Кристин Юрукова: "История/Истории"

От пощата на Диаскоп:

Здравей, Христина,

Изпращам ти романа за рода ми "Истории/История", който беше току-що издаден като електронна книга. Книгата е пряко свързана с темата Левски, има исторически изследвания, които за първи път се посочват в нея. Например връзката между обесването на роднината на Левски, приятел на прадядо ми Бочо Загорски през Страшното в Карлово и успешният опит на прадядо ми Партений Белчев да предотврати същото в Сопот чрез един усилен, рискован бяг от Карлово до Сопот сред хиляден башибозук. Един от първите българи, завършили Киевската Семинария, той е бил учител на Вазов в Сопот/описан от Вазов с обич в "Даскалите", в "Под игото" като даскал Климент, "Епитропа", в стихотворението "Виждам го" в "Люляка ми замириса"/, но и на децата на Яна. сестрата на Левски, в училището Карлово, за което има запазено писмо за интереса на Левски към това как Партений Белчев оценява успеха на племенниците му. Партений Белчев е здраво свързан с историята на Пловдив, той е един от първите учители след Освобождението в Девическата гимназия в Пловдив. Той за пръв път още в Сопот въвежда за пръв път изучаването на руски език в училище като е бил пламенен декламатор на стиховете на Пушкин, Державин, Лермонтов по свидетелствата на ученика му Вазов. За рода на жена му Тана Хаджи Бошнакова от Сопот проф. Иван Шишманов в Бележките към "Спомени" на Съба Вазова пише, че е "голямо сопотско семейство, сродено с Вазовото". Другият клон от родословното ми дърво е родът Юрукови - едни от водачите на Априлското въстание в Брацигово, дало един от първите кметове на Пловдив - Данаил Юруков, брат на дядо ми Костадин Юруков, автор на многобройни спомени и изследвания на национално-освободителните ни борби и един от първите юристи с висше образование след Освобождението - дядо ми, апелативния съдия Костадин Юруков. От това семейство е и дъщерята на Данаил Юруков - издателката и преводачката София Юрукова. Незаслужено нейният интелектуален подвиг не е отбелязан, почетен и честван в Пловдив вече толкова години след промените. Тъкмо в Пловдив в далечната 1909 година тя създава първото голямо българско семейно издателство за преводна литература “Мозайка от знаменити съвременни романи” , което белязва неотвратимо интелектуалния живот на Следосвобождението чак до национализацията му през 1948 г. Издателството успява да привлече като преводачи  интелектуалния елит на нацията - имена като роднината им Константин Величков, Никола Доспевски, Елисавета Консулова - Вазова, др. Константин Гълъбов, Елка Константинова, Олга Величкова, Димитър Подвързачов,Николай Райнов, Гео Милев, Димитър Бабев, Фани Попова-Мутафова, Асен Разцветников, Боян Дановски, Радка Крапчева. Голямото му постижение е запознаването на българския народ със значимата и стойностна световна литература като често автори, носители на Нобелова награда, биват представяни, преди да са били отличени.

В по-ново време се разглежда старозагорския поет Добчо Попов, брат на дядо ми Антон Попов, създател на първия литературен кръжок в Стара Загора, редактор на списание "Ранни цветя", на "Хризантеми", списания непосредствено подготвящи "Пламък" и "Факел", приятел на Емануил Попдимитров, на Иван Мирчев и Иван Хаджихристов, на Дебелянов, на Гео Милев и художниците Иван Милев и Дечко Узунов.

Ще се радвам да представите достойно романа ми в Диаскоп заедно с литературния ми сайт kristin-yurukova.com с мои книги и картини, където може да се прочете като безплатна електронна книга.

Сърдечни поздрави и успех на изданието, което ме подкрепя вече толкова години!

