Проф. Стефан Станев: "Петко Абаджиев - Майстор на четката с изострена чувствителност и лирична душа" - II

Продължение от първа част тук

Това, което ми правеше силно впечатление при разговорите ми с Петко Абаджиев и тогава в двора на Балабановата къща, и при по-сетнешните ни срещи в Пловдив и у тях в София, бяха широките му познания в областта на изобразителните изкуства, задълбочените му и точни характеристики и анализи, които даваше за творчеството на нашите големи художници, на техните стилове, влияния, за начина им на работа и избора им на сюжети. Оценките му биваха винаги добре обмислени и премерени, точно формулирани, без излишни думи и емоционални лични пристрастия. Когато говореше на теми от изкуството, той сякаш се променяше, усмивката на лицето му се сменяше със сериозно и съсредоточено изражение. Обикновено след разговорите с него аз бързах да запиша мислите и оценките му, а друг път направо вадех бележника и записвах буквално думите му.

През 1998 г. послучай 85 годишнината на Абаджиев в пловдивската градска художествена галерия беше уредена негова голяма ретроспективна изложба. Както и по време на изложбата в Балабановата къща, така и сега аз често ходя в галерията да разглеждам отново и отново изложбата и да се видя с бай Петко, който също както преди прекарваше голяма част от деня си сред картините си. Една от тях – карловски двор със саксии цветя по плочника толкова ми беше харесала, че всеки път се спирах по-дълго пред нея, а вечер вкъщи се правех сметки как и откъде мога да събера нужната сума, за да я купя. Уви! Картината беше доста скъпа за моите скромни възможности на научен работник.

Знаех, че бай Петко се надяваше да продаде повечко картини от изложбата, но за съжаление откупките бяха малко. Хората, които се интересуваха от закупуването на картини не знаеха много за него. Той беше напуснал Пловдив доста отдавна, не беше и от художниците, които вдигат шум около себе си и си правят реклама. Беше скромен и деликатен човек. А истина е, че новите колекционери се интересуваха повече от имената на авторите, отколкото от художествените качества на картините им. П. Абаджиев беше много добре известен и ценен от познавачите на живописта и историята на съвременното българско изобразително изкуство от по-старата генерация любители, от хората, които имаха  по-трайни и по-широки интереси към живописта, но и и от по-младите и новозабогатели бизнесмени.

Честно казано, ядосвах се като гледах колко чудесни негови платна висяха по стените на галерията без червени точки. Той с нищо не показваше разочарованието си, беше все така благ и любезен както винаги и не правеше нищо, за да търси клиенти. Беше ми криво за бай Петко, затова реших, доколкото мога, да му помогна. Говорих с мои познати, които се интересуваха от живопис, опитах се да им обясня кой е П. Абаджиев и какво е неговото място в българското изобразително изкуство, да ги убедя, че в изложбата има картини достойни за всяка колекция. За радост успях – червените точки се увеличиха, дори някои взеха по две-три работи и то на сравнително добри цени.

„Покрих си масрафа по изложбата, че и нещо ще ми остане“ – шегуваше се бай Петко. Той не умееше да се пазари, също като Георги Божилов изпитваше страшно неудобство щом станеше дума за цени и когато го питаха: „Колко?“, той обикновено смутено казваше: „Щом Ви харесва картината, ще се разберем“. И правеше отстъпки от първоначално обявената цена. Дори някои злоупотребяваха с добрината му. Още ми е съвестно и имам чувство за вина като си спомня за един много неприятен случай с откупка на негови картини. Мой познат колекционер (всъщност оказа се, че той по-скоро е търговец на картини) искаше да закупи няколко работи от карловския период на бай Петко и тъй като знаеше, че сме приятели, помоли ме да му съдействам. Отидох при бай Петко в София, избрахме картините, уточнихме цените (съвсем приемливи за неговата класа на художник) и моят познат прие условията. Когато обаче отишъл да вземе картините, той започнал да се пазари и платил много по-малко от уговорената сума. Вместо да ме укори, че съм го подвел, бай Петко се чудеше как да омаловажи случая и да ме успокои, защото виждаше колко много съм ядосан и притеснен.

Последният ден от изложбата в Пловдив отидохме с бай Петко да обядваме (той все молеше да го водя на обяд в заведения с по-обикновена храна, не толкова заради цените, а по здравословни причини) и тогава ми каза: „Знам, че ти помогна да се купят някои от картините ми, знам и колко ти хареса картината със саксиите в карловския двор – подарявам ти я! Не, не ми отказвай, правя го от сърце! Само че ми предстои юбилейна изложба в София, искам и там да я покажа и след това да е вземеш.” Не знаех как да му благодаря, бях трогнат и безкрайно щастлив.

