по заглавие   по съдържание

Палми Ранчев: "Непознатият приятел" - "Тази вечер нищо не е случайно"

07.09.2018
Снимка 1

Пушеше и мислеше: някои не пушат, казали са им, че е вредно за здравето. Мене здравето не ме интересува. Винаги имаше други по-важни проблеми от подобна дреболия. Пушене – какво толкова? Дърпа от цигарата и я оставя да дими в единия край на устните. Приятно ми е, каза си Григор с упорито изражение на лицето и завъртя глава, сякаш някой му противоречеше. Само след миг мислеше за друго. Чудеше как така отново се стигна до банкова криза. Нали банките се нещо важно, свързано с държавата, или най-малко с главните хора, от които зависи всичко. Какво точно стана? И за кой ли път? Подмамват хората в луксозните офиси, със секретарки, декоративни палми и всякакви други екстри, докато в един момент наивниците разберат, че вече нямат пари. И съжаляват за буркан-банк, левият ъгъл под дюшека в спалнята, фурната на старата печка, още по-старите скиорски обувки и другите домашни скривалища. Григор се почеса по оредялата над челото коса, среса я на една страна с върховете на израсналите си нокти и присви очи, за да продължи мислите с по-голяма яснота. Тогава видя един приятел, когото всъщност не познаваше, но нямаше как да не му е приятел след като беше се замислил както и той, само че пред съседния контейнер, и маршируваше с колене на място.

-  Ей, мой човек! Имам един въпрос. Колко време мина откакто тия отгоре обраха парите на хората чрез банките? 

-  Те да не са обрали само едни пари – сърдито отвърна онзи.

-  Интересуват ме парите от тази, забравих как се казваше, последната банка. Дето от няколко дни всички говорят и пишат за нея. Струва ми се подло отново да обират по толкова тъпанарска схема хорицата.

-  Обират ги по всички възможни начини всекидневно. И от време на време генерално, на едро, чрез банките – още по-сърдито се обади непознатият приятел.

-  Как мислиш, дали наистина са изнесли парите в чували. Или в куфари.

-  Не ми пука! - отвърна той и обърна към него щръкналия си като перка на акула нос. - Както искат да ги изнасят.

-  Пишат, че ги натоварили на самолет. Собствен самолет!

Гледаше този тип пред съседния контейнер, който в момента не му

обръщаше много-много внимание;  отново беше се навел и ровеше направо с ръце. Вероятно съвсем беше закъсал или е махнал с ръка, че нито мърсотията, нито какво впечатление прави, нито нищо друго не го интересува. Затова не обърна внимание на въпроса му за банковата криза. Идва един момент, след който не те интересува, каквото и да се случи. Сякаш да го опровергае онзи с рязък глас попита:

-  Искаш ли да знаеш как могат да се оправят нещата?

-  Какво имаш предвид?

-  Каквото чуваш. Справяне с постоянните кражби от банките. И от всякъде другаде. И с частните самолети, които пренасят откраднатото, и с фирмите и постовете, за да вършат останалите си далавери.

-  Щом знаеш, казвай!

-  Трябва всички да се изтрепат.

-  Е, и аз знам така. Много е лесно. Тоест трудно е. В крадците са и властта, и силата, и каквото друго се сетиш.

-  Не знам. Но това е, да знаеш, единственият начин да се оправи тази държава.

Преди два дни Григор прочете, че изнесените пари били стотици килограми. По-късно пилотът отричаше по въздух да са пренасяни банкноти. Едните твърдят едно, другите съвсем друго. Да се чудиш каква е истината, особено след като я събираш от парчета скъсани вестници. Григор пак вдигна поглед към съседния контейнер. Непознатият приятел се изправи и го погледна с присвити от слънцето очи; този път стърчащият му нос приличаше на показалец; и сякаш назидателно го сочеше.

-  Бил съм учител в продължение на двайсет и осем години - излая той.

-  И защо не продължи да практикуваш? Учителството е благородна професия.

-  Първо си загубих апартамента, защото вече не можех да погасявам постоянно нарастващата лихва от заема. Жената ме напусна, малко след като излязохме под наем. Отиде в Гърция да слугува. По-късно децата заминаха на Запад. Бяха във Франция, после в Германия. Сега не знам къде са. Накрая аз съвсем естествено се озовах където ме виждаш.

-  Значи и ти си пострадал от банка. Би трябвало да те интересува как отново влязохме в криза. И как ни успокояват, че кризата не е криза.

-  Ще се намеся само когато започнат да ги трепят. От друго няма полза. Недоволства, анализи, надежди… И каквото друго безполезно се сетиш.