Кристин Юрукова

История/Истории

-------

Тази закваска и литературната дейност на Добчо Попов довели в поповата къща интелигенцията на Старозагорско и Чирпанско. Хулиганските елегии на Николай Марангозов ехтели във вече проядените от туберкулозата гърди на Добчо Попов, братът Иван философствал с Емануил Попдимитров за теориите му за философията на Анри Бергсона на френски,  фамилията топтан била приели Бергсонизма и специално становището му за интуицията, защото имала доказателства за нея от семейната история, от интуицията на баба Пида, дядо поп и децата им.

Майка им е баба Пида - баба Попадия, живяла 99 години и тъкмо да навърши стотния си рожден ден се бе родила правнучка й - писателката.  Сякаш баба Пида бе си отишла ден преди да навърши стотния си рожден ден, за да отвори път за първата си правнучка. “Едната душа си отиде, другата се появи.” Старата баба Пида, прегърбена на две, сновяла между Пловдив и София между децата си, собствената си къща била продала да лекува внука си. Докато била в къщата си в Стара Загора, била посещавана от историци от музея да записват разказа й за бягството й от горяща Стара Загора през Руско-Турската война. През ден, през два тя грабвала внуците си, за да наобиколи другарите на рано отишлия си Добчо. Знаела до едно стихотворенията му наизуст, но шептяла и стиховете на Димчо Дебелянов, когото била черпила неведнъж в къщата им, стиховете на Иван Мирчев и Иван Хаджихристов, най-верните приятели на сина й. И Гео помнела много добре, и с баща му си имали уважението от време оно, а Иван Милев, художникът, бил толкова често у тях, че се шегувал “Ами осиновете ме, да кандисаме.” Тя да не идела у другарите на поета, те идвали, сещали дълг към нея и всячески я подкрепяли, я кафе и ръж ще й донесат, я кутийка с локум, а най-често - някоя книга, ако не своя, чужда.

Помнели времето, когато Добчо си ги събирал в стаята си да си четат стихове, да си ги коригират взаимно и да обсъждат световните работи и вижданията на професор Асен Златаров. Дотолкова били изумени от лекциите на професора в града, че от Добчо бяха останали записки-размишления върху тези лекции, написани върху листове от данъчни документи, многобройни записки наред с многобройните листчета стихове. Той работел като чиновник към Данъчна служба при Общината. Но “седянките”, както ги наричали кудошлийски, с другите поети били още в ученическите му години, те прераснали в първия голям, значим литературен кръжок в Старо-Загорско, последствията от който били пръкването на сума ти списания - “Ранни цветя”, “Хризантеми”. И участниците в кръжока, и водещият кръжока били ученици на не повече от 15-16 години, ранни цветя на българския символизъм.

Личността на Добчо Попов е възлова за разбиране на символистичната ни поезия, нейните корени, източници и средата, която я хранела. Много кратко живял Добчо - едва от 1897г. до 1929, много пламенно и бързо живял. Сякаш е предусещал черната си орис, та е бързал да създава. Много е символно, че създателят на литературния кръжок, от който се ражда толкова много символистична поезия е с корени от Чирпанско, че баща му служи в църква близо до родната къща на Яворов, този храм неминуемо е бил ползван от Яворовото семейство.  Един от “юбилейния комитет и спомагателни комисии” на  Юбилейния сборник от 1935 година на чирпанската църква е най-малкият брат на Яворов.  За да разбере човек как е възникнало понятието за Стара Загора град на поетите, трябва непременно да познава решаващата роля на Добчо Попов за това - с таланта си да пише, но и с таланта си да обединява талантливите хора около себе си и като редактор да открива и подпомага таланти. Едва излязъл от юношеската възраст, 15-16 годишен той е обединяващ център на младия литературен живот на града. Списанията, без които е немислимо развитието не само на старозагорската, но и националната символистична поезия - “Ранни цветя, “Трептящи акорди” и “Хризантеми” са с неговото решаващо участие, на някои от тях е редактор. Това са списания като странните символистични пацифистични списания на Запад, които дават големите поети на Европа. За да се оцени литературния им подвиг трябва да не се забравя, че тези български списания са създадени тъкмо по времето на войните.

