Айше Рубева: "Розата, огънят, камъкът" - "Фрактали на генезиса" II
03.10.2018
Розата
Всяко семе, хвърлено в земята ни
и нивите, които хранят нашите легенди
ще пазят тайната на тази кръв
а аз ще разказвам за аромата на сезоните
и за светкавиците по небето.
Из „Пустиня“ Адонис
Замъгленият ми от тъга мозък
се изкачва по стъблото на розата като по стълба
към пожарите от миналото в родния ми град.
Няма преди и после
сега е времето да убием тъгата.
Потта ми като мръсна риза виси по бодлите на розата,
виси като непростим грях.
Димът от пожарите се стеле по правите улици
на родния ми град,
стъпките на поетите, родени в него,
отекват като писък.
Разбирам, че единствено тя, розата, е виновна
разбирам, че единствено тя, розата,
ме свързва с небето.
Въртя се с нея,
земните полюси ни следват
искам с дясната ръка да взема,
с лявата да дам.
- С коя ръка наказваш,
с коя ръка отмъщаваш?
Огънят
През пламъците на огъня
прозират ликовете на достигналите Любовта
протягам ръцете си да ги докосна,
но димът ме задушава.
Греховете ми тежат.
Огънят не ги изгаря,
не ме освобождава, за да полетя като жерав.
Прескачам го с надеждата да се пречистя –
напразно.
Огънят дарява с мъдрост устремилите се към Него
и изгаря тези, в които живее съмнението.
А аз нося от всичко по-малко в себе си,
затова не ме приема,
натежах като градоносен облак
над узряла житна нива.
Опази зърната от мен, огън,
да не докарам мор и глад,
опази и мен от мен самата -
аз исках само да Го раздам.
Сама.
Забравих, че Той е във всички,
а ти си Него,
искам те не само в огнището си,
а и в мен да се родиш отново,
да прекипиш виното ми,
да ме изгориш,
чиста да се преродя,
тогава ще полетя като жерав
и ще съм небе.
Камъкът
Камъкът тежко въздъхна след като изпрати поредните посетители, дошли да търсят спасение и утеха от него. От незапомнени времена поемаше човешката болка безмълвно, безропотно. Той го бе създал, за да служи на хората, да им помага, да ги лекува, да ги утешава, да им дава надежда. Но дали човекът го осъзнаваше? Някои се съмняваха - „Наистина ли лекува?“, се питаха. Тогава насъбраната болка му натежаваше още повече. Тези, които идваха, водени от болката, ги приемаше като Негови пратеници. Посрещаше ги, даваше им всичко от себе си, изпращаше ги със сълзи, които никой не виждаше. Искаше да им каже, че болката е дар от Него, че тя е стълба, достигаща до милостта Му. Но не можеше, нямаше право, защото всеки дар се заплаща, а неговата отплата бе да събира човешката мъка и да мълчи. Човекът, дошъл сам до камъка, сам трябва да намери пътя до Него и да Го достигне, стъпвайки върху болката си. А камъкът ще посреща и изпраща Слънцето, Луната, Звездите, Вятъра, Дъжда и Хората дотогава, докато Той желае. Благодарен беше на змея, който го пазеше и му беше единствен другар, само на него сподели мечтата си да бъде смъртен като човека.
-
Из предстоящата книга на Айше Рубева "Фрактали на генезиса".
-
Снимки от четенето на 13 септ. 2018 г. от 18.00 часа в Дом на писателя - Бургас
Айше Рубева в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.