по заглавие   по съдържание

ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - Антология VI

31.03.2018
Снимка 1

През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.

 

Неда Антонова, Боян Крачолов, Оля Стоянова

 

Неда Антонова:

"Първият след Бога - Любовта и смъртта на Васил Левски"

Дяконът слага ръка на сърцето и леко се покланя едва забележимо.

– Съвсем прав си, но за да можем да развъртим меча, когато настане времето му, трябва да имаме готово оръжие и мъже, които са учили за офицери и знаят да водят бой. Щото ние ще се изправим срещу редовна войска. Затуй сме подали искане и молба към сръбското правителство, да включи във военното си училище барем стотина наши момчета, годни и готови първо да учат, а после и да умрат. Тъй ще се сдобием с офицери, а от тукашните хора ще поискаме пари за оръжието…

Стана тихо, после постепенно се въззе учестено дишане, сумтене и покашлюване.

Пръв се окашля Терзи Манолчо.

–  Трудно се дава готова пара, Дяконе…

–   Знам, Терзи. Знам. Затова ние  пращаме любезни поканителни писма до всеки, който е готов да отдели от личното си имане и да подпомогне делото. От бедния – малко, от богатия – повече. Това ще е данъкът „свобода”. Нещо като десятък. Що данъци сме платили до сега на империята, и кръвни, и безкръвни, а каква полза за нас? Затуй  приканваме чрез любезност имотните наши братя. И на всички казваме: който днес даде лира за делото, той си откупува живот, което ще рече чест и съвест за утре в свободна България. Повече лири, повече чест. И да си имал някои прегрешения към народа като например  другаруване с поробителя, свободата ще ти опрости всички погрешки, щото си й лично помогнал да се възвести! Ако ли искаш да осигуриш с добро име деца и внуци за години напред – бръкни се до дъното на кесията си… Ние от името на организацията на всеки издаваме квитанция за внесената сума. Това е неговия документ, че е заслужил пред бъдещето.

– Викам и аз да кажа нещо, момчета…Щото си мисля, че туй, дето ще го река, е добро… 

В тъмното не бях забелязала, че сред мъжете седи и свещеник. Познавах поп Енчо, председателя на революционния комитет в Сопот, но го бях виждала само по време на църковна служба. Снажен мъж с мелодичен глас на италианец.

– Винаги сме драгостни да те чуем, отец Енчо…нали чрез тебе говори Божият глас…

– Така е, даскале и този глас всевишен ми шъпне, че е най-добре да вземем властта без кръв, без оръжие и без жертви.

– Което ще рече – в съня си…

– Не се глуми, хаджи Деяне!  Казано е, а и вестниците в Европа са го писали: най-умният милиет в турската империя е българският и той трябва да държи властта и да прави законите… Затуй аз пари ще дам, колкото поискате, със сърце ще ги дам, но питам: не е ли по-добре вместо оръжие и офицери, ние да си турим парите за наука. Да изпратим стотина по-окумуш момчета в Европата на наши разноски, да учат там я търговия и сметководство, я земеделие и лозарство, я докторлък или пък за адвокати, та като се върнат тук да се те наместят по високите гнезда на властта – като чиновници в Метерхането или Дивана, като съветници на султана и синовете му и тъй лека-полека да променят работите в наша полза и да придърпат чергата накъмто нашия народ…Тъй ми нашепва Бог: да превземем крепостта изотвътре! Така викам и аз! Ей ви от мен десет лири за делото. И няма защо да ме каните и подканяте…И писмо не ща да ми пращате!

И пак даскалът, но така доверително, като че в стаята са само двамата с Дякона.:

– Това с поканителните писма е добре, Дяконе. Но твърде европейско ми се чини. Ще прочете някой си чорбаджия писмото, ще се усмихне под мустак и след като ни наругае, ще използва хартията за една задна нужда. А може и да пошушне тук-там за нас и за нашата работа. А ние си седим и чакаме да ни придойде данъкът „свобода”.

– Не, брате Дунчов! Ние няма да седим!

Очите му припламнаха със синия блясък на светкавица.

–  Ще почакаме някое време, после ще пратим човек, който пак любезно да напомни на този твой чорбаджия за дълга на българина към България и за десятъка в името на освобождението…Ако не вземе от дума и не иска да бъде българин, хеле пък ако ни издаде на властта, тогаз…

– Какво тогаз?!

Старецът с кафявия ямурлук подскочи, после пак седна.

 

– Има и трети  начин, Терзи Манолчо. Калъч или куршум. Според случая.

 

Боян Крачолов: "Църква от сънища"

Тъкачки

Озовал си се в някакъв бар. Нямаш представа колко е часът, а ако решиш да хвърлиш поглед към стенния часовник в бара, единственото, което попада в полезрението ти, е барманът, който е захапал малката стрелка на часовника и я дърпа назад, да не препуска през нощта, че какво си позволява. И така, захапал пустата непослушна стрелка, двете му ръце непрестанно наливат и раздават чаши с шеметна (или поне на теб ти се струва такава) скорост. Нощта така или иначе е вече пропиляна, така че единственото нещо, което можеш да направиш, е да си поприказваш с някоя жена, после с друга, с трета, пак с първата, после друга или четвърта, и докато говориш, все пак, така, за да минава времето, посягаш понякога към поредната чаша, която октоподоподобният барман пуска насреща ти.