Писателката може да свидетелства за финансовото състояние в дома на вдовицата на свещеника баба Пида, за черната грижа, свила гнездо в дома им след като черната птица на туберкулозата е отнесла съпруга й съвсем без време. С вдовишката пенсия тя по никакъв начин, с никакви комбинации и залагания не може да изхрани толкова гърла. Добре че дъщеря й е на фронта като милосърдна сестра, нея поне да не мисли. Недохранването вече е сложило отпечатък върху най-големия й син Добчо, само след пет-шест години болестта, породена от гладорията, ще го унищожи. Трагедията българска с войните е променила основите на младата нация. Тъкмо младата й сила мре по фронтовете, цяло поколение се затрива, за да бъде извоюван един още по-зловещ мир. Но духовното по горд и героичен начин е победило кошмара в личността на Добчо. Той не само води кръжок още през 1913 година, от който са излезли сума ти старозагорски поети, но той създава литературна история - редактор е на литературни списания, подкрепя общобългарски творци като Емануил Попдимитров. И после в спомените си поетите, участвали в списанията му, говорят все за големия му житейски и литературен опит. “Какъв житейски и литературен опит? Та той е бил толкова млад” - мъчно й бе за нерадата му съдба и за онази никога неиздадена негова стихосбирка, което очевидно е отеквало болезнено в него. “Той беше нежно млад и бледен. Златист мъх и свян осеняваха лицето му. Чист и хладен пламък грееше в цветистите му очи.” - Така описва 16-годишния Иван Мирчев Ботьо Савов в списание “Хризантеми”. Същото, сигурна е тя, може да бъде съотнесено и към Добчо Попов. Само пламъкът в очите му не би нарекла хладен като знаеше темперамента и чувствителността на старозагорските и чирпанските си роднини, готови винаги да избухнат в най-пламенни вълнения. Нежност и свян са думите, които трябва да се приложат за тези поети, още в юношеска възраст те са превърнати в жертвено поколение на България. Светът воюва срещу младото поколение на току-що освободена България. Току-що освободената нация трябва да заплаща незнайно защо тежка кървава дан, приливът на бежанци от Македония и Тракия, чиито имоти са останали по родните места, създава всъщност основата на онова зловещо разделение на обществото. Благодарение на разкъсването на България, прогонването  на огромни маси от населението й от останалите извън освободените ѝ територии земи, благодарение и на катастрофалното обедняване след войните и намаляването драстично на младото поколение България изведнъж осъмва с големи слоеве на нищо нямащите. Такива слоеве тя не би имала, ако не е била тази външна намеса. И поетичните нежни души около сина на рано отишлия си свещеник чувствали това. Че са вече от нищо нямащите. И децата на свещеника били от тази низвергната класа, въпреки голямата си възрожденска къща. Да, те имали къща, но нямали какво да ядат. Поезията в поетите на Стара Загора не можела да отговори с агресия, тихо и кротко те приемали черната орис, черната грижа и разчитали вече само на изкуството, чистото изкуство, изкуството само за изкуството. Разчитали и на онези стотина души в цялата страна, които биха се заинтересовали от чистото им изкуство. Затова с цялото си безпаричие те издавали списания за няколко броя или за няколко години. “Ранни цветя” е тъкмо в годината на Междусъюзническата война. “Хризантеми” - през Първата световна война - от 1916 до 1919 година. “Сътрудниците на “Хризантеми” познавам от момента, откакто се замисляше издаването на списанието.” - Заявява сестрата на поета Иван Мирчев Елена Караджова. И поименно изброява групата около списанието, на второ място е споменат Добчо Попов. А това е изключително важен факт от неговата биография, защото сред сътрудниците на “Хризантеми” са Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Сирак Скитник, Гео Милев,  Емануил Попдимитров. Сред художниците му са Дечко Узунов, Никола Кожухаров.

