по върховете на държава гордо се веят не лични и фамилни имена, а бандитски прякори: Данчо Ментата, Митьо Очите, Митьо Пищова, Радо Шишарката, Васил Божков – Черепа… и на първо място, разбира се, „бат Бойко“. И след бай Тошо пак бай Тошо…

Децата обичат подигравателните прякори. Ако не те набият, ще те обидят. Дали в престъпния свят този далечен спомен от детството не е всъщност едно неизживяно детство? В крайна сметка даже и най-големите бандити са били някога деца. И може би, кой знае – нещастни деца?

Ох, ами твоето собствено име… Родена преждевременно в осмия месец, ти си била от онези бебета, чието оцеляване се е смятало за несигурно, та по тази причина докато са ги държали в кувьозите, предпочитали са да им слагат не имена, а номера. Та твоето първо име, значи, е било № 97 – по чиста случайност факултетният номер от следването на майка ти, вероятно затова и го запомнила. Ако такова преждевременно родено бебе се случело да умре, то нямало право да бъде погребано като човешко същество. Понеже още нямало име, то не се смятало за човек. Родителите нямали право да го гушнат на сбогуване. Така щяло да стане и с теб. Видяла някоя от санитарките в отделението, че си започнала да посиняваш и без да си прави труда да извика лекар, тръгнала да те хвърля на боклука – общият гроб на децата с номера. За късмет, лекарката, която наблюдавала бременността на майка ти, точно в този момент слязла в отделението, видяла санитарката с посинялото бебе в ръце и я попитала какво прави.

- А, нищо. Умрело, че да го фърлам – отговорила жената.

- Ти откъде знаеш, че е мъртво? Не си медицинско лице, че да решаваш.

- Ми издърпало си сигур тръбата с кислорода и взело да посинява. Умрело.

Не оставила лекарката така нещата, веднага започнала да ти вкарва кислород и извикала спешно екипа при себе си. Спасили те. В това време майка ти чула, че става някаква голяма суматоха и както щяла да ходи да кърми някакво изоставено бебенце, защото кърма имала много, видяла как санитарката търчи бясна по коридора и нарежда:

- Ще ми викат на мен, ще ми се карат заради някакво си идиотче!

- Какво става, кой ви се кара, какво идиотче? – попитала майка ти.

- А бе, на някаква кучка, дето трябвало да лежи почти през цялата бременност за задържане. Фанало си тръбите с кислорода и тръгнало да посинява… Аз тъкмо щях да го фърлам и кат ми се развика докторицата…

- Кое е това идиотче, кой номер – попитала майка ти и вече усещала как нещо в гърдите й се надига.

- Ами знам ли го, май № 97.

- Аз съм майката на това идиотче, аз съм тая кучка… – развикала се майка ти, хванала санитарката за яката и я раздрусала. После я пуснала бързо и цялата разтреперана хукнала към отделението, за да те види. Вече те съвземали, връщали те в живота. Когато вече било сигурно, че „идиотчето“ ще живее, майка ти, макар да смятали преди това с баща ти да те кръстят Катя, решила името ти да бъде Людмила – на баща ти Любомир и на лекарката, спасила живота ти – Мила.

Еeeх, Людмила… Еееееех, № 97… Късметлийка си ти! Късметлийка си, че си доживяла изобщо да се сдобиеш и с лично име, а не само с номер…

Какво ли само му е било на Алиш, чието българско име ти така и не искаше да запомниш? Къде ли е днес, ще се познаете ли, ако се видите? Какво ли им е било на всички онези деца, чиито родители насила е трябвало да им сменят имената – на Азиз, на Нюсрет, на Хасине, на Кадрие, на Айше, на Хюсеин, на Орхан… Как ли са се чувствали децата, чиито бащи или майки са били изпратени в Белене? Дали и те като теб вървят към бъдещето опипом и гърбом? Дали и те се ослушват за думите, които не са успели да чуят по-рано? Дали и те като Ибн Араби си казват, че моята религия и моята вяра е любовта? Дали и те като Осип Манделщам знаят, че от изкуството и от всичко изобщо, което днес правим, има смисъл единствено ако е глътка въздух, открадната за следващите.