Виолета Воева: "Отворен финал"

Стената

Спри звука. 
Нека заедно да чуем тишината.
Дъхът ти вече раздели пространството
и в процепа му после
зората ще изгрее.

Сега отвън е тъмно, но отвътре свети,
защото миналото влиза,
а бъдещето вече е заминало.

Спри звука.
И тишината нека да опре в небето. 
Ще се облегнем на стената ù
и заедно ще я послушаме.

И въздухът ще ни разделя само.

Самата свобода

Нощта е гладна – лакомо поглъща
улиците, къщите, градините и мен.
И даже въздухът изгубва своя смисъл.

Измамен е и мракът –
смътно очертава вън релефите.
Без силует и география.

Нощта е доброволна клопка. 
Излъчва магнетичен мирис.
Само за наивници.
Капан за будни хора:
чакалня и перон на гара. Балкон.
И даже пейка в парка.

Нощта е с вкус на черен шоколад.
Напълно натурална.
И с цвят на печено кафе.
Горчи –
до дъното на всяка своя молекула.

И любовта е като тази нощ.
Без структура, сюжет,
сценарии и граници.

Дори земята и небето
не могат да я сложат в рамка.

Защото е самата свобода.

Любовен танц

Ще издухам прашинките наоколо.
Виждаш ли, мили, тези две,
как трепкат в простора.
Как се приближават неочаквано за тях самите,
за да се разпознаят, преди да се влюбят.

А когато въздухът ги завърти с колелото си,
ще ги събере под уличната лампа.

Но знаеш ли, че всяка въздишка е опасна:
възможно е да наклони пагубно планетата им.
И тогава единият ще загуби равновесие
и ще отлети завинаги в открития космос.

Ако дори и за миг се откъсне от прегръдката.

Небесно общежитие

Отново е февруари
и съм в онази студена стая –
в средата на оцелял облак.

През прозореца гледам снежинките
да чертаят пунктири по стръмнините надолу.

Земята още не ни е отминала.

Дълго ще остана в това небесно общежитие.
През решетката на висулките,
вече виждам как се ражда новото Сътворение:
от призрачния хаос, през ледниковия период,
до времената, когато пустините
се превръщат в райска градина.

Там те чакам.

Прозорец

Броя дъждовните капки по прозореца.
Звънтящи перли,
наредени върху прозрачно петолиние.  

Само за колекционери на звуци. 

Движещи се стъклени топчета.
През тях светът изглежда различно:
по хоризонтала – улични графити.
По вертикала – акварели,
които продължават и зад облаците.
 

Микроскопични планети,
от близки и далечни съзвездия.
Сфери, пълни със светлина.
Всяка – с аура.

Сълзи.
Просто сълзи.

Ателие

Високо лято.

Капандурата е меден кошер.
И златният прашец на август
жужи разгорещен.

Една въздишка
и той излита от цветното стъкло.
Из въздуха се сипе сладка светлина. 

В следобеда
двете сенки се движат,
сякаш нас ни няма.
Издължените форми чертаят
древни пиктограми.

Все още неопитомени,
играят в транс:
събират се и се разделят,
завъртват се. Танцуват.

После, разтопени от жегата,
се сливат с полуздрача. 

А ние – ще ги помним.

Зимно чудо

Въздух – от капки
пресичат хладните ти скули.
Чадърът – ореол.
И без да знаеш днес ще си безсмъртен.

Мадоната заплака неочаквано през февруари.

Накратко за автора

Виолета Воева е родена в Бургас, живее в София –
разпъната между морето и планината, между изгрева и залеза.
Завършва история и българска филология. Автор е на стихове, есета, статии, фотографии в различни печатни и интернет издания.
През юни 2012 г. прави своята първа самостоятелна фотоизложба.

„Отворен финал“е третата й стихосбирка, след „Зимно море“, издадена от „Свободно поетическо общество“през 1997 г. и „Свободни като въздуха“, ИК „Ера“, излязла през 2014 г.  

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателя.