по заглавие   по съдържание

Милка Стоянова: "Бялата сянка" прескача широки пространства и прави учудващи констатации

27.01.2018
Снимка 1

 

  • "Бялата сянка" на Христина Мирчева и моето усещане за нея.

 

Своеобразна и увличаща е стихосбирката на Христина Мирчева „Бялата сянка”. Изпълнена е със странни образи и много поезия.

Започва с три програмни стихотворения – диптиха „Бялата сянка” и „Изгнание”. Ето началото на първото: „Сърцето е „гнездо от атоми, „ядро от свръхенергия”. И веднага разбираш, че няма съмнение – то ще се взриви. Но очертанията от разлято кафе върху подносчето с чашата показват и друго сърце – сърце-сладък плод, политнало орле.

В следващото стихотворение – „Изгнание” – сърцето „трепти и писка, въздуха люлее”. Но как да го утешиш? То е сърце на един „рицар от обречените на провал походи”. И ако любовта се руши непрестанно, той ще я зида отново – „ще обитава в нея като дух”.

Този рицар, според мен, е първата бяла сянка, първата истина, която по-нататък в книгата приема множество образи.

Лирическата героиня е вървящ човек – през „долината на сянката”, после „по стръмния път”, после – „градинката, покрай която минавам всеки ден”… За нас, читателите, е любопитен пътуващият й поглед. Тук той прескача широки пространства и прави учудващи констатации. Този нестандартен поглед превръща лирическата героиня в емоционален носител на бялата сянка и в същото време я прави мъдрец, след като е открила невероятното, приказното, онова смешно и неуловимо, за което обикновено се питаме, има ли го, няма ли го, наистина ли го видях?

„Светещи кактуси”, „хищно цвете”, „кактус, който има крака”, „снежни бълхи”… и усещането, когато „всички дървета са в настроение”…

Аз няма да се спирам на конкретните образи – не са малко срещите в „Градини на непостоянството” – първия цикъл на стихосбирката.

Непостоянството води до поражения – това е естественото заключение, до което стигаме, четейки заглавието на втория цикъл, а именно: „Поражения”. Тук поражението започва с раздялата. И завършва с чувството за предопределеност – „Трябвало е да срещна този човек на пътя си”.

Да, трябвало е – за да изживее с изострени сетива целия свят около себе си и в самата себе си лирическата героиня. Каква лека, симпатична ирония към нашето вътрешно „аз” има в „Светофарът” – стихотворението за слепеца, който върви между колите, пресичайки кръстовището:

 

После тръгва умислен
към малката уличка,
вярвайки, че воят на сирените
го приветства.

 

И в същото време – каква подкрепа на вътрешното „аз”.

Или онзи камбанен звън (стихотворението „Бам”), който известява началото на спектакъла в „града на другото ни измерение”, където „всяко преминаване е достояние”. „Бам” – като внезапен спомен:

 

В близост е изоставеният каменен дом с изпочупени
прозорци, за който, макар че прилича на зандан,
ти ме питаш дали това е лятното кино в градчето.

 

Мигът на случващото се вече е отлетял „на нечии криле”, ние обаче сме станали свидетели на мигновеното прозрение на авторката.

Както някои бели сенки са видими само за нас, така и нашата бяла сянка е видима само за определени хора. „В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,/ в сянката на пътната врата невидима очаквам,/ в сянката на твоя дом…”, казва Христина Мирчева в стихотворението „Удължаване на сенките в късния следобед”. И завършва: „знаеш, че съм там”.

Милостивият сняг иска всичко да се повтори. Но дали това ще се случи? Отговорът е в хоризонта.

 

Отзивът е публикуван в Културни новини тук

 

Христина Мирчева и "Бялата сянка" в "Диаскоп":

 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

 

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!