Френското кафене: Писатели

Разказ от Стефан Кисьов

Излязох от къщи и ми се стори, че се е позатоплило. Е, не беше нищо кой знае какво – все пак беше декември. Но ми стана приятно и докато вървях към спирката си мислех за това.

Три хлапета седяха на пейката до съседния блок.

-Пет – каза едното и ме погледна.

-Четири – отвърнах аз.

То ми направи с ръка знак „окей” и смигна.

Качих се на 76, поклатушках се до „Граф Игнатиев”, където слязох и тръгнах нагоре. Минах от дясната страна, покрай магазинчетата, а после – край сергиите, които бяха отрупани с банани, мандарини и портокали. На много места пишеше, че мандарините са без семки.

Беше малко смешен надпис: „СОЧНИ, БЕЗ СЕМКИ”

ПИСАТЕЛИ

Събота, неделя и понеделник се държах като глупак, във вторник писах криминален разказ, а в сряда седях във Френското кафе, когато до мен се настани една французойка.

Отдавна я знаех.

Тя се зае да подчертава думи в една българска книга, а аз зачаках да свърши.

- Вие французойка ли сте? – попитах лицемерно невинно след това.

Била. Разбъбрихме се, а после я попитах дали не би могла да преведе някой мой разказ на френски.

- Защо? – учуди се тя. По-добре да потърся преводач на немски. В Германия имало по-силен интерес към българската литература.

- Все пак френският е световен език – отвърнах. – Пък и вие сте французойка…

- Знам. Но няма смисъл. Литературните издания във Франция не печатат разкази. А и няма интерес към българските автори. Има интерес към руснаци и румънци. Също към албанци. Вашата Юлия Кръстева например като дойде във Франция, се представяше за рускиня.

- И аз ще се представя за руснак.

Това не я впечатли.

- После, трябва да е нещо много актуално. Опитайте в „Отворено общество”. Но трябва да е нещо съвременно. Социално.

- Или нещо екзотично?

- България не е екзотична за французите… Аз не мисля така обаче – усмихна се тя.

- Тогава нещо за Босна? - сетих се. – Става ли?

- Босна беше актуално преди две години.

- А емигрантски роман?

- Това също е омръзнало. Сега във Франция е на мода японската литература.

- Значи ще напиша нещо за Япония – въодушевих се.

- Не, не сте японец – отбеляза тя.

- Вярно.

- Важното е да сте японец.

По-късно отидох в едно заведение на „Стефан Караджа”, където барманката ме мразеше, писателят Емо Тонев ми смигаше, а поетът Вальо Даскалов ми се сърдеше. Беше купон както винаги, а по едно време се появи летецът-прототип на героя на новия роман на Степан Поляков. С тях двамата и сина на дисидента Петър Манолов бях прекарал една тъпа вечер преди няколко седмици.

Попитах го какво прави и той ми каза, че се върнал от Лондон преди три дни.

- Как прекара там? – полюбопитствах.

- Запознах се с един английски писател – похвали се той.

- Къде?

- В Хайд парк. Обеща да ме включи в романа си, след като му дадох половината от геврека си.

из цикъла "Френското кафене"