Чрез Гео Милев, който по-късно е бил преводач към издателство “Мозайка от знаменити съвременни романи”, списание “Хризантеми” подава ръка към издателство “Мозайка” и неговата основателка София Юрукова, която е друга представителка на жертвеното поколение, отново отишла си рано заради войните - от испански грип през 1918 година. Добчо е посветил на общия им приятел с Димчо Дебелянов - Илия Иванов - Черен - стихове. След живота в мизерия Илия Иванов-Черен е загинал в Балканската война при Селиолу както Димчо в Първата световна. И при двамата интуицията на хора на изкуството била възвестила какво ще се случи с тях по бойните поля. “Аз не ще се върна”, споделил на Дневника си Илия Иванов-Черен, кръстен така от Антон Страшимиров заради “мавърския си цвят”. И Димчо споделял на приятели предчувствието си, че ще загине в сражение. И ето ги причините да са по фронтовете въпреки неприемането на гигантското човекоизтребление, изказани така ясно от Илия Иванов-Черен: “Страхът пред ненужното человекоизтребление постепенно се сменяше с жаждата да отидем в пределите, дето живеят нашите сестри и братя българи. Да прокудим мъката от робството, като им занесем върху ножовете на пушките си лъчи от слънцето на свободата...” По-добро обяснение не е срещала.  Ще й се да приложи разказа си за Димчо, в който става дума само за едни разпилени листчета стихове. От Добчо и това не е останало, понеже от страх от болестта, и листчетата му със стихове са изгорени, та сега и да иска, няма какво да бъде издадено освен отделните му публикации в списанията, предвестници на Гео Милевите. И сега, когато издава книгите си като електронни безплатни книги се блазни от мисълта, че по примера на близкия на семейството й Гео Милев остава независима по свой си начин без друг да й налага какво да мисли.

А светогледът му и стиховете му са много близки до тези на Димчо Дебелянов. Ето, стихотворението му “Градът” има съответствие в “Пловдив” на другаря му Димчо.

ГРАДЪТ

Димчо Дебелянов и Добчо Попов са пленени от ирационалното слънце на символизма, и двамата не са оставили стихосбирка приживе, само че на Добчо и посмъртно стихосбирка не е издадена и много малко специалисти го знаят заради унищожаване на ръкописите му. Затова сега племенницата му писателка е взела мерки за своите ръкописи. Направила е от ръкописите от последните десетилетия независими електронни книги с нейни илюстрации, така е спечелила време за работа над нови книги. Добчо и Димчо са печатали в едно списание - “Хризантеми”. Като редактор на “Ранни цветя” Добчо Попов поздравява кръга около Димчо, който започва да издава “Листопад”. И както “Ранни цветя” започва с посвещение на загинал във войната събрат, така и първият брой на “Листопад” е посветен на загиналия във войната писател Страшимир Кринчев, и двете списания са списвани от млади хора и свидетелстват за “траура на една нация”. Добчо Попов  чрез приноса си за списание “Хризантеми” е дал възможност на поети като Димчо Дебелянов, Гео Милев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Теодор Траянов да имат трибуна. За вечно безпаричните поети липсата на трибуна е била травиращ момент - както и днес. И не много по-късно литературните списания ще пишат за без време оставилия костите си по бойните поля Димчо Дебелянов.

"Сантиментализъм" - стихотворение само от заглавие

На Димчо Дебелянов

Прииждат, газят нозете на войничетата, в самия катран газят, ври катранът в невидимия казан, калта ги всмуква, та едва се отлепят, катранът на дяволския казан  ги е овалял в една обща буца, сякаш буца почва се придвижва мъчително в неизвестното. Но понякога лъч от луната пробива през преизподните на нощта и  косата на подпоручика почва да свети като подпалена слама, по-силно и от цигарата му свети рижото на косата му. Иначе в нощния поход ги води светулката на цигарата на подпоручика, лицето му е като лика на луната - не гладко, а с тъмни петна от неравности, сякаш някой бе копал из лунните простори на кожата му, преровено лице или ронещо се - войничетата не могат да кажат. Едно знаят - водачът им е като никой друг - може да ги поведе със стих вместо с команда.