Юбилейната изложба на П. Абаджиев в София беше в галерия „Райко Алексиев” на „Раковски”. Показаните картини бяха подбрани от Светлин Русев, той аранжира и откри изложбата. Салонът беше препълнен с народ – хора от интелектуалния елит на столицата, ценители, приятели, любители. Много цветя бяха поднесени и много хубави думи се казаха за юбиляра. Той сияеше, беше щастлив и развълнуван. Изчаках гостите да поопразнят залата и отидох да го поздравя. Много се зарадва. „Дошъл си чак от Пловдив! – възкликна той. – Ама бях сигурен, че ще дойдеш, затова и съм ти приготвил картината. В последния момент реших да не я показвам, защото, знае ли се, можеше пък някой да поиска да я купи и аз нямаше да мога да откажа. А съм ти я обещал.”

От бай Петко имам подарени още няколко по-малки работи. Когато го посещавах в дома му в София на ул. „Елемаг”, той винаги ме черпеше с кафе, което сам правеше („Аз съм стар кафеджия, на времето в Карлово имахме малко кафене, оттогава съм специалист по приготвяне на турско кафе в джезве. Само че сега не го варя на жарава, а на котлон”), после вадеше папка с маслени картини на платно или на специален немски картон без рамки („Така рисувах обикновено: взема си няколко парчета платно или картон и щом си харесам някой пейзаж, разгъвам статива, вадя платното или картона, забода го с кабърчета и рисувам. Така правеха и други художници, които като мен рисуваха от натура”) и казваше: „Избери си нещо. Подарявам ти го от сърце!” Дори веднъж свали от стената в хола си рамкирана картина и ми я подари, защото видя, че много я харесвам. „ А аз как да ти се отблагодаря?” – попитах го. „С приятелство – отговаряше с усмивка. – Радвам се, че станахме добри приятели, че макар да имаш друга специалност, искрено обичаш изкуството, че ни свързват много общи вкусове и разбирания за изкуството и живота.” „Има и още нещо общо между нас, за което ти не се сещаш – казах му веднъж аз. – Твоята майка се казва Велика, моята също, твоят голям син е кръстен на нейното име Велин, моят син също е кръстен на моята майка Велин, твоят баща се казва Стефан и аз съм Стефан.” „Еййй! Виж ти!” – радваше се като дете бай Петко.

Обичаше да идва в Пловдив, много спомени го свързваха с този град, тук беше живял и работил цели 17 години („Най-хубавите години от живота ми”), тук се бяха родили и израсли синовете му. В Пловдив продължаваше да държи старото си ателие в „сталинския” блок на брега на Марица срещу кръчмата (сега хотел) „Герджика”, откъдето се открива великолепна панорама към града, към Марица, към тепетата, към тракийската шир. В Пловдив беше нарисувал едни от най-хубавите си картини. „В моето творчество има два периода – казвал ми е често той. – Карловски и Пловдивски. Пловдивският е по-зрелият и по-завършеният.”

В Пловдив имаше и стари приятели като Колю Витковски, с когото изповядваха едни и същи идеи, Петър Григоров – също, с него бяха и семейни приятели, децата им са расли заедно, Александър Жибаров – негов състудент от Художествената академия. Ходехме понякога заедно на гости у бате Сашо, с когото аз също бях близък. Беше много интересно и забавно в компанията на двамата, припомняха си весели случки от студентските години, с любов и уважение, говореха за техния професор Никола Ганушев, за Николай Райнов, Андрей Николов, Дечко Узунов и други колоритни преподаваетели в Академията. „Помниш ли как бачо Кольо (проф. Н. Ганушев, б.м.) ни събираше у тях на Никулден на шаран и бяло вино?” – питаше бай Петко. „А ти помниш ли как Н.Райнов ни проверяваше в тъмната зала на светлината от прожектора на „магическия фенер”? Чете списъка и който го няма, друг някой се обажда от негово име. След името на един отсъстващ колега обаче настъпи мълчание и тогава бай Николай попита: „Абе, този човек няма ли тук приятели? – припомня Жибаров и двамата весело се смеят.

Много още бих могъл да разказвам за П.Абаджиев, за този добър и благороден човек и голям художник. Рядко се срещат такива хора, затова ми е особено приятно да си спомням за него и затова така са ми скъпи няколкото негови картини у дома. Винаги, когато се заглеждам в някои от тях, сякаш го чувам някъде отдалече да казва: „Подарявам ти е от сърце!”

В Пловдив бай Петко направи последната си изложба. Тя беше уредена от галерия „Филипополис” през 2003 г. послучай неговата щастлива 90-годишнина. Годините не му личаха, беше бодър, жизнен, усмихнат, приемаше поздравления, разговаряше със стари приятели, даваше интервюта за медиите... „Стефане, това ще е последната ми изложбна” – каза ми малко тъжно след като множеството в галерията пооредя. „Не се бъркай в Божиите работи!” – опитах се да разведря малко миньорното му настроение аз. За съжаление предчувствията му се сбъднаха. Две години по-късно бай Петко почина.

Снимки: От архива на проф. Стефан Станев

1. Куриране на есенните изложби в Стария град, Пловдив, 1972 Седнали отляво надясно: Атанас Кръстев, Борис Иванов, Стоян Сотиров, Петко Абаджиев, Веса Темелкова, Златка Митровска, Димитър Киров. Прави: Георги Божилов, Христо Брайков, Иван Кирков. 

2. Петко Абаджиев 

© Стилиана Георгиева- Stella

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!