Николай Нейчев: "Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски и руският месианизъм от втората половина на ХІХ век" - IX

Продължение от Осма Част тук

ІІ. 

"Война и Мир" и "Братя Карамазови" в аспекта на руската месианистична идея

1.

Двата знаменити текста проявяват ясно доловими изо­мор­фи­з­ми и на идей­но ниво. Всеки читател, дори бегло за­по­знатият с “Война и Мир”, е за­бе­ля­зал, че основна опозиция в произ­ве­де­ни­ето е дихотомията Запад-Изток. Тя “де­ли” геогра­ф­ски, идео­ло­­ги­че­с­ки, религиозно и цивилизационно “прос­т­ран­­с­­тво­то” на тек­ста и се свързва изконно с антиномията Война-Мир, фо­ку­си­ра­­на в заглавието на творбата (Вой­на=Запад; Мир=Изток). Нап­ример ко­га­то Толстой говори за това, че “силите на За­пад­на Европа (…) потеглиха от за­пад на изток към границите на Русия” [т. 3, ч. 1, І: 7], на пръв по­глед запад-из­ток показва ори­ен­ти­ра­но придвижване в гео­гра­фското пространството (впро­чем тер­минът “ори­ен­та­ция” означава да се намери “ориентирът”, “Ори­­ен­тът” – т. е. из­­­точната посока). Но в израза “хората на За­па­да вървяха към Из­ток”, т. е. към хората на Изтока [пак там: 10] ан­тиномичният бином За­пад-Изток започва да придобива ве­­че глобални измерения, да се възприема ка­то сблъсък между два свята, между две Цивилизации. За автора този “сблъ­сък” е “нео­бикновено”, “грамадно”, т. е. единстве­но по рода си “съ­би­тие”. Толстой се опитва да обясни причините, кои­то са пре­ди­з­ви­к­али това из­ключително Събитие и стига до из­вода, че То Е произтекло не защото “На­полеон бил вла­с­то­лю­бив, Алек­сан­дър – твърд, английската политика – хит­ра и хер­цог Олден­бург­с­ки – оскърбен”, нещо повече – за писателя, “съ­­зер­ца­ващ съ­би­ти­е­то”, причините “са безброй”, защото “кол­кото повече се за­дъл­бо­чаваме в търсене причините, тол­ко­ва повече откриваме та­ки­ва и всяка от­делно взета при­чи­на или цяла редица причини ни се струват еднакво ис­тин­ски са­ми по себе си и еднакво не­дей­с­т­ви­­телни по нищожността си в сравнение с грамадността на съ­би­тието…” [пак там: 8-9]. Сле­дователно за Толстой вси­ч­ки земни при­чини са ак­ци­ден­т­ни (случайни) – те са каузални единствено по отношение на про­фанното случване на историята, но за гра­мад­ното Съ­би­тие ситуацията е различна. Това Събитие извира от без­д­ни­те на фа­та­лис­тичния метафизис (То Е “трябвало да ста­не са­мо защото е трябвало да стане” – пак там: 9-10) и има тран­­с­цендентал­но оправдание, тъй като е било “пре­до­пре­де­ле­но от векове” [пак там: 11] и “отгоре” [т. 3, ч. 2, ХХVІІІ: 237]. За ав­то­ра на “Война и Мир” профанното битие на ис­то­рията е от­ра­же­ние на един Бо­же­с­твен примордиа­лен, из­ко­нен Първожест и се явява земно продължение на Све­ще­на­та История. С други ду­ми, войната от 1812 година не е про­с­то и само обик­новена, кон­к­ретна война, а е повторение на ми­та за Войната, на Войната изоб­­що и по принцип, затова е ре­зонна алюзията между мита за Тро­янската вой­на и На­по­ле­оновата; между горящата Троя и го­рящата Москва; между Па­­рис и Пиер; между Хубавата Елена и красавицата Елен Ку­рагина [вж. т. 2, ч. 3, І: 266-267, 273]. Както е ре­зонна и ана­ло­ги­ята, която се прави в текста меж­ду похода на Алек­­сан­дър Македонски и похода от 1812 година; между На­по­ле­­он Ве­лики и Александър Велики; между скитската държава и Ру­­сия [вж. т. 3, ч. 1, ІІ: 12-13]. Нека видим сега как се проявява би­но­мът Запад-Изток и у Дос­то­ев­ски, и по-конкретно в света на ро­ма­на “Братя Карамазови”.

Опозицията Изток-Запад е може би най-ясно изразена­та ан­ти­теза как­то в публицистичното, така и в художес­т­­ве­­но­то твор­чес­тво на Достоевски. И у него тя е прово­ки­ра­на не от някакви пол­итически, социални, икономически, кул­­турни или на­ро­до­пси­хологически причини (за писателя те са само след­с­твия), а но­си най-вече религиозен характер. За ав­тора на “Братя Кар­а­ма­­зо­ви” Западът винаги се свързва с ин­ферналното, обладало ое­зичилата се За­пад­на Европа, ко­я­то е загубила Христовия Лик [вж. Достоевски: т. 11: 436-456], докато Изтокът е синоним на спа­сението, защото Из­то­кът (всъщност Ру­сия) е съхранил чис­тия православен Об­раз на вярата [пак там: 60, 358]. В “Бра­тя Ка­рамазови” то­­ва е пределно ясно изказано чрез повторението на фор­му­ла, близка до евангелската: спасението на цялата земя “е ве­ли­кото пред­назначение на православието … от Изтока ще из­г­рее тази звезда” [69]; и още: “Образа Христов пазят за­сега в уединението си благолепно и нео­безо­б­разено, в чис­то­тата на прав­дата Божия от най-древните отци, апос­толи и мъ­ченици и ко­гато потрябва, ще го явят на раз­ко­ле­ба­на­та световна правда. Та­­зи мисъл е велика. От изтока ще въз­си­яе таз звезда” [331]. В та­къв аспект тряб­ва да се схва­щат и честите про­ти­во­пос­та­вя­ния в текста (макар в ня­кои слу­чаи и непреки) между Европа и Ру­сия, Франция и Русия ка­то “субекти” на За­пада и Изтока [вж.: 140, 242, 778 и др.].

Антиномията Изток-Запад както у Толстой, така и у До­с­то­ев­ски често присъства и в друга, латентна форма – за­менена е с по­нятия като ан­ти­под­ни­те центрове в руския ду­ховен космос: Пе­тербург (еманация на западното на­ча­ло) и Мо­сква (символ на източното, на Светата Рус). Пер­со­на­жи­те във “Война и Мир” строго са разграничени по приз­на­ка “петербургчани” – “мос­­ков­чани”, като съответно “не­бес­ни­­те души”, духовните, тър­сещи спасение прав­дотърсачи ка­то Пиер Безухов, Наташа Рос­това, Платон Каратаев, Ку­ту­­зов и пр. се чувстват “като у до­ма си” и обичат “май­ка­та на градовете”, “све­щената” Мо­с­к­ва и са някак чужди и са­мотни в Петербург [срв. т. 1-2: 263, 573, 690-691, 695; т. 3-4: 105, 295, 473 и др.]. Точно про­ти­во­по­ло­жно е от­но­ше­нието към топосите “Москва” и “Петербург” на пер­­со­на­жи като: Ва­си­лий Курагин, Елен Курагина, Борис Дру­бец­ки, Спе­рански, Наполеон и пр., ко­и­то са овладяни от “зем­на­та”, ра­ционално-егоистична стихия на битието [срв. т. 1-2: 468, 545; т. 3-4: 143, 347-350, 518 и др.][1].