Стана му приятно, че непознатият приятел беше се пооживил. Иначе както само той се вълнуваше от банковата криза, без да има каквито и да било пари не само в банка, ами и в джоба, започна да изглежда малко смешен дори на себе си. Чувстваше известно превъзходство, че имаше ръжен, а непознатият приятел с големият нос ровеше с голи ръце. Горкият учител! Какви ли прякори са му измисляли учениците, а и колегите, заради носа. Хич не беше трудно да се досети. Ако се басираше с него - не на нещо, а ей така, дали ще познае отведнъж - щеше да му изреди поне половината. Ама сигурно отдавна не се интересува.

-  Все пак, как мислиш са изнесли толкова пари. Физически, струва ми се, е трудно. Огромно количество са. И като обем, и като тегло.

Непознатият приятел от съседния контейнер посегна към лицето си - да се почеса, само да се докосне, или да се увери, че всичко му е на място - не стана ясно. Усети навреме колко му е мръсна ръката и не довърши жеста. Наведе глава и се изтри с ръкава на ризата.

-  Като си помисля, направо чудеса постигнаха в областта на кражбата – продължи Григор. - Натрупаха опит през годините. Ще защитят научни степени в тази област. Професори и доценти са, а някои и академици. Трудно някой може им съперничи на собствен терен. В това безспорно са спецове. Знаят на коя врата да почукат, на кого да се обадят по телефона, в коя партия да се запишат. Днес говорят против някой, утре го възхваляват, както им отърва. И тогава действат на пълни обороти. Нямат спирка. Искам да кажа - повиши глас Григор, - че нашите крадци умеят да крадат главно у нас. Отидат ли в странство, или стават прилежни граждани, или скоро ги заключват. Затова много-много не се задържат там. Ходят само на курорт, да си починат. Иначе у нас всичко се разрешава партийно, знае се. Тогава имат и свобода на действие и помощ от другите като тях. Действаш ли соло, или постоянно се ослушваш за следващата опасност, или траеш и си налягаш парцалите. 

-  Има само една партия!... – почти изкрещя непознатият приятел. – Която обединява всички останали.

Беше вдигнал двете си ръце със стиснати юмруци. Изглеждаше настроен войнствено. Не трябва човек да достига чак до такива състояния. И да си съсипва здравето от напразна злоба и нерви. Ама непознатият приятел вероятно отдавна беше преминал всички критични точки. Следователно имаше право. Григор поклати глава с разбиране. Иначе му беше известна тази теория. За единствената партия на крадците. Сигурно нея имаше предвид. Беше наясно за настроенията на непознатият приятел. И не го учудваха реакциите му. Но значително повече го интересуваше начина, по който са пренесени през границата стотиците килограми едри банкноти. Не беше проста работа. Освен мъкненето и потенето, не по-малко трудно е като знаеш какво пренасяш. И да забравиш, няма да е за дълго. Чудеше се как ли носачите са гледали балите с пари. Какво са мислили и какво са чувствали, докато са ги вдигали, пренасяли и после трупали една върху друга. Цял живот си мъдрувал как да изкараш някоя кинта в повече, броил си левчета и стотинки, защото все не стигат; или си чакал по-скоро да дойде краят на месеца, ако получаваш заплата; и когато се налага да носиш бали с пари невъзможно е по някое време да не се осъзнаеш. Тогава става сложно. Каквато и заплата да ти плащат, колкото и доверен да ти внушават, че си на тези отгоре. Интересуваха го мислите на помощният персонал при големия грабеж.

Същевременно му беше жал за хорицата, обикновените, дето са имали скътани по някой лев в банката я за лечение, я за погребение, я за малко по-висока лихва. Да имат настрана за черни дни. На тях направо им удариха сатъра. Посякоха ги през кръста. Бяха затворили банката, и не давали назад пари даже на колене да лазиш; освен това пострадалите имали право да се оплачат само на арменския поп. И хайде, ходи после да бачкаш и да се надяваш на едно-друго.

-  Нали ти казах кога ще се намеся – обади се някогашният учител. – Всичко останало са празни приказки.

-  Малко краен ми се струваш, непознати приятелю. Иначе може да се окажеш прав, признавам. Положението е направо безнадеждно. Ама не ми дава сърце да се съглася. С трепането. Колкото и да са грешни, каквото и да са направили, все пак са човешки същества. Хора!...

-  Не са!...

-  Заблуждаваш се!...

Първоначално непознатият приятел стисна зъби и от двете страни на челюстта мускулите му изпъкнаха като две топчета, после долното му чене се раздвижи и дори от разстояние се чуваше как потраква със зъби. Григор сведе поглед и вяло прибави още няколко основания срещу трепането:

-  Искам да кажа, непознати приятелю, че всички те ходят, речи държат, гласуват където са ги избрали, показват се по телевизията… Имат жени, деца и други роднини... 

-  Това нищо не означава!... Казах ти, не са хора!...

 

Разказ от последната книга на Палми Ранчев
Тази вечер нищо не е случайно
ИК "Жанет 45", юли 2018
Оформление: Иво Рафаилов
Редактор: Митко Новков
Стр. 320
Цена: 18 лв.

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.

 

Палми Ранчев в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.