Срамежливият крадец
31.05.2013
Разказ от Стефан Кисьов
Излязох от католическия Оберж дьо Жонес, хванах автобуса до ресторанта на „Макдоналдс” и слязох в центъра на Брюксел.
Мотах се няколко часа по улици, кафенета и магазини и реших да крада. Не много, но поне за подаръци на жена ми, детето и близките. Всъщност бях скромен крадец. Най-напред си свих едни батерии за уокмена. Усещането беше невероятно. Нещо като едно време, когато се катерехме по чуждите дървета да си берем кисели джанки. Мушнах батериите в джоба и минах край касата. Супермаркетът беше пълен с хора и никой не ми обърна внимание. После отидох в друг магазин и пак в джоба си набутах няколко червила, парфюмчета и сенки за жена ми. Обичаше да се цапа. От следващия си взех два чифта слипове. Накрая се увлякох и вече в чантата си мушнах една блуза и облякох друга в пробната. За вкъщи си харесах една метална кутия. Нямах представа за какво ще я използвам. Но беше типично белгийска. Можех да си я пълня с бонбони. Кой знае.
Минах с разтуптяно сърце край касата. Пак никой не ме забеляза. Излязох навън. Там видях един висок мъж с радиотелефон, който тъкмо сваляше слушалката от ухото си. Той изтича към мен и ми каза:
- Бихте ли дошли с мен, мосю?
- Защо? - спрях и усетих как се разтрепервам.
- Елате! - хвана ме внимателно, но здраво той за ръката и ме затика обратно във фоайето на магазина.
Тръгнах с него и влязохме вътре. Продължихме без да спираме и към нас се присъединиха още двама души, които ме заобиколиха отстрани.
Изведнъж ми се стори, че сънувам.
- Взели ли сте нещо, което не сте платили? - попита ме в движение първият мъж. Този с радиотелефона.
- Не - поклатих глава аз.
Бях скъсал етикетите на всички откраднати от този и от другите магазини неща. Но вече ми се струваше, че съм хванат натясно.
Преминахме през фоайето, през целия партерен етаж на супермаркета и слязохме по едни стълби в дълъг коридор под земята, продължихме по него и влязохме в някаква стая.
Там зад едно бюро стоеше млада жена.
- Какво има? - попита тя като ме гледаше.
- Хванахме един крадец - каза мъжът със слушалките. Помислих, че им е шеф.
- Не съм крадец! - опитах се да протестирам аз.
- Покажете какво има в чантата - каза жената. - Ако откажете, ще ви принудим със сила!
- Вижте! - съгласих се аз.
Тя изсипа съдържанието на торбичката върху бюрото.
- О-ля-ля! - дяволито каза тя, като започна да разглежда нещата ми. - Добре се е потрудил!
Тримата мъже също наблюдаваха с интерес.
Тя започна да отлежда един по един подаръците ми.
- Аз купих тези неща! - казах.
- Къде са фактурите?
- Не знам. Хвърлих ги!
Тя се поусмихна и взе блузата, която си бях харесал от техния магазин. Отвори целуфановата ù опаковка и извади отвътре едно метално кръгче.
- Това е откраднато от нашия магазин - обясни тя. - Това е доказателството!
Проклех се, че бях оставил така лесно да бъда хванат заради някакво метално кръгче. Явно то беше алармирало охраната. Бях опипал добре ризата в съблекалнята, но не го бях открил.
- Това също е от нашия магазин... това... - тя сочеше кутията и другата риза.
Аз мълчах.
- Откъде открадна другите неща? - попита тя.
- Купих ги.
- Откъде?
- Не си спомням, но ги купих! - настоявах аз.
- Добре. А защо открадна от НАШИЯ магазин? - попита тя пак.
- Не знам - вдигнах рамене. Много ме беше срам. Господи, колко се срамувах от себе си!
- Откъде си? - попита ме мъжът.
- От България.
Господи, колко се срамувах!
- Имате ли документи?
- Да.
Дадох им паспорта.
- Вадù всичко от джобовете си! - каза тя.
Извадих всичко. Тя набра някакъв номер. И започна да говори на фламандски.
