ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - Антология V
02.03.2018
През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.
Камен Петров, Кристин Юрукова, Диана Петрова
Камен Петров: "Пустинна роза"
Текст: Камен Петров
Илюстрация: Светла Колева
Сценарий за комикс-антиутопия
Сцена 1:
Безбрежна нажежена в жълто пустиня. Безбрежно избеляло синьо небе. Дюни. Огромно нажежено в огненaочервено слънце. Прелита самотен лешояд. ТОЙ върви през пустинята, водейки НЕЯ за ръка. Стъпките им бележат пътя им през дюните.
Текст:
2084 година. Умора. Жажда. Изтощение. Безнадеждност... Вече 40-ти ден вървим все така през пустинята. Да ходиш сам из тази пустош не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си. 40 дни са адски много време. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма леда на Арктика, няма Вечните ловни полета, няма Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, златна Добруджа, седемте чудеса на света, няма "Макдоналдс", "Кей Еф Си", "Мис Свят" или Памела Андерсън - Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен. ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ. Това е. Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка...
Сцена 2:
В сянката на изсъхнал кактус. Слънцето жари. Змия се извива по близката дюна. ТОЙ и ТЯ са приседнали неудобно на пясъка. ТОЙ и подава меха с оскъдните им запаси с вода. ТОЙ е висок, сух, жилест, брадясъл. Носи кожена препаска с нож, меха и свитък. ТЯ е дребничка, слабичка, изпита, русолява, с големи сини очи.
Диалог:
ТОЙ: Яж, жено. Трябват ни сили, за да издържим.
ТЯ: Не мога повече! Докога ще продължи всичко това?!
ТОЙ: Докогато трябва, жено. Докогато трябва.
Сцена 3:
Силуетите им на върха на далечна дюня. Вървят на фона на залеза. Слънцето е точно зад тях.
Текст:
И все така вървим. Денем – в 40-градусовия пек. Нощем – в студа на безразличната пустиня. Стъпките ни бележат безрадостния ни път, тръгващ отникъде и завършващ Бог знае къде...
Сцена 4:
Гледано от птичи поглед. Вървят, а сенките им ги следват и следите остават след тях.
Текст:
Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо още Го има). Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на тази грешна Земя. Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадежност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето пра-пра-баба ми). Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят... Стига да имаме деца... И те да оцелеят... Днес ние - земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, на едва 30-ина години живот. Живот в пустинята, разбира се. Ако доживееш до 35-40, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО Е. А разправят, че древните хора до около 2009 година са живеели до 70-80 години, някои и до 100. 100 години! ГОДИНИ!!! Господи!...
Кристин Юрукова: "Георги от братя Търневи"
„Къщата ми да не е хан!” - тряска всеки вратата и добре я оключва. А пък тяхната е хан, ханът на братя Търневи. Те притежават хан в града на многото ханища и ханджии. Колкото по-богат е един град в Империята, толкова повече ханища е завъдил. А в Пловдив /те държат да наричат Пловдив с българското му име, пробудено за живот от даскал Йоаким Груев, от Найден Геров и от всичките граждани, дето искат българска независима църква, а не гръцка/ ханищата са се размножили като квачки в подножията на хълмовете. Ханищата чертаят географията и поставят Пловдив в центъра като пъп на света. Разположил се е градът като пет пари в кесия между хълмовете, чучнал е хан на всеки завой, храни, пои и приютява пътниците да имат добра дума за града, където и да отидат.
А всеки хан е кръстовище на посоки, в него посоките се навиват на кълбо и се поставят вместо възглавница за сънуване за изтрепаните от пътища глави. Едно до друго в него полягат най-отдалечени пътища, които могат да се засрещнат само и единствено в хана. А в пловдивските ханове се насъбираха накуп много големи пространства, вратите захлопват пустинни ветрове, устните лепнат от соления вятър на Босфора, на Егейско и Черно море, че и на по-далечни морета, изтипосани на картите на издателя Христо Г. Данов. Момчетата на Васил Търнев се лепят като мухи на мед по тези карти, с часове висят под тях, минавайки мислено по невиждани краища. Керванджиите носят със себе си като източни подправки приказки от хиляда и една нощ, а нерядко те са доплували до хълмовете през пеещите пясъци на пустините на гърба на някоя камила.
