Две неспокойни бръчки се врязаха между гъстите вежди на Мирски. Той гледаше ту модела си, ту платното и мислеше: „Тия морави сенки под очите и нагънати линии под ухото й са интересни. Но ако ги сложа, ще се види още повече колко е застаряла!” И ръката му, с четка в тънките пръсти, увисна във въздуха – между желанието да бъде искрен и нуждата да задоволи модела.

Мирски въздъхна и за да спечели време, отстъпи от платното. През отворената врата на ателието му се виждаше гостната стая. Там седяха жена му и детето му. Жена му го гледаше със съчувствие и когато Мирски се отмести от статива, тя кимна ободрително с глава и посочи с очи детето, което играеше в нозете й. Художникът знаеше какво значи тоя поглед: „Надвий се, нарисувай тая жена както тя се иска! Не сме платили наема, Ленчето има нужда от лятна рокличка, а въглищата в кухнята са вече на привършване!”

В същият миг и моделът му заговори с капризен глас:

- Нали, господин Мирски, ще ме направите висока и внушителна. Аз мисля да окача портрета в салона, тъкмо срещу вратата и искам всеки, щом влезе, да ме види такава, каквато съм!

 Художникът изгледа малката и белосана жена с тънък бледен нос и с изщипани вежди. Поиска му се да извика: „Защо се мъчиш още и си цапаш лицето с пудри и червила? Не виждаш ли, че всичко е свършено?”

Но спря го погледа на госпожата. Тя като чели беше прочела в зениците му какво мисли за нея и сега го молеше мълчаливо с уплашените си сивкави очи: „Недей, не ми казвай нищо. Аз знам - остаряла съм, погрозняла съм. Но ти можеш да ми върнеш младостта. Направи ме пак хубава и свежа, та като гледам портрета да повярвам, че съм още подобна на него!”

Опознах Вислава Шимборка по време на пътуване. Срещнахме се в Палермо и оттам посетихме прекрасни места в Сицилия, самотните тоскански хълмове, тайнствените каменни буни на Ирландия, тесните улички на Амстердам, площадчета на Болоня, Падуа, Равена и много други италиански градчета. Виждахме се често и в Краков, нейният и моят роден град. Помня Шимборска като неуморима търсачка на красиви или необичайни неща, които я ентусиазираха при всяко ново откритие. Онези пътувания, които направихме заедно, промениха както мен, така и моя начин да гледам на света, защото благодарение на нея можах да видя под друга светлина много места, които вече познавах, и да се науча да им се наслаждавам по съвсем друг начин.

Вислава Шиморска обичаше кафето черно, не много силно и с голямо количество вода. „Дълго кафе“,  както се казва. С кафето, обезателно, цигара. Но кафето не може да се пие ей така, само за да се вдигне тонуса. Кафето изисква спокойствие, то е ритуал, който трябва да се преживее, за предпочитане на някое италианско площадче, огряно от слънцето. Нужно е да се почете момента. Да се спре за миг бързането, да се пошегуваме, да побъбрим. Или, точно обратното, да се спрем, за да помислим, да поседим в тишина. Във всеки случай, да се придаде смисъл на на жеста, който се извършва. Пред едно кафе и една цигара, в пътната отсечка между Катания и Палермо (да си кажа, в един сервиз), поиска да чуе – така се изрази – няколко думи за мен. И двете се учудихме, че сме се срещнали толкова късно. Още повече, че и двете сме живели в продължение на години на едно и също място, в Краков, на разстояние от петстотин метра една от друга, пазарували сме от един и същ пазар, ходили сме на същите литературни срещи.

Отидох в Сицилия, за да направя един репортаж за нея. Михал Рушинек, нейният секретар, ме предупреди, че ще мога да заснема официалните срещи, но за останалото ще се види на момента. Първите опити не бяха окуражаващи. Госпожа Вислава с голяма любезност, но и с подобна решителност отклоняваше системно поглед от обектива. „Може би може да ни прочете едно стихотворение?“. В Таормина, седнала на едно стъпало на гръцкия театър. Миг колебание. „Не, тук е твърде красиво, ще излезе банално“. Вместо да заснемем едно стихотворение отиваме да си вземем кафе. Присъствието на камерата не й харесваше никога, но понякога преставаше да му обръща внимание. Обратът настъпи в Корлеоне.  Отидохме там поради една едничка причина, ясна на всеки, който я познава добре, но за всички останали –невъзможно да бъде разбрана, защото това, което имаше на ум поетесата беше един несъмнено мъчителен маршрут, осеян с фотографии с имената на градове, които никога не е имала и ни най-малко намерение да посети. При табелата, която указва „Корлеоне“, госпожа Вислава изважда един лист, обръща се към камерата, и чете един лимерик написан специално за случая.

След като сме заснели репортажа в Сицилия, чувствам необходимост да снимам нещо по-голямо. Един филм. За нея. Госпожа Вислава отмахва с ръка. Мога да го да направя, стига да не ù досаждам прекалено, което веднага се оказва рискована задача. Разбира се, можем да се срещаме, да пием кафе и да пушим по цигара, но камерата абсолютно необходима ли е?

Виж и всички публикации в "Образ и слово - Проза" 2013-2018 тук

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.