Същият “модел” е при­­ло­­жен и в “Братя Карамазови”. Критерий за “източен” или “за­па­ден” човек, за “рус­ко” – “антируско” и у Достоевски се явява отношението към Москва. Не слу­чайно за де­мо­ни­ч­ния Смер­дя­ков се казва, че “самата Москва някак из­вън­ред­но малко го за­ин­­три­гу­ва­ла” [132], и “вярата му никак не е ру­­ска” [138], а съ­вестта на “западника” Иван Карамазов се събужда и го из­мъч­ва, ко­гато пътува към Москва, именно то­­гава(!) той усеща, че “вместо възторг в ду­шата му пад­на изведнъж такъв мрак, а сър­цето му се сви от такава скръб, как­вато не бе изпитвал ни­ко­га досега през живота си” [296]. “Цяла Русия ненавиждам” – го­вори Смердяков – и про­дължава с тирада за “умната” френска нация и “глу­па­вия” руски народ, което предизвиква “хва­леб­ст­ве­­ните” думи на пошлата Маря Кондратиевна: “Пък и вие са­ми­ят сте ка­то чужденец, същински благороден чужденец…” [236-237]. Са­­мо след няколко страници в ро­мана и “западникът” Иван Ка­рамазов из­по­­вядва: “Аз искам да отида до Ев­ропа, Альо­­ша, и направо от­­тук ще тръгна, и знам, че ще оти­да само на гробищата, но поне на най-най-скъпите гро­би­ща, това е! Скъ­­пи по­кой­ни­ци лежат там, всеки камък над тях говори за та­къв пла­ме­нен минал живот, за такава стра­стна вяра в своя под­виг, в сво­­ята истина, в своята бо­р­ба и в своята на­у­ка, че аз, знам го отсега, ще се хвърля на зе­мята и ще це­лу­вам тези ка­мъ­ни, и ще плача над тях…” [242].

Опозициятя между Изтока и Запада във “Война и Мир” и в “Бра­тя Ка­ра­ма­зови” е заместена освен от антиномията Пе­тер­бург – Москва и от други раз­нообразни превъплъщения ка­­то: ра­зум – интуиция; ум – сърце; чувс­тви­тел­ност на ге­ро­и­те към “вън­ш­ния” или към “вътрешния” си глас; обвързване на пер­сонажите с понятията “ляво” – “дясно”; отношенията на героите към “за­ле­за” или към “изгрева”; приемане или от­х­вър­ляне на Наполеон и на­полеонизма и др. под., като при то­­ва на Запада смислово от­го­ва­ря пър­вата, а на Из­то­ка – вто­­рата “съставка” от изброените би­номи (по-под­роб­но въ­п­­росът е проучен в творчеството на Дос­­тоевски – вж. Нейчев 2001а: 160-170).

2.

Двата текста са изоморфни и поради факта, че вну­ша­­ват ти­таничното про­тивостоене между различните ре­ли­гиозни и кул­турни цивилизации на мен­тално ниво. За­пад­на­та мисловност е отхвърлена на всички равнища, като ме­жду “Война и Мир” и “Бра­тя Карамазови” се откриват по­ра­зи­тел­ни съ­от­вет­ствия, дос­тигащи дори до буквални фра­зе­о­ло­ги­чни повторения, сякаш в своята последна книга Достоевски тво­ри огледално слово, което вли­за в пос­то­я­нен “диалог” с Тол­стоевото и създава усещането за общо идейно и духовно пространство. Но трябва да под­чер­та­ем, че и на това идей­но ниво “диалогът” между двете творби е про­ве­ден на прин­ципа от обратното. “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” “отговаря” на вси­чки фун­даментални мирогледни по­ня­тия, застъпени в епо­пе­ята на Толстой, но у Дос­тоевски те са об­с­тойно развити и са представени в техния вътрешен смис­лов ас­пект, до­ка­то светът на идеите във “Война и Мир” като правило се из­ра­­зя­ва в относително кратки и стегнати ментални фор­му­ли, последвани от про­с­транни описания на фактурата на тях­ното зем­но-битово проявление. Ето ня­кои от топосите, в които двата тек­ста “се допират” чрез точни смислово-фра­­зеологични ре­п­ри­зи.

