по заглавие   по съдържание

Наталия Делева: "Там, където започва нечия изоставеност, свършва чувството на сигурност и на обич"

15.09.2018
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева с Наталия Делева

по повод романа "Невидими", ИК Жанет 45, 2017.

 

Романът Невидими е отличен със съпътстваща награда в категория Проза за дебютна литература Южна пролет 2018 г. и номинация за Роман на годината на 13 Века България 2018.

През септември излиза и на немски език от eta Verlag в превод на Елвира Борман.

 

"Вълшебството на детството е именно това чувство на безусловна родителска любов; няма ли я нея, невидимото наметало пада върху теб – спираш да съществуваш за тези, от които имаш най-силна нужда, и по парадоксален начин се оголваш за всички останали, ставаш уязвим."

"Целта на книгата е да покаже тази невидимост и изоставеност чрез истории, да провокира емпатия и да направи героите по-видими за другите. Без това първоначално поглеждане и без намерението за диалог, няма как да го има и знанието за невидимите хора и от там – желанието да се направят промени в обществото."

"Процесът на писане не беше дълъг – беше едно среднощно писане дни и седмици наред, в което губиш съня си и намираш смисъл да продължаваш да пишеш, последвано от силно кафе на сутринта (и сенки под очите)."

"Да си честен към себе си и към историята е изключително важно, а дързостта ти помага да излезеш от рамката и установения ред и да предизвикваш себе си, да експериментираш. Езикът е основата да постигнеш всичко по-горе."

"Пожелавам на феновете на Диаскоп да четат, винаги да търсят смисъл и да не се страхуват да погледнат Другия в очите." (Н.Д.)

 

„Светът не е вълшебен вече. Ти си изоставен.” Цитатът е на Борхес от стихотворението „1964” и един от няколкото, дали начало на романа „Невидими”.  По какъв начин свързваш изоставянето с невидимостта и с липсата на вълшебство?

Там, където започва нечия изоставеност, свършва чувството на сигурност и на обич. Усещаш се ненужен, изтласкан в ъгъла и така – невидим. Вълшебството на детството е именно това чувство на безусловна родителска любов; няма ли я нея, невидимото наметало пада върху теб – спираш да съществуваш за тези, от които имаш най-силна нужда, и по парадоксален начин се оголваш за всички останали, ставаш уязвим.

В „Невидими” това е и моментът, в който започва измислянето на реалността: героите съчиняват своите родители и живота си с тях. Създаваш си своя собствена илюзия за нещата и хората, често изкривена от агресия, която за теб самия се е превърнала в нормалност.

Невидимостта има ли общо с престъпните помисли, намерения и действия?

Има и такава невидимост, да. Невидимостта, за която говори Платон, например. В този случай усещането за невидимост те прави неприкосновен, освобождава те от задръжки и морални норми. Но не това е фокусът на книгата. За мен по-важна е другата, социалната невидимост, която маргинализира хора и цели социални групи, изблъсква ги встрани от дневния ред. За нея е нужна една по-специална чувствителност, един пряк поглед и изострен слух, за да ги видим и да чуем историите им без да ги навличаме с няколко ката стереотипи.

Защо се налага да говорим за тежките съдби на изоставените, тормозените и насилваните деца? Ако сме едно от тези деца, говоренето доколко ще ни помогне да забравим – възможно ли е да се изтриват наистина ужасните спомени?

Не става въпрос за забравянето, а точно обратното – за разбирането и помненето. Разбира се, връщането към тези моменти на изоставеност би било в някаква степен травмиращо преживяване за всеки, който някога се е чувствал така. Но в това преживяване има и друго: осъзнаване, откриване на други като теб, намиране на начин да продължиш.

Всеки от нас се е чувствал изоставен в някакъв момент от живота си, не е нужно да си живял в дом за изоставени деца. Целта на книгата е да покаже тази невидимост и изоставеност чрез истории, да провокира емпатия и да направи героите по-видими за другите. Без това първоначално поглеждане и без намерението за диалог, няма как да го има и знанието за невидимите хора и от там – желанието да се направят промени в обществото.

Кое те подтикна към тази тема? Ако не е писателска тайна, въведи ни в кухнята, разкажи ни за процеса на съзряване и написване на „Невидими”, за героите в романа, за настроението, което те е съпътствало по време на този процес.

Процесът на писане не беше дълъг – беше едно среднощно писане дни и седмици наред, в което губиш съня си и намираш смисъл да продължаваш да пишеш, последвано от силно кафе на сутринта (и сенки под очите). Времето, през което идеята за книгата, историите, героите са се формирали в съзнанието ми, обаче, започна много отдавна и продължи години наред. Явно е набъбвало всичко и в един момент е кипнало в главата ми – тогава трябваше да намеря най-подходящата форма, чрез която да споделя тези истории с другите.

„Невидими” е дебютната ти книга. Сбъдна ли очакванията ти за нея, намерили в България тя своите читатели, критици, съмишленици или врагове и как мислиш да продължиш нататък?

Всъщност, не съм имала очаквания за тази книга – имах желание да разказвам, да експериментирам в стил, да провокирам диалог. Винаги съм знаела, че не пиша по „калъп” и това, че писането на „Невидими” беше удоволствие и потребност за мен, ми даде свобода да изляза от рамката на традиционния романов стил, от рамката на бестселърите, на романите просто за развлечение. Когато разказвам истории за едно фрагментарно общество, в което са се оформили островчета на невидимост и изолираност, съвсем логично е текстът също да бъде фрагментарен и накъсан, например.

