Малкият принц

Разказ от Олеся Николова

Виждате ли онзи голям телевизор? Да онзи, който прилича на щайга. Той е без екран и вътре е празен. Нарочно е такъв, защото аз живея в него. Мъничък съм и лесно се побирам. Там спя, ям и играя. Мама и татко често се карат и повечето време седя вътре.

Понякога правя смешни физиономии, за да ме видят. Както е по телевизията. Искам да ги разсмея, но те не ме виждат. Чудя се, дали знаят, че съществувам. Сядат на канапето срещу мен, гледат ме, но не ме забелязват. А може да съм невидим или пък съм малечко - палечко и съм прекалено малък.

Имам си и кученце. С него си делим храната. То винаги ми оставя част от нея. Той ми е приятел и с него вечерно време обикаляме кофите за боклук и улиците. Когато мама и татко заспят, аз излизам от телевизора и тръгвам. Понякога се разхождам безцелно. Много често ме спират възрастни с въпроса, дали не съм се загубил. Как да им обясня, че не аз съм се загубил, а са ме изгубили.

Ето я и любимата ми кофа. Тук постоянно намирам нещо интересно. Днес например си намерих една обезглавена кукла. Ще ù сложа главата на моето мече и ще си играя с нея. На мечето си направих операция и то вече няма телце. Откъде да знам, че е пълно с памук. То се усмихваше, но изведнъж стана тъжно. Тогава си помислих, че е болно. И аз веднъж се натъжих, защото ме болеше корема, но ме оперираха и ми мина.

Това тук е любимият ми магазин. В него винаги има лакомства и мирише на локум. От време на време си открадвам по някоя сладка, но като ме хванат ме бият. Започвам да плача, но не защото ме боли. Не! Просто тогава ме пускат. Съжаляват се над мен.

Нося очила, но едното ми стъкло е счупено. Веднъж паднах по стълбите, защото стъпалата са много високи. Счупих си очилата и пак ме биха. Много ме болеше тогава, но не заради боя. Немога да кажа от какво. Една буца ми беше заседнала в корема и не можех да ям. След една седмица ме оперираха. Май тогава ми извадиха буцата и сега вече никога не ми става тъжно и не ме боли. Не чувствам нищо. Мама ме нарича идиотче, когато се смея. А татко казва да ме остави на мùра, защото само идиотите са истински щастливи. Не ги разбирам и продължавам да се усмихвам.

Отново заваля. Когато вали си взимам кашон и лягам под него. На сутринта някой ме намира и ме води вкъщи. Но мама и татко никога не разбират, че ме е нямало. Може би, защото кучето спи в телевизора.

На боклука си намерих книжка, но не мога да чета. На нея има нарисувано едно момченце, същото като мен. Аз имам като неговия шал. Ако намеря някого, който да ми я прочете, ще ви я разкажа. Винаги я нося със себе си. Когато ме попитат кой съм, аз им показвам книжката. Започнаха да ме наричат „малкият принц“.

Има една просякиня на ъгъла на нашия блок. Тя все ми се смее и ме нарича „принц дрипльо“. Не ме обича. И аз не я обичам. Тя все ми казва, че ще умра. А аз не знам какво е това. Говори ми страшни неща и аз немога да спя. Затова нощем се разхождам. Вечерно време, когато не е мъгливо, гледам звездите. Моят приятел вие срещу тях. Преди време си помислих, че така правят всички и аз започнах да вия срещу тях. Съседските деца ме видяха, че го правя и ми се присмяха. Дори ме целиха с камъни. Но те сигурно не знаят, че срещу звездите се вие. Може би по този начин ги плашим, за да не паднат върху земята. Аз съм виждал падащи звезди. Много са страшни. Сигурно правят големи дупки и там се раждат таласъмите. Мама каза, че ако не я слушам, ще ме даде на тях. Затова виех срещу звездите. За да няма таласъми, които ядят малки деца.

Намерих си и количка. В нея слагам всички неща, които намирам. Видях как един просяк го прави. Той нямаше зъби. Сигурно някой му ги е откраднал. Аз пък си имам. Когато бях по-малък и плачех, татко ми слагаше лейкопласт на устата. За да не ми откраднат зъбите. И сега си имам, а този човек няма. Неговите родители, явно не са ги пазели. Напоследък взеха да ми падат зъбите, но аз ги гълтам, никой да не разбере. За да не ме бият. Една баба ме нарече щърбав. Накара ме да си хвърля зъбчето на покрива на една къща. Каза, че така щяло да ми порастне ново, но тя искаше да ми го открадне.  

От другите деца разбрах, че ги е донесъл щъркел. А мен са ме купили от магазина. И мама каза, че ако продължавам да я ядосвам ще ме върне там. Ще ви издам една тайна. Аз подпалих този магазин и сега няма къде да ме върне.

Днес най-после ми прочетоха приказката. Това момченце (нарисуваното) било принц и си имало роза, която поливало всеки ден. И аз ще си посадя роза, защото искам да стана принц, а и вече имам като неговия шал.  

Откраднах си червена роза, сега ще отида на най-високото място в града и там ще я посадя. Снощи наваля сняг и сега е студено и бяло, много бяло. Ето тук на този хълм ще я посадя.

Забодох я и ще чакам да порастне. Ох, забравих да я полея, но с какво. Сетих се! Ще я полея с кръв. Ще си срежа с тази ножка кожата и ще я полея. Чух някъде да казват, че освен кръв, ние имаме и много вода в тялото си. Водата ще я полее, а кръвта ще си остане.

Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Привечер на хълма бяха останали замръзнала роза и бездиханно усмихнато дете, увито в червен шал. „Малкият принц“ най –после спеше спокоен.

P.S. На Деситка :)

Момчето сряза вените си. Кръв покри снежната покривка около розата. Детето погледна към небето и се усмихна. Легна до розата и затвори очи. Небето потъмня. Черна пелена се разстели над града. Птиците, летящи на ята, за да се подслонят за вечерта, започнаха да се въртят в кръг. Небето изглеждаше осеяно с големи кръжащи, черни кръгове. Не след дълго започнаха една по една да падат на земята. Някъде в далечината се чуваше звука на цигулка, сирени гълчаха мрака и кучешки лай раздираше въздуха. Настъпи пълен мрак. Тишина и усещане за безтегловност обхвана всички. Изведнъж се чу тих детски глас, който се молеше. Молеше се да му донесат играчка конче, всички деца да са щастливи и мама и татко винаги да са с него. Птиците по земята започнаха да се надигат, започнаха да махат с крила в опита си да полетят и около малкия принц се образува толкова силен вятър, че той се събуди.

Огледа се наоколо и все така по детски реши, че птиците са дошли, за да го отведат на по-хубаво място. В този момент към него заприждаха хора, всички доведени от любопитство защо и къде падаха птиците.

Една усмихната госпожа видя раните по ръцете на детето, локвата с кръв и розата и се ужаси.

Загърна го в големия си шарен шал и без много думи го понесе към болницата.

Излишно е да споменавам, че тя нямаше деца и не след дълго, детето живееш в голяма светла стая, заобиколено с играчки и имаше малко кученце на име Тузик. Само белезите подсказваха, че някога е бил малък принц.

Разказът е от книгата на Олеся Николова "Денонощия", предстоящо издание

Още за Олеся в сайта тук, тук и тук

илюстрация: Георги Чепилев