Идеята на Достоевски, че “всичко е като оке­ан, всичко те­че и се съприкосновява, тук го докоснеш – на другия край на све­та се отглася” [338] е почти буквално повторение на Тол­с­то­евата метафора на живота “раз­лю­ля­но­­то кълбо от капки”, неп­рекъснато съприкосновяващи се една с друга [т. 4, ч. 3, ХV: 593], но ако при Толстой този образ се мярка само за миг в съня от­кро­ве­ние на Пиер, то в “Братя Карамазови” ме­тафората за ог­ром­но течащия океан на живота, в който вси­чко е взаимосвързано, се появява в началото и не­п­ре­с­тан­но се възобновява чак до са­мия край на романа чрез ви­со­ка­та фре­к­вен­ция на идеята на ста­ре­ца Зосима (Маркел), че “все­ки пред всички за всичко е ви­но­вен” [305, 314-315]. И ако “Война и Мир” дава външно илюс­т­ра­­тивната стра­на на иде­ята, то “Братя Карамазови” изцяло е “из­тъкан” от ней­на­та сло­вес­но вътрешна субстанция, като на по-за­ден план ми­нава земното й битово въплъщение.

Това наблюдение се потвърждава и в следващия общ и ос­но­вен за два­та текста идеен топос – фразата, която се про­­крадва в разговора на Альоша с Иван Карамазов, че “вси­ч­­ки трябва най-много на света да обикнат първо жи­во­та. Да оби­кнат жи­во­та, повече отколкото смисъла му” [243] е то­ч­на идей­на реп­ри­за на житейската вяра, до която дос­ти­га Пиер Безухов в края на “Война и Мир”, когато, захвърлил “ум­с­твения далекоглед”, той стига до из­во­да, че “целта на жи­вота – не съществува”, че се­га просто “ще живее” – “той не можеше да има цел, защото се­га имаше вяра – не вяра в ня­какви правила или думи, или мисли, но вяра в живия, винаги усе­щан Бог” [т. 4, ч. 4, ХІІ: 642][2]. Но в “те­ле­с­на­та” епопея на Тол­с­той героят стига до идеята за любов към жи­­во­та (преди не­говата цел и преди неговия смисъл) чрез богат и мъ­чителен ек­­зис­тен­циален опит и той реализира идеята отново чрез и във опита, а не на мен­тал­но ниво, както това е показано в “духовната” епопея на Достоевски, къ­де­то “рационалните” идеи на “западника” Иван Карамазов се опровергават пър­во на идеологическо, а чак след това на житейско, битово ниво.

Интересен пример за различно “телесно” и “спи­ри­ту­ал­но” пред­ставяне на една и съща идея и в двата текста е из­вес­тната фра­за на Волтер: “s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer” (“ако нямаше Бог, той трябваше да се из­мисли”), ко­ято се среща как­то във “Война и Мир”, така и в “Братя Ка­­ра­ма­зо­ви”. В творбата на Толстой тя обаче добива след­на­та форма: “ако Баг­ра­ти­­он не съществуваше, il faudrait l’inventer – каза шегобиецът Шин­шин, като па­ро­дираше ду­ми­те на Волтер” [т. 2, ч 1, ІІ: 393], т. е. “il faudrait l’inventer” (“тря­­б­­ва­ше да се измисли”) в случая из­пъл­ня­ва принизена, чи­с­­­то битова функция (из­пол­зва се по от­но­ше­ние на един ис­то­­рически персонаж) и това профанизира ней­ния висш транс­цендентен порядък. И обратно. В “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” Вол­­теровата фраза присъства в своя изконен, непроменен вид (в размислите на Иван Карамазов – вж.: 247) и из­пъл­ня­ва ро­лята на основен западен иде­о­ло­гически “маркер”, кон­т­ра­пункт на източната православна идея, за­щи­та­ва­на от Альо­ша и стареца Зосима, и тази идейна борба се разгръща по цялото про­с­транство на духовната епопея, която транс­фор­мира вън­ш­ния й конкретно ис­торически аспект (който иде­ята носи във “Война и Мир”) и разкрива изцяло неи­ния вът­решно спири­ту­а­лен потенциал[3].

3.

Следващият фундаментален за двете епопеи идеен то­пос е об­щото разбиране за европейския тип герой като то­тал­но не­съв­мес­тим, дори прес­тъ­пен за източния начин на мис­ле­не. Навсякъде във “Война и Мир” Толстой вну­ша­ва идеята за нищожната роля на личността герой за хода и раз­ви­ти­е­то на историческия про­цес. За автора Наполеон е “лъжлива, из­мислена от ис­то­ри­я­та фор­ма на европейски герой, който мни­мо управлява хората” [т. 4, ч. 4, V: 622] и за­това “ев­ро­пей­с­ки­ят герой” (по принцип) е “ни­що­жен”, “дребнав” [т. 1, ч. 3, ХІХ: 377], а ролята му е незавидна, “не­чо­ве­ш­ка” [т. 3, ч. 2, ХХХVІІІ: 277] и най-важното – тази “ро­ля” е неосъзната като прес­тъпление, а ка­то някава забавна игра на война [пак там: 225-226, 239 и др.]. Този феномен тясно кореспондира с текта на “Бра­­тя Ка­рамазови”, но тук той е обяснен вътрешно, осветен най-ве­че откъм не­говия духовен, религиозен аспект, тъй като се под­­чертава, че в Европа “престъпникът (…) рядко се раз­кай­вал, за­щото самите дори съвременни уче­ния затвърдяват у не­го ми­съл­та, че престъплението му не е престъпление, а са­мо борба про­тив несправедливия гнет” [68]. Заблуда, ид­ва­ща от това, че “там (на Запад – бел. е моя – Н.Н.) вече изоб­що няма църкви, а са останали са­мо църковниците и ве­ли­колепните църковни зда­ния, а самите църкви там от­да­вна ве­че клонят да преминат от низ­шия вид като църква във вис­шия вид ка­то държава, за да из­чез­нат окончателно в нея” [пак там]. На тази мисъл (за прев­ръ­ща­нето на Цър­к­ва­та в Държава), която е в основата на въз­ник­ва­­не­то на за­падния тип престъпен герой, е отредено огромно прос­­т­ран­ство от идей­ната канава на “Братя Карамазови”.

И в двата текста се изследва идентичният проблем за въз­мож­ността ин­дивидът да превъзмогне гибелното за лич­нос­тта уе­динение чрез т. нар. “на­ро­дна идея”. Срещу за­пад­на­та тен­ден­ция на “обособяването” на индивидуа­лис­тичната его­истична во­ля и нейната роля в съдбините на света Тол­с­той про­ти­во­пос­та­­вя колективната “народна правда”. Пред та­­къв проблем е из­пра­­вен в края на романа епопея Пиер Безухов, кой­­то желае да прео­до­лее егоистичното си уединение чрез сли­­ва­не с “общия” народен жи­вот: “Да бъдеш войник, про­с­то вой­­ник! – помисли Пиер, зас­пи­вайки. – Да влезеш с цялото си съ­­ще­с­тво в тоя общ живот, да се проникнеш от онова, ко­е­то ги прави такива. Но как да смъ­к­неш от себе си всичко из­­ли­ш­но, дяволското, всичкото бреме на тоя вън­шен човек?” [т. 3, ч. 3, VІІІ: 312]. Толстой показва, че това е въз­мож­но чрез лю­бо­в­­та към ближния (случая с внезапно из­блик­на­ла­та “Божия обич” у княз Андрей към неговия “враг” Анатол – т. 3, ч. 3, ХХХІІ: 409-410), която трябва да прерасне в лю­бов към своя на­род, а оттам и към цялото човечество. За писателя спа­се­ни­е­то на увлечения от самоуверената западна разсъдъчност ин­ди­вид е един­ст­ве­но в сливането му с руския народ, защото то­ва е уни­ка­лен, безподобен на­род, “а не като французите през 1813 го­ди­на”, които “обръщат шпагата с дръж­ката напред, гра­циозно и уч­тиво я предават на великодушния по­бе­ди­тел; бла­зе на оня на­род, който в мига на изпитание, без да пита как другите са пос­тъ­пили според правилата, чисто и просто ди­га първата по­пад­на­ла му су­ровица и буха с нея дотогава, до­като чувството на ос­кърбление и мъст в ду­шата му не се замести с презрение и жа­лост” [т. 4, ч. 3, І: 553]. За Толстой уникалността и ве­­­ли­чи­ето на рус­кия народ се проявява в гра­ниците на кон­к­рет­ното историческо съ­­битие, и се съ­из­мер­ва с величието на неговата историческа ми­сия.

Макар проблемът за уединението и неговото пре­о­до­ля­ва­не чрез на­ро­да да е централен и за романа-епопея “Братя Ка­ра­ма­зо­ви”, за разлика от “Война и Мир” той отново се пред­с­тавя от об­ратното – в своя глъбинен, духовно ре­лигиозен ас­пект. “За­ра­зеният” от западното неверие Иван Карамазов из­­по­вядва иде­ята, че “такъв природен закон: човек да обича чо­вечеството – изо­б­що не съществува и че ако има и е има­ло досега любов на зе­мята, то не по­ради естествени закони, а единствено затова, че хо­рата са вярвали в сво­е­то без­с­мър­тие” [72-73]. Но за него, “па­радоксалиста”, “Хри­сто­ва­та любов към хората е своего ро­да невъзможно чудо на зе­мя­­та (…) Ала ние не сме бо­го­ве…”, за­то­ва и любовта към хо­рата е невъзможна [249]. Целият роман е идей­но оп­ро­вер­жение и преодоляване на тази родена от зем­ния “евк­ли­дов­­с­ки разсъдък” мисъл. Старецът Зосима открива при­­чи­ни­те на заболяването в “уе­динението” на индивида: “пог­лед­нете ми­ряните и целия Божи свят, що се пре­възнася над на­ро­да, не се ли е изопачил в него образът Божи и неговата ис­ти­на?” [331] и дава формулата на спасението: “от народа е спа­се­ни­е­то на Ру­сия (…). Помнете това. Народът ще посрещне ате­иста и ще го надвие и ще ста­не единна православна Рус, (…) защото то­зи народ е Богоносец” [332-333].

Сле­до­ва­тел­но при Толстой преодоляването на его­ис­ти­ч­но­­то начало е не­отделимо от включването на индивида в над­­­ин­ди­ви­­ду­ал­на­та “народна душа” (“надиндивидуалността”, еле­мен­тът, който липсва в “душите” на обособените един от друг за­пад­ни “народи”), докато при Достоевски въз­с­та­но­­вя­ва­­не­то на вът­решната цялост на индивида е не­от­де­ли­мо от вклю­чването му в надиндивидуалното един­с­т­во на Цър­­к­ва­­та, тъй като у ав­то­ра на “Братя Карамазови” на­род и Цър­­ква са идентични по­ня­тия, защото руският на­род е на­­род Бо­го­носец (което обаче не мо­же да се каже за никой от “на­родите” на Запада, нито за за­пад­ната църковност ка­то ця­ло). Та­ка проб­ле­мът индивид-народ е по­с­та­вен и раз­ре­шен по своеобразен на­чин в две­те епопеи, ка­то раз­­г­ръ­ща­нето му във “Война и Мир” се осъществява в плана на зем­но­-ис­­то­ри­ческото, до­като в “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” – в пла­на на ре­­ли­ги­озно-ме­та­фи­зичното, с което ро­ма­нът на Дос­то­ев­ски “ура­­вновесява” Тол­стоевия “историзъм”, “из­пъл­вай­ки” го с бе­з­­­брежен и окон­ча­телен трансцендентен есхатоло­ги­­зъм.

Следва

Ф.М.Достоевски през 1863 г. и Л.Н.Толстой през 1854, Москва, дагеротипия