Не са всички ханове с оловните покриви на Куршум хан, повечето са разкрачени сякаш в крачка хванати големи сгради на няколко ката задължително с чердаци за отмора на мющериите си, видно е как собствениците са долепяли като в медна пита нови килийки към сградата, когато са им падали парици.
Техният хан се различава от всички други не по външността си, а по гостите си, големият късмет на братя Търневи е, че властта не знае разликата между техните гости и гостите на останалите ханове, иначе отдавна да са си загубили главите. Ханът не е място, където оставаш завинаги или за дълго. В него влизат и излизат гостите като в хан. Ама в техния има едни по-особени гости, дето си имат запазени стаи, резервирани веднъж завинаги - апостолите, нали заедно ще се бият и ще мрат. И заседанията могат да си правят на воля, и прокламации могат да си пишат, добре укрити сред това гъмжило от иностранци и другоселци. Не разпрягат коне тези гости, не свалят дисаги, изглеждат като свободно скитащи из света, ей тъй, за собствено удоволствие.
Диана Петрова: "Уроци в камион"
Всички в класа очакваха новото момиче, което щеше да се присъедини към първи клас едва в края на годината. Учителката предупреди децата да не се подиграват на Памела задето още не можела да чете, и обясни, че досега не била ходила на училище, защото е живяла само на път. Христо слушаше внимателно учителката, защото знаеше, че щяха да сложат момичето на единственото свободно място - до него, "паричко", както го наричаха заради парите на родителите му.
Когато Памела влезе в класа, Христо не можа да отдели поглед от нея. Тя имаше руса, та чак жълта коса, и много светли сини очи - толкова светли, че сякаш блестяха. Първия час не разговаряха, а в междучасието съучениците им ги подиграваха, че сега били "паричко и глупачката". Когато часовете свършиха, Памела първа избяга от класната стая. Христо пък се позабави нарочно. Излезе последен и веднага се шмугна по задните улички край училището. Вървеше и подритваше камъчета, като се опитваше да забрави за днешния ден. Колко ли хубаво би било да прескочи това излишно детство и да стане направо възрастен. Тогава щяха да го оставят да си пише в дневника на воля и да не се занимава с никакви съученици. Той без малко да се блъсне в паркиралия пред него камион.
- Хей, Христо! Тук съм!
Огледа се напред и назад, а после вдигна глава. От кабината се подаваше разрошената жълта коса на Памела.
- Здрасти - рече той неохотно и понечи да продължи пътя си.
- Качвай се. Ще ти покажа нещо.
Христо спря и се зачуди. Но Памела стоеше там горе и махаше с ръце. После той се хвана за дръжката и се покатери по няколкото стъпала до кабината.
- Брррр - завъртя тя кормилото. - Представи си, че сега се возим заедно. Ето тук, виждаш ли полето със слънчогледи? Ще сляза да ти скъсам един, за да си похапнеш от него, докато аз карам.
И Памела наистина отвори вратата и слезе. Престори се, че къса слънчоглед от асфалта и се върна, като му го подаде. Христо и понечи да си тръгне.
- Почакай - и Памела отвори жабката, откъдето извади стара дървена кутия. - С очилата е съвсем различно.
Тя разтвори кутията, а вътре имаше чифт слънчеви очила.
- Вълшебни са - рече Памела и ги взе.
Сложи си ги и се отпусна назад, като само от време на време възкликваше: "Иха!". После му ги подаде и той веднага ги сложи върху носа си.
- Ти си зад кормилото. Виждаш ли го? Ръцете ти са огромни и малко космати, като тези на големите мъже - продължаваше с най-сериозен тон Памела. - Завърти кормилото. И ще видиш какво ще се случи.
През очилата всичко си беше същото като преди, само малко по-жълтеникаво заради стъклата. Но колко омаен беше гласът на Памела! Какво ли щеше да измисли тя по-нататък? Той се поколеба още само миг и съвсем леко завъртя кормилото. Стори му се, че всичко се задвижи и те внезапно тръгнаха напред. Сега вече излизаха от града със светкавична бързина и продължаваха по пътя край поля и морета, по огромни мостове, през китни селца и край всичко, което хрумнеше на Памела. Когато свали очилата, мигом се озова на същото старо място. На Христо му се стори, че съвсем е забравил колко е скучно тук, в този свят, където дори да искаш да станеш възрастен, трябва да почакаш. Той посегна отново към очилата, но Памела го спря. В очите й светеха светлосини пламъчета.
Трета Част тук
Четвърта Част тук
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!