След малко дойдоха двама полицаи. Бяха млади, русоляви и изглеждаха весели.
- Това ли е крадецът? - попитаха, още щом ме видяха.
- Да - каза жената.
Даде им документите ми. Те ги разгледаха.
- Имаш ли някакви пари? - попита ме единият.
- Да.
Бръкнах във вътрешния джоб и извадих вестника с парите. Бяха около четири хиляди долара в шарена валута. Полицаят взе да ги брои.
- Има четири хиляди долара и краде! - извика той. - Забравù за парите си! - засмя се той и като се обърна към мен попита - Защо, по дяволите, крадеш?
- Не знам - рекох.
Те ми сложиха белезници и ме изведоха вън. Минахме през целия партерен етаж на супермаркета и излязохме в някакъв заден двор, където се качихме на един микробус. Белезниците вече се впиваха в китките и те много ме боляха.
Отидохме в полицейския участък.
- Сега ще те вкарат в затвора! - каза единият полицай. - Заради глупостта, която си направил.
- Наистина ли? - не повярвах аз.
- Да. Ще те вкарат!
Разплаках се. И без това вече не ми се стоеше в Белгия. Брюксел отдавна ми беше омръзнал, но имах още една седмица до полета за София и трябваше да чакам фиксираната дата. Представих си как лежа в белгийския затвор. Тук нямаше дори никой да може да ми дойде на свиждане! Пак се зачудих дали не сънувам. Но белезниците ми стягаха китките и дланите ме боляха. Полицаите вече ме гледаха съчувствено. Вдигнаха рамене.
Аз вече се чудех колко дълго ще лежа в затвора.
Заведоха ме в една килия с десетина души в нея. Вътре миришеше на лошо. Всички до един бяха небръснати, мръсни, страшни. Повечето бяха негри, араби и индийци. Щом влязох, ме изгледаха кръвожадно. Седнах в ъгъла до врата и зачаках. Мислех си за това какъв глупак съм. Бях спрял да плача.
След малко дойде някакъв друг полицай и ме изведе от килията. Отидох в една стая, където ми взеха отпечатъци от пръстите и ми свалиха белезниците. После ме заведоха при някакъв началник.
Той каза да седна.
- Отъде сте? - попита. На бюрото му лежаха документите и парите ми.
- От България.
- Какво правите в Белгия?
- Турист съм.
- Къде сте настанен?
Казах му.
Той разгледа визата в паспорта ми, самолетния билет. После се обади някъде и заговори на фламандски. Затвори телефона и ме изгледа.
- Защо откраднахте тези неща?
- Не знам - отвърнах аз. - Не знам какво ми стана. Просто ги взех и минах край касата. Никога не ми се е случвало! Никога вече няма да се случи!
- Той заплака! - каза полицаят.
Зачудих се дали от това щях да имам някаква полза.
Шефът се замисли. Пак завъртя телефона. Този път започна да говори на френски. Да. Крадецът е от България. Има билет за самолет след една седмица. Има четири хиляди долара. Визата му е в ред. Да. Ясно. Разбирам.
Затвори.
- Ще ви пуснем - каза ми той. - Но ако още веднъж ви хванем, ще влезете в затвора!
- Ясно! - казах аз. - Благодаря ви!
- Никога не крадете! Тук сте в Белгия! Разбрахте ли?
- Да, мосю! Благодаря ви!
Той ми даде парите, документите и торбичката с нещата, които бях откраднал от първите два магазина.
Станах и той каза на полицая:
- Изведете го!
Полицаят ме изведе до изхода на полицията. Изглеждаше разочарован.
- Извади късмет! - изръмжа.
- Никога вече няма да крада! - отвърнах аз. - Довиждане, мосю!
- Оревоар!
Тръгнах по улицата, която беше павирана и стръмна. Бяха много едри павета. Като паветата на булевард „Христо Ботев” в София. Ръцете ми още ме боляха от белезниците.
Беше приятна болка.
Разказът е от книгата на Стефан Кисьов "Нощта на удавниците"
изд. "Безсмъртни мисли", 2012
Още за Стефан Кисьов в сайта на "Диаскоп" тук и тук
илюстрация: Георги Чепилев