“Чуйте! “Кали-Кали-Калиопа” - с този ритъм зад онази вършина и зад другата ще стигнем, и зад самата война ще се озовем, тя, войната ще е изведнъж зад нас, така бързоноги ще ни стори тази Яворова чудна Калиопа. Оппа-ла!”

Оппа-ла-то е за някой избухнал снаряд.

“Напред през бохемските нощи на тази чума - войната, щом сме способни да ѝслужим - напред!”

Саркастичният му смях е неравен като кожата на лицето му, думите му - ярки и негаснещи като връхчето на цигарата му, една от друга, една от друга ги палеше сякаш бяха фитилца на кандило.

“Какво сте увесили нос, когато дойде Голямата грижа, човек изгубва усет за другите, дребните грижи, Голямата грижа изяжда малките, а човек остава безгрижен като младенец, щото на великанката - Голяма грижа що може да стори? Напред, младенци!”

“Да припалим една” -това бе като парола за свързване, но на хептен новаците пръстите трепереха от поредния грохот. Едно селянче от ксантийските села му обяснява сортовете ксантийски тютюн, как се приготвя разсада, как се бере и му обещава щедро една каруца тютюн за след войната. Да си пуши и да си пише. Цялата рота вече знае, че “Негова бохемска му милост е поет.”

То туй си се и вижда - подвий крак под другия, изпружения, та нещо си драска. Да бе тук другарят му Георги Машев, не да се развява като художник на конницата нейде по други бойни полета, щеше да си го изрисува точно в тази му най-типична военна поза. Не че приятелят му не бе го рисувал - полегнал унесен с книжката на някой Верлен до него. 

“Неудобно се чувствам, че не съм Ви чел.”

“Ами къде ще ме четеш, да не съм от богатата Перущица, та да си издам сам книга като Константин Гълъбов? Аз съм от Копривщица, онази осиромашалата, в която трън да завъртиш няма какво да закачиш. Освен някоя песен или стих.”

Сопва се ротният, гложди си го нещо.

 “Ще напишеш ли нещо за нас?”

“Да бе, като “Под гърма на победите” - да се оризиля като дядо Вазов, аз не съм тефтер на политик, победни думи вътре да редя. А и дядо Боже дали праща поетически прозрения, когато стреляш и трепеш, трепеш този, когото ти е заповядано да обичаш. И той ще ти прати муза да възпееш трепането? Съмнявам се, дълбоко се съмнявам. Дай по още една.”

И огънчето минава пак от едната цигара на другата, а сърцата се топлят едно от друго.

“Какво, май на тебе много ти се говори за напъните на човек да се изразява в рими, да не си и ти стихоплетец? Леле, колко сакатлъци са произлезли от сакати рими. Обаче и дивни неща пак в рими са слезли на земята. Фаталността гледа да натопи пръсти в кръвта ни, а ние топим устни във виното на Яворов. Какво рече, ще пуша папироси с ксантийски тютюн? Да знаеш, че и аз имам заслуги, не са само римите, не, имай предвид пред тебе е администратор на македонския лист “Вардар”, лепил съм гербови марки и сам прочия важни деятелности с редакторите съм вършил. Знаеш ли какво е за мене най-печелившото на войната? Ами издължих се на всички кредитори, удовлетворих ги, дето се вика.”

“Брюсова ми обяснява как носителите на гибел били разбойници, о, бедни, наивни Брюсов, защо така ги омаловажаваш, армии са те, без брой и чет, само Георгия Машев може да ги изпише -  плесенясало зелено до мораво черно. Как да се потулим от тозо нестихващ огън, трябва при Хадеса да слезем да се потулим от него.” И фасът, залепнал на долната му устна се залюлява: “Добре че сме същества с участ неизвестна. Барем другаря ми Николай Лилиев да беше до мене.” Вече бяха в тресавището на боевете на Долна Струма. “Хайде, юнаци, да понесем световното бреме на плещите си! Някакви си пет-шест крачки.”

Това, което войничетата не знаят, е че зад него като развързани навуща се точи една прастара любов, дадена му за изтезание. Болката от нея няма свършване, болката от нея го е приготвила за всички други болки.

Окопаването в катрана. Потънали в катрана, може би няма да успеят да ги застрелят. Няколко крачки и могат да са в другия окоп, в другата катакомба, в по-сигурно място. О, Боже, къде е сигурното място за тях и как да изминат разстоянието оттук чак дотам? Момчето, начело на воините от няколко войни, трябва да ги придвижи напред към живота. Тези пет-шест крачки, за които им говореше ротният Дебелянов нямаше никога да бъдат извървени от ротния, който се опитваше да ги примами поне до следващия окоп, който непременно щеше да е по-дълбок, по-надежден, който като гнездо щеше да приюти ротата и да я скрие от поривите на гибелта. Но тогава идва куршумът за ротния. Ротата ще продължи напред, ротният остава в ничията земя на Paul, който вече никому не е враг. “Мъртвият не ни е враг” - щяха да прочетат думите му, посветени на някой си Паул в стиха му. Куфарчето му, обвито със сиво сукно, бе малко колкото тухла, в него бяха книгите, които трябваше да са неговия щит на Атила - едно мъничко Евангелие с нещо надраскано отгоре, “Тъй рече Заратустра” в превода на Мара Белчева. В тефтерчето имаше две строфи за лъкатушна Струма, която шуми, под него беше написано - “През едно кристално утро”. Утрото, в което не изгази сред драките в старото лозе петте-шестте крачки до заветния окоп, утрото, в което съдбата го уцели. Имаше списък на пресните му стихотворения, сред тях липсваха толкова, бяха останали само заглавията. С тях щеше да се отчете пред Бог.

Да им беше издиктувал ненаписаните си стихове, щяха да ги запишат - всеки има моливче за писмата си за вкъщи. Защото куршумът е улучил думите, от които беше изтъкан. Войниците ще напредват без него, ще дирят онези преди дни поникнали стихове, отвени като сламки, изгубени по пътищата на войната. От тях в тефтерчето му са останали следи - като драскулка от нокът - заглавията, стихотворения само от заглавия. “Отчуждение”, “Рупел”, “Сантиментализъм” - отмерват ритъма им войнишките ботуши - “Походът”, ах, походът след нея, въжерницата война, “Срещи и разлъки”, срещата с живота, разлъката с него. “Докато аз пописвам, тя, въжерницата продължава ли, продължава да пише черни знаци по челата” - говореше нейде вече от недостижимо далече ротният.

Съвсем налудничаво в следващите дни и месеци очите на ротата шарят по разкъсаната земя, пред тях се мержелеят снежинки валящи от самия въздух - летящите листчета, откъснати от тефтера на поета. Някой от ротата ги окуражава: “ Те хортуват сега нейде в небето, нашите небеса не са едно, а много и са пълни, препълнени със стихове на поети.”

Там нейде напред в годините стиховете от мукавеното куфарче се размесват с любовните писма, завърнали се в бащината му къща вместо него. Донесла ги е закъснялата му с десетилетия любима. И тихо шепнат любовните писма в тишината пред старата икона: “Да, тази мъка бе любов.” А едно заглавие на изгубено във войната стихотворение бе обобщило станалото чрез сарказма Димчов към собствената личност: “Сантиментализъм.”