Всеки един от нас
27.05.2013
Разказ от Бойко Ламбовски
- Име?
- Лиляна Иванова Христова.
- Професия?
- Учител.
- Семейно положение?
- Омъжена.
Жената отговаряше ясно и внятно, но непредизвикателно. Следователят я изгледа. Беше от този тип жени, които внушават доверие. Под 40-те, с правилни черти и лице, издаващо най-вероятно устойчив характер. Не бягаше с поглед по ъглите, гласът ù звучеше равно, без модулации.
- Вие ли нахлухте в банковия клон на банка БЕРБ, на 23 декември 2010, в 16.54 следобед, маскирана като Дядо Коледа?
- Да, аз.
- Вие ли заплашихте банковите служители с ръчна граната и пистолет и поискахте да ви насипят касовото съдържание в предварително приготвен за целта чувал?
- Да.
- Какви бяха намеренията ви?
- Да ограбя банката.
- Защо?
- Исках да обогатя себе си и семейството си.
Следователят се почеса по ухото с химикалка, наподобяваща Бурдж ал Халифа, кулата в Дубай. Шефът му беше ходил там уж за синхронизиране на усилията по пресичане на източването на кредитни карти от международни банди. Всъщност беше нещо като награда за шефа от по-големите шефове. Когато се върна, загорял и някак по-разтропан, по-фамилиарен отпреди, шефът донесе на всички колеги по една химикалка. Почерпи и с фурми.
Следователят се намръщи.
- Имаше ли съучастник или съучастници?
- Не, сама направих всичко.
Следователят погледна дали записвачката работи - работеше. Жената пред него му беше странна, с нещо го дразнеше, той не можеше да определи с какво.
- Някога извършвали ли сте друго престъпение?
- Мисля, че не.
- Мислите или не?
- Мисля. Че не.
- Е как така, толкова време учителка, без забележки, с добра характеристика, и изведнъж - гангстер? Като в Холивуд? Много филми гледаме май, а?
- Ако ще правиш нещо такова, по-добре е да не си рецидивист, повече шансове имаш.
- Не ви ли влиза в разрез с възпитанието, учите децата да не крадат, да не лъжат, пък изведнъж - ограбвате банка?
- Кой живее според уроците? Вие така ли живеете?
- Тук питам аз, не вие. Като станете следовател и ме хванете в издънка, тогава ще питате вие, а аз ще отговарям. Сега ще лежите в затвора.
Жената не каза нищо. Гледаше спокойно напред.
Следователят си сипа чаша вода от двайсетлитровата туба с трапезна вода до вратата. Изпи я цялата. Беше ожаднял. Сипа си още една, отпи и я сложи на масата пред себе си.
- Колко пари откраднахте?
- Не знам.
- Не ги ли преброихте?
- Не.
- Къде са парите, които откраднахте?
- Не знам.
- Защо не знаете?
- Защото ме арестуваха.
- В колата ви не са намерени пари...
Жената вдигна рамене.
- Къде ги сложихте?
- Никъде. Не съм ги местила от колата.
Следователят отиде до прозореца и дръпна щорите. Вън беше сиво, мръсен сняг беше струпан по ъглите на паркинга на купчини. Шефът излезе от тъмно волво, беше с дълго черно палто и чанта за лаптоп. С него беше заместникът му и един непознат.
Следователят знаеше за каква сума става дума - за поне 180 000. Нямаше ги. Бяха си пари. Той изключи записвачката и се замисли. 180 000. Ако ги имаше, така - сухи, без данъци, без рискове, какво би направил? Би си оправил живота, това би направил. Стана му криво. Болеше го сърцето. И зъбите. Беше разведен, жена му живееше с дъщерята и новия си мъж в Рим. Той излизаше с една адвокатка, само че тя беше все заета и не щеше да живеят заедно в едно жилище. А тази есен ходи в Гърция без него, каза, че била с приятелка. Знае ли човек. Той включи записвачката.
- Какво щяхте да правите с парите, ако не ви бяха хванали?
- Щях да си оправя живота. Моя и на семейството ми.
Тази жена определено го дразнеше. Седи тук спокойна, уж нормална, доскоро почтена даскалица... Виждаше се, че е семейна жена, с навици, сигурно прави пълнени чушки на мъжа си, може и салата да му реже, а през зимата нищо чудно да плете. Терлици, пуловери, такива неща. Следователят стана и закрачи из стаята. Набута се, жено. Ще отнесеш бая годинки, въоръжен грабеж, доказателства бол...
- Откъде взехте оръжието?
- Пистолета купих, гранатата не е истинска, взех я от един магазин за детски играчки.
- Кой ви продаде пистолета?
- Един бивш военен. Запознахме се на пазара. Не съм го виждала преди. След това също.
- Как се казва?
- Иван.
- Мисля, че ме лъжете. Ако сътрудничите на разследването, това ще ви се зачете от съда. Как се казва човекът с пистолета?
- Каза ми, че е Иван. Не съм го виждала после.
Тази е скатала парите, помисли си следователят. Кога успя? А дали пък не ги сви някой от колегите в суматохата? Кой ще ти харчи парите, жено? Който и да е, няма да смее да ги харчи тука, ще гледа да ги обърне... И изнесе.
180 000. Ето ти море с Рени. Ето ти Дубай. Ето ти и Рим.
Жената отсреща му стана досадна. Той разпечата протокола, накара я да го подпише и звънна да я върнат в килията. После се взря в сухия клон зад стъклото, клатен периодично от мразовития вятър навън. Гледай я ти. Жена като жена. Но ербап жена. Ама все пак я пипнаха... Него биха пипнали трудно. Щеше да изпипа работата. Щеше да направи план слънце.
И следователят се остави на въображението си, а то тихо, но страстно го поведе към едно по-добро бъдеще.
Разказът е от книгата "Бойко Ламбовски - Разкази / Деян Енев - Стихотворения",
изд. Сиела, 2012 с художник Дамян Дамянов и редактор Алек Попов
Публикува се с разрешението на автора Бойко Ламбовски.
Илюстрация: Георги Чепилев
Бойко Ламбовски:
Винаги съм вярвал, че мога да пиша проза. Но не се захващах. Защо ли? - ами имам ограничена енергия, като всички хора. Откъде тогава тази жанрова изневяра на такива години?
От любопитство – като повечето изневери. Дали го мога наистина, дали не си внушавам...
Чуйте какво мисля след опитите. Да, мога. Но прозата иска не само да можеш, а да си готов на стотици и хиляди часове със залепен към стола задник, като затворник при букаите си.
Повече съм свикнал на други ритуали. При поезията си като шаман, който се търкаля в огнището и вика опулен срещу духовете, докато чака чудото...
Макар че то в същината си е единно – или го има, или - не.
Алек Попов:
Лаконични, изчестени, точни, разказите на Бойко Ламбовски неусетно го пренасят през прага на жанровете. Прозата му, съхранила най-силните черти на поетичния му свят, ще бъде неочакван подарък за феновете му.