После пак жената, или втората, няма значение коя от всички, и дали е една или не, безплътни разговори, но все пак погледи, усмивки, и посягаш да оставиш чашата, и вече към теб лети нова, и нов разговор, пак разговор, кой знае защо думи, кой знае, наистина, кому са нужни, но все тая, защо ли всичките тия жени, с които говориш, са разпилени из целия проклет бар, една отиде да пуши, та трябва да отидеш при друга, после при трета, четвъртата те викне, а през това време първата се е върнала, затова отиди при нея, а през цялото това време към теб летят чаша след чаша. Късно е, барманът още не е пуснал стрелката, сигурно цяла нощ няма да я пусне, клиентите трябва да останат все пак, но знаеш, че е късно, а ти вече преплиташ леко крака, и понечваш дори да тръгнеш към две жени едновременно, но няма проблем, тръгваш, успяваш и до тоалетната да отидеш, а същевременно барът винаги си остава на една ръка разстояние, странна работа, нали сновеш през целия бар, как така ръката ти все успява да стигне до плота, но нищо, кой ти гледа тия работи, в момента преследваш друго, устни, бедра, и малко по-нагоре, и сякаш все повече омекваш, може би е от алкохола, но няма как, не можеш да спреш сега, затова политаш след чашата и устните, вече дори не знаеш чии са, посягаш да погалиш, но в един момент някак си се прояснява, някак се разбира, че целуваш устните на една, галиш друга, трета те докосва по крака, а четвъртата, хм, четвъртата нещо не я виждаш, само усещаш косата й някъде по тялото си, докато някакво топло усещане се разлива по теб, или ти се разливаш, но това няма значение, защото когато погледнеш, си се усукал около целия бар, около масите, като на някакъв огромен стан, така си се усукал, че дори не можеш да мръднеш, а онова усещане не спира, удря те чак в пръстите на краката, чак в другия край на стаята те удря, не спират и докосванията, не спират и целувките, не спират и чашите, в този свят има само един човек, само една жена, която можеше да спре всичко, която можеше да го предотврати, но ти знаеш, че няма да дойде, защото тя просто никога не идва, когато трябва. И точно преди да загубиш съзнание, успяваш да хвърлиш един поглед на бармана, който все по-бързо разхвърля чаши, с ръце и крака, и се смее, отметнал глава назад, а между зъбите му стърчи една малка пречупена часовникова стрелка.

И вече знаеш, че от тази нощ няма измъкване.

 

Оля Стоянова: "Висока облачност"

27 февруари

Осем и половина сутринта. Температурата е около нула градуса. Прехвърча ситен сняг. Той крачи неспокойно на едно място – стъпка напред в едната посока, после назад, три крачки в другата посока и пак обратно. Една от плочките е счупена и опръсква панталоните му. Той не забелязва. Трамваят изплува с подрънкване, все едно акостира голям кораб на площада. Той се качва, сяда, забърсва изпотеното стъкло и отпътува.

Чао, площад! Мъжът пред него чете вестник. Той хвърля по едно око. На днешната дата преди 80 години е опожарена сградата на парламента на Германия. През 280-а година е роден Константин Велики. През 1551-ва Иван Грозни открива събор за ограничаване на църковните права. През 1900 година е основан футболен клуб „Байерн Мюнхен“. През 1922-ра в САЩ е одобрена единодушно 19-ата поправка в конституцията, гарантираща избирателни права на жените.

И тогава нещо му кипва. Не, не заради жените. Нито заради Америка. В един момент всичко това – прехвърчащият едва-едва сняг, студът навън, тракането на трамвая и мъжът, който чете вестник, му идват в повече. Той става рязко. Усеща как хората малко се отдръпват, пространството леко се размества, почти незабележимо.

– Ще ползвате ли мястото? – една жена го докосва по рамото.

– Моля! – казва той и рязко отстъпва назад.

После стърчи прав известно време, държи се за студената дръжка и усеща как онова в него зрее. Първо се прокашля.

– Вие виждали ли сте философ?

Хората едва-едва се обръщат. Той знае, че има три минути. Не повече. Толкова можеш да задържиш вниманието на един непознат. Хората наоколо отстъпват половин крачка встрани. Едно момче на петнайсет-шестнайсет години го гледа, без да сваля очи от него.

Той намира смелост в гласа си.

– Ето, можете да ме пипнете. Пипнете, не се притеснявайте! Истински, дървен философ, който пет години ляга и става с Шопенхауер, Сартр, Валтер Бенямин, Спиноза...

И Лайбниц! И какво? Философ, който пет години учи, за да е безработен. Свободен по дух! Толкова свободен, че може да литне!

 

 

Трета Част тук

 

Четвърта Част тук

 

Пета Част тук

 

 

 


 

© Христина Мирчева

 

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.