Книгите, струва ми се, си имат свой път. Харесва ми, когато на четения се получава диалог с публиката, когато този диалог излиза извън обичайното четене на текста и достига полето на социалните въпроси, които са толкова наболели. Радвам се, че „Невидими” беше забелязана и от критиката – получи съпътстваща награда в категория Проза за дебютна литература Южна пролет 2018 г. и номинация за Роман на годината на 13 Века България 2018. Сега поема по нов път – през септември излезе на немски език от eta Verlag (превод Елвира Борман) и предстоят две представяния в Берлин и Дрезден. Нямам търпение да видя как немската публика ще реагира на текста и темите в романа.

Ти живееш в Лондон, далече от България. Това пречи или помага в литературата, в изкуството изобщо?

Не знам дали пречи или помага на изкуството като цяло; на мен ми помогна да погледна от една по-различна перспектива на нещата, за които пиша в „Невидими” – за отхвърлените от обществото, за маргинализираните, за изоставените деца в институциите по времето на комунизма и прехода. Това са теми и истории, с които аз съм израснала в България и съм силно свързана. Дистанцирането чисто пространствено по парадоксален начин стесни разстоянието в емоционален аспект. От разстояние виждаш нещата в тяхната цялост и пълнота. В  „Невидими” няма излишна сантименталност, макар да описва болезнени теми. Има хладнокръвно описване на реалността – такава, каквато я видях преди години и която не се е променила особено. Но ето го началото на моя диалог с читателите в България и моето приближаване – или завръщане.

Кои са писателите, от които си се учила и се учиш, български и не? Жените или мъжете са по-добри в писането в нашето съвремие?

Не искам да обобщавам или да деля таланта на женски и мъжки. За мен Георги Господинов стои най-високо в моята лична подредба на съвременен писателски талант, но и най-близко до мен като усещане за темите, които ме вълнуват. Дори ми е трудно да го нарека чисто български автор, защото той е писател на световно ниво. От другите – Дубравка Угрешич, Уилям Сароян, Борхес, Маркес, Сюзън Зонтаг, Виолета Грег, Хан Канг са автори, които ценя и които имат силно влияние върху мен – не на всяка цена като писател, а по-скоро като човек, като читател.

На какво държиш най-вече, когато сядаш на писалището – честността, дързостта, измислицата, реалността, случката, сюжета или езика… Някои от твоите ритуали на писане.

Вероятно е амалгама от всичко това, но на първо място ще сложа дързостта, честността и езика. Да си честен към себе си и към историята е изключително важно, а дързостта ти помага да излезеш от рамката и установения ред и да предизвикваш себе си, да експериментираш. Езикът е основата да постигнеш всичко по-горе.

Нямам ритуали на писане. Имам нужда от провокацията на външния свят и често си записвам мисли и идеи в тефтер, когато съм някъде навън. Мога да съм в метрото сутрин, претъпкано и жужащо, и да успея да се изолирам от този шум без проблем. По-често белотата на екрана е това, която секва творческия ми процес – затова пиша най-често навън, в тетрадка с молив. Единствено когато събирам тези нахвърлени бележки и мисли, когато ги пренасям от редовете в тефтера на лаптопа ми, ми е нужно да съм сама. Нощем. Понякога с чаша вино – нали в него е истината. Споменах за кафето на сутринта.

Какво четеш в момента? И как четеш  – по една книги или по няколко? Твоето семейство има ли принос към слабостта ти към писаното слово?

Привършвам “Motherhood” на Sheila Heti и съм си приготвила след нея Колекцията разкази на Сюзън Зонтаг, “Flights” („Полети”) на Олга Токарчук, както и една книга на Людмил Станев „По-малко”, която не мога да си обясня как съм пропуснала да прочета като излезе.

Ако книгите са вид паралелно живеене, аз като че ли не мога да съществувам в твърде много измерения едновременно. Живея паралелно тук и в България, в сегашно и в минало време, но когато става въпрос за четене, книжната шизофрения не е за мен (усмивка). Винаги чета книгите една по една – напълно се сливам с нея, дишам я и я живея от първата до последната страница.

Знам, Лондон се слави с многото антикварни книжарници и магазини, с музеи и галерии на модерното изкуство. Отделяш ли време да поседиш в някоя галерия? Нещо любопитно, което напоследък ти е направило впечатление.

Едно събитие организирано от Музея на Емпатията; казва се „Миля в моите обувки” (A Mile in my Shoes). В един павилион са събрани обувки на емигранти в Англия и техните истории, записани в аудио формат. Избираш нечии обувки и, докато се разхождаш в тях, слушаш историята на човека, на когото принадлежат. Съвсем буквално се поставяш на мястото на разказвача и съпреживяваш заедно с него.

Твоето творческо и житейско кредо.

Нямам такова. Едва ли бих могла да изразя принципите, които следвам, в едно изречение. Най-простичко – и когато пиша, и когато живея (а това често е едно и също), да влагам смисъл.

Твоето послание към читателите на Диаскоп.

Пожелавам им да четат, винаги да търсят смисъл и да не се страхуват да погледнат Другия в очите.

 

Откъс от романа в "Диаскоп" тук

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.